Възраждането на Атлантида

Глава 20

Двадесет минути по-късно, Конлан стоеше до Вен и мрачно съзерцаваше купчината от тела, които заедно с останалите от Седемте бяха издърпали зад падналите дървета. Вековете служба като воин все още не го бяха накарали да свикне с отвратителната миризма на смърт и стомахът му се разбунтува от нуждата да изхвърли съдържанието си. Избърса ръцете си с листа, след което осъзна безсмислеността на усилията си и призова вода от заобикалящите го листа и от малкото поточе на около стотина ярда11, за да измие ръцете си.

Мъглата стана течна в събраните му ръце и той изми кръвта от дланите и ръцете си, чудейки се как Райзън и останалите му воини, оцелели след клането, се бяха измъкнали незабелязано. Те би трябвало да са изпръскани с кръв.

Освен ако, разбира се, не пътуваха под формата на мъгла. Което би обяснило защо Райли повече не ги долавяше. Трябваше да провери теорията си с нея някой път. Когато дузина мъртви мъже не лежаха в краката му.

Почти неволно умът му потърси нейния, но тя беше затръшнала проклетите си щитове толкова плътно, че той нямаше да знае дали е там, ако не я беше оставил току-що. Макар че така беше по-добре. Само толкова можеше да се очаква, че ще издържи.

Джъстис и Бастиян се скитаха между дърветата от двете им страни, като търсеха някакъв знак за Райзън и останалите му воини, докато Кристоф и другите охраняваха.

Лишен от емоции, Бренан стоеше при Райли и сестра й.

Райли му беше казала, че си губят времето.

— Няма ги. Или по вълшебен начин са се научили как да крият емоциите си през последния половин час. Защото не мога да почувствам нищо.

Конлан не беше сигурен доколко може да разчита на нейната способност да усеща Микенските воини, като се вземеше предвид ужасът, който току-що беше преживяла. Но нейните сетива, колкото и да са компрометирани, бяха всичко, което той имаше.

Аларик го нямаше.

— Трябва да се отървем от телата. Не можем да оставим тази бъркотия на човешките власти — Вен изръмжа, като избърса потта от челото си с ръка. — Това е кошмар.

Конлан кимна. Бяха преброили седем мъртви шейпшифтъра и петима атланти. Доказателството за битката трябваше да бъде унищожено.

— Няма точно да копаем голяма дупка — отговори той. — Има един начин, но ще трябва и двамата да се заемем, за да го приложим върху всички.

Вен го стрелна с поглед.

— Нали не мислиш да…

— Какво друго мога да имам предвид? Трябва да използваме последното решение.

Вен подсвирна.

— Mortus desicana. Дори нямах понятие, че знаеш как да насочиш такава сила. Някога…

Конлан го прекъсна.

— Не. Не че нямаше да се опитам да я приложа върху Анубиса, ако имах дори най-малкия шанс. Но това е различно. Тези мъже са вече мъртви. Изкупването на този грях няма да бъде наложено на нас.

— Сигурен ли си за това? Какво казва църковният плъх?

Конлан се поколеба, несигурен колко да разкрие. На Аларик нямаше да му е приятно да разкрият каквато и да било негова слабост.

Във всеки случай, нямаше време.

— Тръгна си. Лечението… върна се в убежището.

— Какво? Държи се като момиченце само защото е излекувал една обикновена рана от куршум? Ще му дам да се разбере…

Конлан чу шумолене сред дърветата на около петдесет ярда от тях и се съсредоточи. Беше Джъстис. Но звукът подчерта, че трябваше да побързат.

— Вен. Съсредоточи се. Ще ми помогнеш ли да насочим mortus desicana, за да разрушим тези тела, или да го направя сам?

— Ще ти помогна. Посейдон да ни е на помощ, ако бъркаш за изкуплението. Дванадесет тела… може да не го преживеем.

Като се огледа наоколо, за да се увери, че Бренан продължава да държи Райли настрана от купчината тела, Конлан пое дълбоко дъх и вдигна ръце, като изпрати зова си във вятъра.

Ако тя видеше това, щеше да помисли, че той е същото чудовище, като онези, които бяха причинили този кървав кошмар.

Зад него Вен направи същото и двамата заедно започнаха да припяват монотонно.

За момент нищо не се случи. В Конлан се надигна отчаяние. Наистина ли Посейдон го беше изоставил, защото беше недостоен, след това което Анубиса му беше сторила?

Повредена стока. Повредена стока. Повредена…

Тогава приток на електрическа енергия се втурна в тялото му. От въздуха, от водата в земята, от самия вятър. Нагоре по краката, по кожата му, надолу към черепа му от безоблачното небе. Силата на елементите препусна през плътта му, изкрещя по нервните му окончания, опита да разруши контрола му.

Той се пребори с това, удържа го и го насочи. Без дори да осъзнава, че го прави, той изрева своето господство над силата.

— Аз съм Конлан от Атлантида и те подчинявам на mortus desicana!

С тези думи той изля енергията от тялото си през ръцете си към купчината от тела и наблюдаваше, наслаждаваше се, гордееше се със силата. Бурната атака на елементите покри и заобиколи телата на мъртвите, втурвайки се във всяка пора на кожата им, във всяко отверстие, като вършеше ужасяващата си работа.

Изсмукваше, източваше всяка унция вода, всяка капка течност от телата. Абсорбираше я и връщаше течността в природата, откъдето беше дошла. Пресушаваше, изсушаваше телата на мъртвите.

Шепнеше на Конлан с настървение, с бяс, с лукавия примамлив зов на неподправена сила. Mortus desicana.

Силата, която имаше потенциала да изсмуче течностите от плътта и костите на онези, които бяха все още живи.

Очевидната съблазън в мисълта го задуши, спря го. Ужасът от това в какво можеше да се превърне, какво можеше да причини владението на такава сила на ума му, на душата му, го откъсна от източника на елементите моментално.

Когато изгуби контрол, падна назад върху най-близкото дърво, докато си поемаше дъх с усилие. Когато зрението му се проясни от силата и мъглата, и праха от източените тела, той видя Вен, рухнал на земята, да се опитва да се надигне с една ръка.

Когато Конлан се опита да се изправи, да възстанови достатъчно от силата си, за да продължи, остър глас проряза изтощението му.

Джъстис.

— Интересно, принце мой. Не знаех, че си усвоил извикването на забранената смърт. — Джъстис се поклони леко и заобиколи купчината от прах и частици от кости, която стоеше на мястото, където само преди минути лежаха телата на дванадесет мъже. Изрита един череп, който се беше изтърколил настрана от другите, и той избухна в дъжд от фин, сух прах.

Джъстис наклони глава и се взря в Конлан и Вен с присвити очи.

— Много интересно, наистина.

Барабас се облегна назад в стола си с дърворезба, разположен в центъра на главната галерия Праймъс, часове след като всички останали се бяха прибрали у дома, към безсмисленото си ежедневие. Беше съвсем удовлетворен от работата, свършена през този ден. Все пак, още едно допълнение към Акта за защита на нечовешките видове от 2006 година, чийто автор беше (едно от най-забележителните му постижения) вече бе само на един-единствен подпис разстояние от това да стане закон.

Той беше пробил път на допълнението с убеждаване, чар и груба физическа сила. Също така, изчезването на двама ключови члена на човешкия Конгрес не беше навредило.

Усмихна се, оголил зъби, които биха ужасили слабия мъж, който точно в тази минута вероятно стоеше, треперещ, в Овалния кабинет. Неговите съветници умоляваха президента да наложи вето на законопроекта.

Барабас знаеше, че това мекотело няма достатъчно кураж за това.

„Загубил мястото си в конгреса“ придобиваше изцяло ново значение, когато един политик си имаше работа с господар вампир.

— Сигурно сте много доволен от себе си, лорд Бар… лорд Барнс. — Дракос беше влязъл, незабелязано, и крачеше по пътеката към него.

Барабас не желаеше особено генерал, който може да се промъква край него неусетно, което му напомни още веднъж, че скоро трябваше да реши дали да потърси заместник на Дракос.

Може би Калигула. Мисълта му достави перверзно удоволствие и отново се усмихна.

— Да, Дракос, много, много доволен съм. Укрепването на властта е просто въпрос на придобиване и усъвършенстване на знания.

Барабас се изправи, после се издигна във въздуха от мястото си и накрая стъпи върху пода на залата.

— Ако познаваш и себе си, и врага си, ще излезеш от сто битки със сто победи. Ако не познаваш нито себе си, нито врага си, ще изгубиш всички.

Дракос повдигна вежда.

— Сун Дзъ12?

Барабас наклони глава.

— Истински майстор на стратегията.

— Той също ли е бил един от нас?

— Не, макар и да е удивително, че не е. Ако само имах възможност… Както и да е. Няма значение. Какво имаш за докладване?

— Нашите шпиони докладваха пълен провал при опита да разберат какво може да се е случило на Терминъс и неговия отряд, милорд. Ние…

Но преди Дракос да успее да довърши мисълта си, студ премина през стаята. Макар и безцветен, той разруши светлината. Макар и без миризма, вонеше на злъч и смърт. Макар и беззвучен, той ги оглуши, поваляйки и двамата на колене.

Като се задушаваше и задавяше, Барабас едва имаше време да формулира името в ума си, преди тя да проговори.

Анубиса. Богинята на нощта.

Гласът й зазвънтя като камбана, известяваща примката на палача, брадвата на екзекутора. Тонът й пищеше като крясъците на хора, чиито гласни струни биваха прорязвани от счупено стъкло.

И все пак някак си думите й бяха тихи и спокойни. Като смъртта, крадяща дъха на пеленаче в люлката му. Както я беше виждал да прави. Не само дъха, но и кръвта.

Както й беше помагал да прави.

Той се зачуди на счупените парчета от отдавна мъртвата му съвест, когато те прорязаха дроба му. Забиха се в мозъка му.

Той запищя от агонията, преди тя да завърши първото си изречение. А след това беше неспособен да издаде, какъвто й да било звук.

Той се строполи по лице на пода до изпадналата в безсъзнание фигура на генерала си.

— Станал си по-силен, Барабас, — припя тя с отровния си ритъм. — Последния път, когато те видях, се беше подмокрил дълго преди да формулирам някакви думи.

Той изви главата си на една страна, опитвайки се да я погледне в лицето, а студът във въздуха се усили. Вътрешностите му се преобърнаха от страх.

Би отправил молитва да не се изцапа, на кого се молеха тъмните лордове?

На богинята кучка пред него, разбира се. А тя не притежаваше нищо, подобно на милост или състрадание в себе си.

Стисна крака и се заслуша.

Тя се засмя. При звука на този смях живи същества умираха. Беше виждал това, също.

Малък кървав съсирек в мозъка му се пръсна, изстрелвайки кръв през носа му. Той лежеше неподвижно, докато тя се процеждаше надолу по лицето му в локва на пода под бузата му.

— Това ли ми предлагаш, лорд Барнс? И да, разбира се, че знам за твоите жалки опити да скриеш истинската си самоличност от тези овце.

Връхчетата на пръстите й и полата на копринената й рокля бяха всичко, което можеше да види. Беше облечена в бяло. Карикатурно, девствено бяло върху богинята на всички пороци. Точно заради това я забавляваше толкова много.

Беше му го казала веднъж. Когато го беше пречупила. Отново и отново.

Той се присви при спомена. Присви се, когато си припомни как в самия край я беше умолявал за болката. За унижението. Пълзеше за извратените перверзни.

Тя махна с ръка и го освободи. Внезапно способен да се движи, той се побоя да го направи. Беше запознат с игрите й.

— Стани, мой Барабас. Дочух от твоя покварен ум, че си спомняш нашите забавления с… копнеж. Да ти доставя отново наслада с моите играчки?

Той се изправи, борейки се да удържи треперенето, което заплашваше да завладее тялото му. Нейните играчки. Камшик със стоманени краища. Стоманени белезници, които бяха подходящи за много повече неща, отколкото само за ръце и крака.

Като я погледна храбро, той видя, че тя не се е променила. Дори нещо повече, беше по-красива, отколкото преди триста години, когато я беше видял за последно.

Когато я беше почувствал за последно. Почти умря от истинска смърт от това.

Копринените вълни на черната й като нощ коса милваха извивки на такова съвършенство, че можеха да докарат мъж от човешката раса до лудост и да накарат лигите му да потекат. Пронизващите й очи се втренчиха в него с черното на прокълнатата й душа, с червени искри в самия им център.

Сигурно беше в добро настроение. Може би той нямаше да умре.

Може би не този път.

— Страхуваш се да ми отговориш ли, лорд Барабас? — тя вля в думата сарказъм, достатъчно остър, за да смъкне плът от костите.

Той беше направил и това заедно с нея. Повече от нейните „играчки“.

— Аз… прости ми, милейди богиньо. Нямам думи пред твоята красота — изрече със запъване думите, знаейки, че с това ласкателство имаше шанс да я разсее. Тя беше олицетворение на Смъртта, но беше древна жена — смърт. Галантните думи привличаха вниманието й, така, както лъскавите неща, това на враната.

— Да. Да, красива съм, Барабас, — изперчи се тя. — И бях ограничена от проклятието на Посейдон да играя любимите си игрички твърде дълго. Но този ден и вчерашната вечер ми донесоха голяма радост, дете мое. Искаш ли да знаеш защо?

Въпреки че беше почти на три хиляди години, „детето“ беше прекалено изплашено, за да направи нещо повече, освен да кимне.

Тя го помилва по бузата с върха на пръста си, а кожата му започна да гори и съска веднага след нейното докосване. Той се пребори да не трепне.

— Самият млад принц развали проклятието на Посейдон. Той разкри съществуването на Атлантида на една от овцете и така разруши древното ограничение, наложено ми от онзи никаквец, Богът на моретата, — каза тя, а полата й се завъртя около нея със силата на гнева й.

Барабас ахна.

— Атлантида? Изгубеният континент от легендите наистина съществува?

Тя се усмихна отново, като разкри не малко от зъбите си. Лъскави, остри като кинжали, зъби. Той се наклони към нея, хипнотизиран от гледката, но тя се изсмя и се обърна.

— Не, Барабас. Не съм в настроение да изпробвам твоите прелести отново. Първо, ще ти разкажа за Атлантида и как ще ми послужиш за моите планове. След това. — Тя се усмихна отново и побутна неподвижното тяло на Дракос с обутия си в чехъл крак. — След това ще науча генерала ти как се играе.