Възраждането на Атлантида

Глава 3

Райли премигна пред лицето на фелдшера, който се взираше в очите й, докато пръстите му измерваха пулса й. Тя извърна поглед от него и огледа стаята с ясното съзнание, че изглежда толкова замаяна, колкото и се чувстваше.

Той повтори думите си, този път по-бавно, сякаш имаше вероятност тя да не го е разбрала първия път.

— Трябва да отидете в бърза помощ, за да ви прегледат.

Тя започна да клати главата си в знак на отрицание, но спря, тъй като движението изстреля шипове болка в черепа й.

— Не искам да ходя в бърза помощ. Беше само юмручен удар.

Бутна дланта му от ръката си и се изправи на нестабилните си крака, което вероятно доказа твърдението му, но какво пък, дявол го взел.

— Удряли са ме и по-лошо. Трябва да изляза да се разходя. Имам нужда от въздух.

Тя вече беше говорила с детектива, който ръководеше това, което сега беше място на убийството. Нейната роля беше изпълнена. А сега сякаш стените на стаята се приближаваха към нея.

В началото за Райли беше голяма изненада колко много хора се появяват на едно местопрестъпление. Толкова много официални лица се събираха, за да обединят усилията си в обща рутина — снимане, сваляне на отпечатъци, измерване.

Скверността на смъртта, засенчена от детайлите на модерната полицейска дейност. Изглеждаше някак неправилно, както винаги е било.

Беше виждала прекалено много от всичко това. Трябваше да стане секретарка, като по-малката си сестра. На Куин никога не й се налагаше да се изправя лице в лице с отчаяние. С юмруци. С кръв по дрехите й. Сметките за химическо чистене бяха убийствени.

Фелдшерът отстъпи назад и изгаси фенерчето, с което беше светил в очите й.

— Не мисля, че имате мозъчно сътресение, но ще ви излезе дяволски голяма синина. Наистина трябва да дойдете и да ви прегледа лекар.

Стомахът на Райли се преобърна, беше празен и й се гадеше. Тя се отдалечи от мъжа, изключи го от съзнанието си и отново огледа стаята. Евтиният апартамент. Хаосът, оставен в резултат на насилието. Вонята на смъртта — кръвта и газовете, които трупът изпускаше. Това отделяне я беше изненадало при първата сцена на смърт, на която беше станала свидетел. Последното унижение. Нечист труп, оставен на безличните грижи на някого от моргата.

Райли чу стенещ звук ниско в гърлото си, но го преглътна. Вече беше по-твърда. Закоравяла. Имунизирана срещу всякакви емоции. Поне това си повтаряше сама на себе си. Докато не видя мечето. Беше подпряно на стената в ъгъла на стаята, точно до бебешката люлка, едно огромно плюшено мече, което носеше розова панделка и се усмихваше глуповато на стаята, равнодушно на драмата, която се беше разиграла пред него. Тази проклета розова панделка я хвърли в пропастта.

— Трябва да се махна от тук. Моля ви, просто се махнете от пътя ми. Моля ви — тя се завъртя и избута фелдшера, като внимаваше, докато вървеше измежду служителите, навели се към пода, за да снимат.

— Хей, Доусън. Къде си мислиш, че отиваш? — Детективът, с когото беше говорила по-рано — Рамзи? Рамирес?, си сложи нов чифт гумени ръкавици и чертите на лицето му се задълбочиха, докато погледът му изучаваше нейното. — Изглеждаш отвратително. Най-добре отиди с тях в Бърза помощ.

Райли не спря, само забави леко ход.

— Прилошава ми. Трябва да отида да се измия и да поспя — хвърли поглед назад през рамо към него. — Ще ви се обадя веднага след това.

Той отвори уста, вероятно за да протестира, но нея вече не я беше грижа. Какво щяха да направят, да я арестуват? Знаеха коя е и че, дори само заради репутацията й, думата й е честна.

Той се предаде и кимна. Симпатия и нещо, която тя не искаше да определя, смекчиха изражението му. Съжаление? По-добре да запази съжалението си за Дина и бебето й. Те се нуждаеха от него. Тя просто си вършеше работата.

Този път се изсмя, макар смехът й да прозвуча… грешно. Да бе, вършеше си работата. По-скоро оплескваше царски работата си.

Нов ден, нов труп. Това правеше осем убийства само за тази година.

Той кимна.

— Добре. Засега ни каза достатъчно, така или иначе. Обади ми се сутринта. Имаш визитката ми.

Тя напипа с пръсти визитката, която беше пъхнала в джоба си и се насочи към вратата. Сутринта. Щеше да му се обади сутринта. Сега трябваше да се добере до водата. До плажа. Нейното убежище. Усети силата и спокойствието на океана да я призовават. Имаше нужда да почувства ласката на вълните и тогава щеше да бъде добре.

Конлан стоеше сам в тъмнината, със затворени очи, разгърнал сетивата си в търсене на нечие присъствие наблизо. На приятел или на враг.

Проклятие, почти му се искаше да е враг. Несъмнено беше в настроение да срита нечий задник. Той оголи зъби в нещо, което трябваше да мине за усмивка. После очите му се отвориха рязко.

Защото вратата, която държеше емоциите вън от ума му, се отвори отново с трясък. Той залитна, борейки се да остане на крака под потока от силна болка. Всичко, което можеше да направи, бе да опита да издържи на напора и да се моли брат му или Аларик да се появят скоро. Затвори отново очи. Помъчи се да се съсредоточи. Обърна се към тази част от обучението си, която не се обуславяше от мечове и кинжали.

Класифицирай. Един воин на Посейдон не може да толерира емоциите. Цената за арогантността ти е животът ти, Конлан.

Почти можеше да чуе шепота на Архелай в главата си. Използвай всичките си сетива. Никога не разчитай единствено на ума си. Да подцениш способността на врага да създава илюзии, означава смърт.

Той се фокусира, напрегна се. Постигна изолация. Умът му анализира проблема на собствената му раздвоеност; безстрастната му преценка изследва бушуващата скръб.

Фактите не подкрепят вътрешна причина. Търси външната.

Следователно, тогава източникът беше извън него. Някой — или нещо, излъчваше скръб толкова силно, че успяваше да пробие защитите на съзнанието му.

Врагът, който беше пожелал, може би. Беше дяволски сигурно, че не става дума за приятел. Никой атлант не можеше да изпраща емоции на друг.

— Е, както казват, внимавай какво си пожелаваш, нали така? — промърмори на себе си, мускулите му бяха напрегнати от усилието да се справя с потока от силна болка.

Отдели една мисъл и за източника. Някой, някъде страдаше така, сякаш се намираше в самия ад.

Райли се отдалечи с тежки стъпки от старата си хонда, паркирана небрежно върху няколко от местата на безлюдния паркинг и се насочи към плажа. Нямаше много плажуващи през този час в хладната октомврийска нощ.

Миризмата на морски въздух и солена вода я застигна и тя си пое дълбоко дъх. Усети как в нея се промъкна частица спокойствие. Стомахът й изръмжа, напомняйки й, че бяха минали повече от четиринадесет часа, откакто беше яла. Почти без да се замисля, тя бръкна в джоба на якето си, за да извади един от протеиновите десерти, които обикновено разнасяше със себе си. Редовните хранения бяха невъзможни при нейния режим на работа. Започна да маха найлоновата обвивка на десерта и тогава я връхлетя мисълта: Морис никога повече няма да яде нещо.

Думите се разбиха в нея и тя се преви на две. Кое беше вълшебното число? Колко пъти щеше да й се наложи да гледа как някой умира, преди да свикне със смъртта?

И какъв човек беше, по дяволите, щом дори искаше такова нещо?

Насили се да се изправи, погледна часовника си и изруга под нос. Почти беше станало време за полицейския час. Тя знаеше всичко, отнасящо се до него, дори имаше задължителното копие от Акта за защита на нечовешките видове от 2006 година, с което беше подлепила един от прозорците в дома си.

— Не ме интересува. Имам нужда от тази разходка. Никой няма да ме арестува заради няколко просрочени минути след часа за гасене на светлините от хората — промърмори.

Океанът означаваше за нея лек. Утеха. Умът й отчаяно се нуждаеше и от двете.

Говоря си сама. Ето това е знак, че скоро ме очаква лудницата.

Изрита празна консерва от пътя си и най-накрая стигна до пясъка, като натика неотворения протеинов десерт обратно в джоба си. Може би по-късно щеше да му обърне внимание.

Лунната светлина танцуваше върху повърхността на вълните, безгрижна в своето веселие. Незасегната от грижите на хората. Райли хвърли поглед нагоре, за да прецени в коя фаза е. Не беше чула предупреждение за пълнолуние по радиото тази сутрин.

Наближаваща пълнолуние. Добре. Все още имаше няколко дни преди пълнолуние.

Всички бяха станали много по-добри в следенето на лунните фази, след като шейпшифтърите обявиха за пръв път своето съществуване. Интересно колко промени носеше едно десетилетие. По-рано вероятно би предположила, че наближаващата пълнолуние фаза има нещо общо с маймуните.

Животът беше доста по-лесен, когато луната беше просто нещо, което кравите прескачаха в детските книжки.

Крави. Детски книжки.

Онова проклето мече и розовата му панделка.

Райли се стовари върху пясъка близо до водата и се остави на сълзите.

Когато нова вълна на скръб изпълни ума му, Конлан вдигна глава и подуши въздуха.

Тя беше близо. Тя? Не зная откъде съм сигурен, но да, жена е. Може би на няколко мили от тук?

Той закрачи напред, после ускори темпото.

Затича се. Накрая се разтвори в молекули от чиста вода и се стрелна напред със свръхестествената скорост на своя вид.

Трябва да я открия.

Нужда, необяснима, но непреодолима. Примитивна решителност.

Трябва да я открия веднага.

Райли пое накъсано дъх и се опита да се издигне над повърхността на теченията на скръбта, които заплашваха да я повлекат надолу. Дина щеше да отиде в затвора.

Моля те, Боже, пази Дина.

Младата жена отново вдигна поглед към мълчаливата луна и се засмя горчиво. Макар че, защо ли си правя труда? Не може да се каже, че стотиците молитви, които съм изпратила таи горе, са променили нещо. Най-жалко е за бебето. Дори ако тя оживее, ще отиде в приемен дом.

Райли се сети за бебето, което съвсем скоро беше настанила в приемен дом, в един от по-добрите. Госпожа Греъм обичаше всичките си деца, но имаше особен афинитет към прекършените. Бебето се беше втренчило в лицето на Райли, докато тя подаваше гърчещото му се, пристрастено към крека телце на новия му пазител. Мъничките му пръстчета се свиваха и отпускаха като актинии, търсещи слънчева светлина, която може би никога нямаше да се появи.

Тя потърка ръцете си, трепереща. Госпожа Греъм не можеше да приеме повече деца, а Райли не разполагаше с някой друг, толкова добър, който да има възможност. Бебето на Дина вероятно щеше да бъде отгледано в дори по-лоша среда от тази на насилието и мизерията, която беше оформила характерите на родителите й.

Ако въобще бебето оживее.

Райли почти физически избута мисълта назад в съзнанието си. Не можеше да мисли за това. Не сега. Не и когато беше толкова близо до ръба на лудостта.

Заключи го в кутия, Райли. Ще мислиш за това утре.

Дори докато стискаше челюст, за да възпре вика, който си проправяше път с нокти през гърлото й, някакво странно шесто чувство услови опасността. Забеляза ги бегло с крайчеца на окото си да се промъкват напред по пясъка, като се скриваха и появяваха сред сенките, които облаците образуваха. Трима. Тя скочи и се приведе, готова да побегне, като оглеждаше местността за път за бягство.

Беше зашеметена, че — за съвсем малка частица от секундата — се бе почувствала прекалено отчаяна, за да се опита дори да се спаси.