Възраждането на Атлантида

Глава 31

Смъртта дойде за Райли, сбръчкваше кожата и изгаряше с киселина плътта й, отново и отново в съня й, докато накрая тя изпищя и се събуди. Но писъкът също беше част от съня. Единственият звук, който се изтръгна от гърлото й, бе пресипнало пъшкане. Дори този слаб стон беше достатъчен да събуди мъжа, който лежеше до нея на леглото. Тя забеляза, че това беше различно легло от онова, в което беше спала миналата нощ. Различна стая.

Конлан я прегърна още по-силно с ръката, която закрилнически беше увил около кръста й.

— Райли? Будна ли си? Добре ли си?

Тя го погледна в очите, виждайки познатите синьо-зелени пламъци да горят в зениците му. Знакът за неговата страст към нея. Неговата любов.

— Те наистина ли са добре? Не съм сънувала и това?

Той кимна.

— Ти ги спаси и двамата. Твоята жертва… — гласът му секна.

Тя вдигна ръка, за да приглади назад косата от лицето му.

— Ш-ш-т — успокоително прошепна. — Всичко е наред. Аз съм тук.

Цялото му тяло потръпна.

— Ако те бях изгубил… никога повече не рискувай живота си по този начин.

Райли се усмихна. Чувстваше се по-слаба, от когато и да било. И едновременно с това по-силна.

— Ето, отново ми нареждаш какво да правя. Трябва сериозно да поработим над този кралски навик, който имаш.

Устните на Конлан се извиха.

— Свиквай с това. Ще ти заповядвам в продължение на много дълго време.

Той се наведе и нежно целуна челото, нослето и накрая устните й.

— Никога няма да те пусна да си отидеш от мен. Разбираш това, нали? — Притегли я по-близо до себе си в страстна прегръдка. — Никога.

Тя отвори щитовете на съзнанието си и усети пълната сила на страстта му, а собственото й тяло потръпна в отговор.

— Конлан? Искам да те почувствам. Искам да почувствам твоята топлина.

— Ще те държа в прегръдките си цялата нощ, mi amara. Ще те държа в тях завинаги — прошепна той в косата й, докато нежно галеше ръцете й.

— Не — тя го бутна и се изправи. Опитваше се да се освободи от камъка, който сякаш притискаше дробовете й. — Имам нужда да се почувствам жива. Трябва да ти кажа… да ти покажа…

Тя се претърколи така, че да покрие половината от тялото му и обхвана с ръце лицето му.

— Нуждая се — прошепна.

И го целуна така, сякаш умираше от жажда, а по неговите устни бяха останали последните капки вода.

Конлан изстена срещу нея. Беше се опитал с всички сили да бъде нежен. Да я успокои и да я накара да се почувства в безопасност, сигурен че тя иска това, вместо да се нахвърли отгоре й в желанието си. Но тя го целуваше така, сякаш искаше да го погълне. Страстта в докосванията й отприщи желанието, което се бе опитал да пребори. Кошмарът, който бе преживял, когато намери отпуснатото й тяло да лежи на пода.

Облекчението, че е жива.

— Райли, акнаша моя, обичам те. Нуждая се от теб. Имам нужда да бъда в теб, точно в този момент, точно сега, веднага — изстена той срещу устните й.

Тя се усмихна, отвори съзнанието и сърцето си, позволявайки му да почувства нейната собствена страст и нужда. Без да се замисля и въпреки здравия си разум, той разкъса дрехите си, в отчаяна нужда да почувства докосването на кожата й срещу своята.

Райли трепереше от желанието си към него. Нуждаеше се от него. Копнееше да го почувства вътре в себе си, за да се убеди, че е жива. Огромното му тяло се разтресе, когато се отдръпна от нея и доразкъса останалата част от дрехите си, докато не остана напълно гол като нея. Той отметна завивката от нея и я замени с тялото си. Разтвори краката й и потопи пръсти в нея, за да почувства, да я опита, да разбере, че тя е готова за него.

Конлан издаде нисък гърлен звук и се намести върху нея. Тя почувства големината на неговата плът да се напряга срещу нея и се изви, за да го улесни. Беше толкова възбуден, че с усилие навлезе в нея и я разпъна до степен, в която Райли почувства лека болка, докато цялата дължина и плътност на ерекцията му се настаняваше удобно в нея.

Тя извика в желанието, в глада си и започна да го целува и хапе, като че ли искаше да го погълне. Той се отдръпна леко от нея, което я накара да изхленчи и се зарови в нея дотолкова, доколкото можеше.

Тя изкрещя. Викаше и дращеше, забивайки нокти в раменете и гърба му. Умоляваше го за още и още, по-силно и по-силно. Потвърждавайки, че е жива, че той е жив и че е там с нея. Поне засега.

Върху лицето му разпозна свирепия хищник, който бе освободила и ликуваше в чертите му.

— Ти си моя, Райли. Моята акнаша, моят възлюбен емпат. Сега ще те взема, ще се вмъкна в душата ти — изръмжа той, стиснал челюст с последните остатъци от самоконтрол, които изглежда му бяха останали. Тя можеше да усети изгарящото желание да я притежава, което го разтърси до дъното на душата му.

Райли изви шията си и се задъха, горещина и желание я изгаряха отвътре. След това бавно му се усмихна, а в очите й се четеше топлина на разбиране.

— Не, Конлан. Ти ще правиш любов с мен. Защото ме обичаш.

Тя докосна лицето му.

— Аз също те обичам.

Той застина напълно неподвижен, ръцете му трепереха върху кожата й.

— Повтори го отново — настоя дрезгаво той. — Кажи ми го отново.

— Обичам те, Конлан. И ти си мой.

Той затвори очи, но тя почувства как емоциите му избухват в нея като фонтан. Екстаз, неописуема изгаряща радост. Учудване. Благоговение.

Отвори очи отново и я целуна. И прави любов с нея много дълго време.

Барабас се загледа в увития с плат Тризъбец, нямаше желание да го докосне с голи ръце. Сигурен, че наказанието да ограбиш Бог вероятно надхвърля и най-ужасното нещо, за което би се сетил.

Твърде лесно беше. Виждайки, че човека и атлантите умират по пода, той се беше промъкнал по клона на едно дърво в сградата и бе бутнал Тризъбеца през прага. Нямаше как да влезе, тъй като не беше част от първата вълна вампири, която глупавото човешко същество несъзнателно покани вътре.

Висшите главнокомандващи никога не стоят на фронтовата линия все пак.

Тризъбецът. Инструментът на Посейдон, който дава неподправена сила, според свитъците. Даден на върховния жрец на Атлантида, за да изпълнява свещените ритуали. Такива, като възкачването на онзи пикльо, техния принц, на престола. Колко жалко тогава. Предполагаше, че малкото момченце няма да стане крал в края на краищата.

Дракос се материализира в стаята с бетонни стени на дузина крачки пред него, на лицето му явно се четеше любопитство.

— Опита ли се да го използваш? — попита той.

Барабас се изсмя.

— Ти би ли се опитал толкова нагло да играеш с играчката на Бога на моретата? Това е причината аз да съм вампир-господар, а ти да си само мой слуга.

Дракос не прояви достатъчно разум дори да се престори на уплашен.

— Генералът слуга ли е, в такъв случай? Какво ще кажеш за Анубиса? Разказа ли й вече за новата си играчка?

— Не, и ти също няма да й казваш. Още не съм готов да се откажа от моето ново притежание, а тя със сигурност ще го поиска.

Барабас се понесе във въздуха покрай масата, за да се изправи лице в лице със своя генерал, отблъсвайки го усилено с ума си. Дракос не се сгърчи на пода, но напрежението върху лицето му ясно показваше какво му струва да остане прав.

— Ах, забележителна съпротива, генерале! Какво ще постигнеш с това? Нима се стремиш да се издигнеш в очите ми сега, когато Терминъс е унищожен?

Дракос склони глава.

— Ако така искате да бъде, милорд. Имам стратегия на ум, с която да се справим с тези атланти. Стратегия, която ще ви помогне да затвърдите силата си, докато тя не стане непоклатима.

Барабас не можа да не покаже поне малко интерес. Той бе виждал и преди резултатите от изключително брилянтно планираните от Дракос битки.

Може би нямаше да убие своя нагъл генерал все още.

Погледът му се върна обратно на Тризъбеца.

— Трябва да погледнем отново свитъците. Виж дали можем да открием някакви загатвания как можем да използваме силата, която това оръжие вероятно притежава.

Дракос се поклони.

— Мъдър план, милорд.

Барабас протегна ръка и почти докосна тризъбеца, но накрая я отдръпна.

— И ми доведи някого от кръвното ми потомство. Мисля, да опитаме с няколко експеримента, за да видим какво отмъщение Посейдон ще изпрати на всеки вампир, който се опитва да играе с неговата играчка.

— Да ви напомня, че ние държим в плен няколко атланти. Вероятно те знаят нещо за неговата сила — отбеляза Дракос. — Има толкова лесни начини да накараш хората да проговорят. Тези едва ли са по-различни.

Барабас се усмихна.

— Скоро ще разберем, нали така?

Райли със залитане влезе под душа, изтощена, но щастлива. Когато горещата струя я обля цялата, тя изстена с облекчение. Беше си взела един бърз почистващ душ през нощта, но този щеше да е само за удоволствието да облекчи различните си мускулни болки. Да се биеш с вампири си беше уморителна работа.

Мисълта я отрезви. Тя, Денал и Бренан почти умряха. Денал всъщност беше мъртъв. А Конлан все още не и беше казал какво се е случило с Райзън и Тризъбеца.

Докато миеше гърба си, пръстите й напипаха странно повдигнати бразди на рамото й. В паметта и проблесна спомен за болката, която беше изпитала, когато Посейдон прие предложението й. Със сигурност той не й бе правил дисекция.

Но от друга страна, какво знаеше тя, за това какво би направил един бог?

Бутна вратичката на душ-кабината и забърза към огледалото, като грабна хавлия, за да избърше запотената повърхност. После се обърна с гръб към стъклото и несръчно завъртя глава, за да погледне през рамо.

В белега… не, дамгата, която бе отпечатана в плътта й.

— О, Господи! Той ме е дамгосал!

Тя не осъзна, че е изпищяла думите, докато Конлан не отвори рязко вратата и не влетя в стаята с кинжали в ръце.

— Какво става?

Тя вдигна поглед към него, после го върна отново към огледалото и шест инчовия дамгосан в плътта на рамото й белег във формата на острие.

— Той ме е дамгосал, Конлан. Това е… това е…

— Това е Тризъбеца — въздъхна той, загърна я с хавлия и я задържа дълго в прегръдките си. — Трябва да поговорим с Аларик, за да разберем какво точно означава.

Райли не беше сигурна, че иска да знае.

Те се облякоха в мълчание и слязоха долу, за да намерят нещо за закуска. Миризмата на пържен бекон я убеди да се реши и да излезе от стаята, въпреки нежеланието си. Райли знаеше, че стаята бе оазис — мираж на спокойствие.

— Свърши се, нали? Илюзията за сигурност, която снощи създадохме. Обратно към действителността — каза тя и се пресегна да хване ръката му.

— Ще те защитавам с всичко, което притежавам и с всичко, което представлявам, акнаша. — Конлан спря на площадката на стълбите и я притегли за бърза прегръдка. — Никога не се съмнявай в това.

Тя се усмихна, но тази усмивка беше повече жест, за да го зарадва, отколкото истинско отражение на щастие. Може би щеше да мине доста време, преди да има причина да се усмихне отново.

Бастиян царуваше в светлата кухня в червено и бяло, бъркайки омлети и пържейки бекон с умение, придобито от дългогодишна практика.

— Какво ще желаете, лейди Райли?

Тя затвори очи, пое дълбоко дъх и реши да се остави на еуфорията и да се наслади на момента. Едно момиче не можеше да води битка на празен стомах.

— Ще си взема от всичко по малко, умирам от глад, а ухае разкошно! И ме наричай просто Райли, моля те, Бастиян.

Той се ухили срещу нея.

— От всичко тогава.

Щом си наля чаша прясно кафе от каната на плота, тя огледа мъжете в стаята. Вен и Кристоф привършваха собствената си закуска и след като набързо се усмихнаха и кимнаха на нея и Конлан, те се върнаха към спора си за относителните качества на италианското срещу немското автомобилостроене.

Конлан покри ръката й със своята, но това, което тя помисли за романтичен жест, беше всъщност подъл начин да докопа чашата й с кафе. Тя му се намръщи и се опита да не се изхили и да развали ефекта.

— Хей! Вземи си свое кафе, принце.

Той се засмя, сръбна си от чашата и й я върна обратно, после я целуна по главата.

— Изобщо никакъв респект към кралската ми особа.

— Ни най-малко.

Вен ги погледна със замислен поглед.

— Е, сигурно се радваш на това държане от жена, брат. Трябва да е приятна промяна при цялото подмазване, което получаваш от жените у дома.

Щастието на Райли излетя като въздуха от спукан балон. Жените у дома. Предназначената за него кралица.

Тя седна на огромната дървена маса, след като апетитът й внезапно изчезна и се втренчи в чашата си. Вен изглежда осъзна, че е казал нещо необмислено и изстена.

— Хей, съжалявам, не исках… Аз просто си казвах, че вие двамата изглеждате толкова щастливи и се пошегувах с Конлан леко и… ох, мамка му. Имам предвид, че се извинявам, лейди Съншайн.

Разкаянието му беше болезнено очевидно, затова тя се опита да се усмихне успокоително.

— Не се тревожи. Просто съм уморена.

Конлан се наведе напред, плесна брат си по темето и седна до Райли, прегръщайки я през рамото. Тя можеше да усети неговото безпокойство, но нямаше сили да успокои и него.

Точно когато привършиха със закуската си, атмосферата в стаята се смени рязко, сякаш студен мразовит вятър премина през кухнята. Райли вдигна поглед, с ръце, стиснати в юмруци, готова да се отбранява. Да напада.

Дори когато една малка част от нея се запита в какво се превръща.

Беше Аларик, който разпръскваше топлината на личността си пред себе си.

— Трябва да поговорим — каза той с поглед, насочен към Райли.

— Здравей и на теб. Да, добре съм, благодаря, че попита — отвърна тя, преливаща от сарказъм.

Гадняр. Той склони глава в безмълвен знак, че отчита забележката й.

— Как си Райли? По-точно как е рамото ти?

— Ти знаеш за това? Какво означава?

Конлан се размърда на стола си.

— Може би трябва да го обсъдим на по-уединено място.

Вен бутна стола си назад и стана.

— Да, е, това ми прозвуча като нещо, за което и аз трябва да знам. Кристоф, ти отговаряш за съдовете, след като Бастиян готви.

Кристоф изстена.

— Човече, по някаква скапана причина все на мен се пада… — Той вдигна очи, срещна погледа на Райли и се спря. — Добре. Заемам се.

Когато Аларик ги поведе извън стаята, Бастиян протегна длан и леко докосна ръката на Райли.

— Пазим ти гърба, разбрано? Не се стресирай от случващото се. Ние ще се погрижим за теб.

Тя отвори щитовете на съзнанието си и изпрати към него вълна от топлина и благодарност. Видя как очите му се разширяват, когато я получи.

— Еха, ти наистина… хей, тези акнаша работи са жестоки — каза той и се ухили. — Пак заповядай, но нямаше нужда от благодарности.

— Добрите обноски са последния бастион на цивилизованото общество — промърмори тя.

— Какво?

— О, нещо, което майка ми обичаше да казва преди време. Твоето име ми напомни за него. Също така благодаря ти за невероятната закуска.

Конлан я извика откъм коридора. Тя въздъхна и изправи рамене.

— Идвам.