Възраждането на Атлантида

Глава 18

Конлан се обърна, за да застане пред Аларик.

— Не ми харесва тонът ти, жрецо — каза той и скръсти ръце пред гърдите си.

Аларик повдигна едната си вежда и сви рамене. Не че Конлан очакваше да се уплаши, но проявата на малко уважение би била приятна.

— Ще получиш уважение, когато го заслужиш — отговори Аларик, като за пореден път зловещо наподоби мислите на Конлан.

Конлан задели в ума си тази подробност, за да я обмисли по-късно и преди дори възклицанието да се отрони от устните на Райли, блъсна Аларик в стената.

— Или ще ми служиш, или не. Посейдон те издигна в ранг върховен жрец, но ролята на кралски съветник я давам аз — взря се в очите на жреца. — Ако това отношение е твоят начин да покажеш, че искаш да се откажеш от работата, считай го за сторено.

Пусна ризата на Аларик и се обърна към Райли.

— Сигурно умираш от глад. Надявам се, че някоя от тези бездънни ями ни е запазила един или два мъфина.

Тя го изгледа изумено и отвори уста, за да заговори. Но той поклати глава и изненадващо Райли последва мълчанието му.

Докато двамата прекосяваха стаята в посока на ниската масичка за кафе, отрупана с храна, гласът на Аларик се разнесе зад тях.

— Не, не искам да се откажа от работата, идио… принце мой. Опитвам се да я върша, което включва намирането на Тризъбеца, за да можеш да се възкачиш на трона.

Конлан никога не бе чувал толкова мъка в гласа на жреца. С ръка под лакътя й, той насочи Райли към Вен. След което се обърна, за да се изправи пред Аларик.

— Вината не е твоя. Ако не друго, тя е моя, защото не бях там, за да защитя храма.

Бастиян стовари чашата си за кафе върху масата.

— Вината е моя. Имах много приятели от рода Микена. Боговете са ми свидетели, че трябваше да заподозра плановете им.

Джъстис се засмя.

— Да, всички сме виновни. Никой не е отговорен. Има ли изобщо някакво шибано значение? Докато седим тук, ядем препечени филийки и си прехвърляме вината, Райзън се отдалечава все повече и повече.

Конлан вдигна ръка.

— Достатъчно. Джъстис е прав. Аларик, успя ли да определиш местоположението на Тризъбеца?

— Не. Виждам го за момент и след това изчезва. Сякаш са открили някакъв магически щит, който го покрива. Или Тризъбеца сам се крие от провалилия се жрец.

Вен проговори с натежал глас.

— Тогава сме обречени. Можем да го търсим по старомодния начин, но е възможно той да се намира на хиляди мили и повече, във всяка една посока.

— С него има отряд воини — намеси се Кристоф. — Освен ако не са се разделили. На десет или повече воини, които пътуват заедно, ще им бъде трудно да се скрият.

Конлан пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази спокойствие.

— Тогава ние също ще се разделим и ще ги последваме. Аларик има ли някакъв начин да засилиш търсенето.

Преди Аларик да успее да отговори, Райли се намеси.

— Да не би случайно да говорите за банда момчета, които излъчват същата емоционална вибрация като вас, с изключение на глупостите от рода на „Ура, ура, мисия, мисия“, които съпровождат мислите им.

Девет глави рязко се обърнаха към нея. Тя премигна, а после продължи, като насочи вниманието към съзнанието си.

— Ако отговорът е да, то те едва ли са на повече от двадесет мили от тук. Трябваше да се постарая доста, за да се защитя от емоциите им през последния половин час и нещо. Мислех, че е някакъв вид обратна връзка от всички вас, но започвам да разбирам как да категоризирам и разграничавам вълните и техните определено са различни.

Тя затвори очи и Конлан можеше да почувства концентрацията й. Изведнъж Райли скочи от дивана и почти изпусна мъфина си върху главата на Вен.

— И трябва да се размърдаме, защото са се запътили да нападат някакви шейпшифтъри. В момента.

Вен обърна глава към вратата и воините излязоха от стаята след него, оставяйки Конлан и Райли да спорят за някой си Рамирес. Начинът, по който брат му се тревожеше за чувствата на някаква човешка жена, бе почти смешен. Ако сливането на душите правеше това с мъжа, то, слава на Посейдон, никога не му се бе случвало. Харесваше жените си, глупави и незапомнящи се, а имаше усещането, че лейди Съншайн не е нито едно от тези неща. Но това не беше негов проблем. Поне не още. Ако тя създадеше проблеми, е, той щеше да се погрижи. Това му беше работата, нали?

Стигна до килера близо до входа и отвори вратичката. Като се пресегна между няколко от якетата и палтата, сграбчи пръта, на който висяха закачалките, с една ръка и го завъртя три четвърти завъртане напред и половин назад. Последва щракване и бръмчащ звук и прътът със закачалките, палтата и всичко останало се дръпна встрани, в отвор, направен от панел, който се плъзгаше навътре от дясната страна на малката стаичка. Втори панел в задната част на килера се отвори безшумно към малка стая, изпълнена с много лъскави играчки.

— Това е очарователен арсенал, Вен — каза Кристоф току зад гърба му. — Какво имаш там?

Вен щракна ключа и лампата освети съдържанието на стаята.

— Нека те разведа, мой човек — каза той, минавайки покрай багажник пълен с автомати, за да вдигне пушка, направена специално за него. — Това бебче е Франки SPAS-12. Бойна пушка, проектирана под любящата грижа на италианците, които са брилянтни, що се отнася до коли, оръжия и всякакъв вид фини механизми. И е специално модифицирана, за да приюти тези.

Вен повдигна стъклен флакон с формата на куршум, изпълнен с гъста течност.

— Изключително висока доза Специален К. Единственото нещо, което почти напълно гарантира, че ще свали един шейпшифтър.

Денал си проправи път с рамо, очите му бяха широко отворени.

— Специален К?

— Кетамин. Животинско успокоително. Подръж това — Вен хвърли оръжието в ръцете на Денал.

— Пистолети. Отрова. Експлозиви. Имаме всичко, дами — каза той и мрачна усмивка изви ъгълчетата на устните му.

— Силата да контролираш елементите, не ти ли е достатъчна, Венджънс? — попита Аларик.

— Запази подигравките си за някого, на когото му пука. Не всеки от нас притежава твоето ниво на достъп до силата на Посейдон — отговори Вен.

— Аз оставам верен на меча си — провлече Джъстис. — Двамата сме убили повече кръвопийци и шейпшифтъри, отколкото всичките ти играчки, взети заедно.

— Както искаш. Повече играчки за мен — отвърна Вен и зареди. — Тук има достатъчно за всички, ако някой иска нещо. Както се казва във филмите, момчета…

— Готови за стрелба — провикна се Кристоф и се ухили.

— Готови за стрелба — кимна Вен.

Пръстите на Конлан стискаха волана на мерцедеса, докато слушаше телефонните разговори на Райли. Първо тя се обади в офиса и помоли за почивка. От това, което подразбра от едностранния разговор, те бяха повече от щастливи да й я осигурят. Звучеше, сякаш не си бе взимала особено често отпуска през последните няколко години.

Защо това не го изненадваше? Жената притежаваше чувство за дълг, вкоренено дотолкова, доколкото във всеки воин.

— Здравейте, детектив Рамирес, Райли Доусън е — каза тя по мобилния, като съвсем явно избягваше да погледне в посоката на Конлан. Той се забавляваше от упорството й.

За да бъде честен със себе си, не беше просто развеселен. Разгорещяваше го. Въпреки че по някаква причина, всичко, което жената трябваше да направи, бе да диша и той се разгорещяваше. Което определено не бе добър знак.

Тя беше тиха за момент, кимайки на нещо, което детективът казваше по телефона. След това проговори отново.

— Благодаря на Бога — погледна към Конлан и каза. — Бебето ще се оправи.

После продължи по телефона.

— Да, мога да дойда и да дам показания, но общо взето това, което ви казах миналата вечер, е всичко, което зная.

— Добре тогава. Имате номера на мобилния ми. Просто ми се обадете.

Тя затвори телефона, а Конлан обмисли и накрая реши да не й казва, че мобилният й телефон няма да улови никакъв сигнал, когато се намира дълбоко под океана.

Щеше сама да го разбере. Защо да се тревожи сега?

Аларик се наведе напред от мястото си на задната седалка, точно зад Райли.

— Мразя колите, Конлан. Кажи ми, защо сметна, че е толкова важно да ги използваме?

Конлан го стрелна с поглед.

— Пътуването чрез мъгла е достатъчно лесно за теб и мен, дори и за Вен, но не е толкова просто за някои от Седемте, особено на дълги разстояния. И определено ще накара Райли да откачи. И след като тя е единствената, която може да усети Райзън и мъжете му, исках да се чувства комфортно.

— Аз нямам проблем с това — обади се Вен. — Моите играчки не пътуват добре чрез мъгла. Както и всеки метал, който не съдържа орейхалк, помниш ли? Хей, имаме си чудесен автомобил, който вози гладко и има превъзходна звукова система. Заредил съм няколко убийствени CD, ако решите да пуснете музика.

Конлан погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че Джъстис и останалите са в Хамъра зад него.

— Автомобилите, които си избрал не са особено незабележими, нали, Вен? — каза той сухо.

Райли прочисти гърлото си и стисна малкия си телефон с ръце.

— Трябва да стигнем там, при това бързо. Вече са близо. Аз… те трябва да са в парка. Това е пътят към щатския парк Фърст Лендинг. Чух, че местният съюз за признаване на шейпшифтърите ще проведе среща там.

Вен изсумтя.

— Страхотно. Сега копелетата имат и съюз за признаване? След като прекарват по-голямата част от времето си в търсене на начини да си похапнат с вас, хората?

Райли обърна глава, за да го погледне, а очите й бяха загрижени.

— Не мисля, че това е напълно вярно. И шейпшифтърите, и вампирите положиха значителни усилия, за да се интегрират по мирен начин в обществото.

Този път беше ред на Конлан да изпита възмущение.

— Да не би всички да сте глупаци? В продължение на хиляди години и двете раси са гледали на хората като на овце — личният им запас с храна. Изведнъж, те излизат на дневна светлина, образно казано, и първото, което правят, е да се опитат да поемат властта. Що за интегриране е това? Мирно или не?

— Аз… добре, донякъде съм съгласна с теб — въздъхна тя. — Винаги съм смятала за малко странно, че само няколко години, след като научихме за съществуването на вампирите, те вече ръководят собствена Камара в Конгреса. Искам да кажа, как се случи това, без някакъв вид контрол върху съзнанието — завърши Райли.

— Контрол върху съзнанието или физическа заплаха — спокойно заяви Аларик. — Изглежда, че много от гласувалите „против“ са претърпели преждевременни инциденти или са изчезнали. Никой от вас ли не забеляза схемата в това?

— Нямам представа за какво говориш — отговори Райли. — Не са съобщавали нищо за това в новините.

— Имаш предвид медиите, контролирани от шейпшифтърите? Чудя се, как е възможно това? — отвърна Аларик с пропит от сарказъм глас.

Конлан премина през входа на парка и намери място за колата, а в съзнанието му се завъртяха мрачни мисли. Когато спря колата и изгаси двигателя, той се завъртя на седалката и се втренчи в Аларик:

— Подозираш, че може би се съюзяват? След толкова много векове на кървава вражда, наистина ли вярваш, че шейпшифтърите ще помогнат на кръвопийците?

Аларик го погледна спокойно в отговор, но въпреки това Конлан забеляза, че очите на жреца са започнали да блестят.

— Ти отсъства през по-голямата част на десетилетието, Конлан. Изглежда, че има дух на сътрудничество помежду им, който никога не се е появявал преди. Това тревожи Съвета ужасно много.

— Дявол да го вземе, то тревожи шибано много и мен — изръмжа Вен. — Ако ние…

Райли изпищя пронизително, с писклив вопъл, който Конлан не бе чувал никога преди. Тя стисна главата си и закрещя. Той я издърпа в прегръдката си, опитвайки се да я успокои. Имаше нужда да я успокои.

И да накара този нечовешки звук да спре.

— Райли, Райли, какво има?

Внезапно тя спря да крещи и се взря в него с празен поглед, обърнат към съзнанието й.

— Те са тук. Те са тук и убиват. Унищожават. Насилие и смърт, и болка… Не! Не, това е невъзможно!

Тя започна да крещи толкова високо, та Конлан помисли, че тъпанчетата му ще се пръснат. Хвана я за раменете и я разтърси слабо, в опит да я извади от ада, който очевидно изживяваше.

— Райли! Ти си в безопасност. Ти си тук с нас. Трябва да се предпазиш от тези емоции — каза той грубо.

Тя поклати главата си назад и напред.

— Не, не, не, ти не разбираш — простена тя. — Заради Куин е. По някакъв начин те са хванали сестра ми. Усещам я, мога да я почувствам и тя умира.

Вен и Аларик скочиха от колата и затръшнаха вратите, след което Вен рязко отвори тази на брат си. Конлан премести Райли в скута си, вдигна я и излезе от автомобила заедно с нея. Помогна й да се изправи, а ръката му здраво обгръщаше кръста й.

— Кажи ни. Посочи ни къде са, Райли. Знаеш, че можем да й помогнем, ако го направиш.

Тя вдигна поглед към него, все още държейки главата си, все още зашеметена.

— Какво? Болка… Куин… нееее!

Главата на Аларик се стрелна нагоре и той посочи една пътека.

— Там. Сега мога да почувствам Тризъбеца. Пламти от сила. И… не знам как, но мога да усетя и сестра й — каза, а устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите му. — Усещам я по кожата си. Райли е права. Ако не отидем бързо, тя ще умре.

Хамърът спря на паркомястото до тях и воините наизлизаха.

— Хей, готино местенце. Какво ново? — провикна се Кристоф, но замръзна на място, когато видя Райли. Лицето му стана сериозно и той се насочи към тях, следван от Бастиян и другите.

— Тръгваме след тях веднага — нареди Конлан. — Райли, ти стой тук, в безопасност и…

— Не! Тя е моя сестра! — сопна му се тя, сякаш за малко бе излязла от унеса си. — Идвам с вас.

— Нямаме време да спорим за това — каза Аларик. — Освен това привличаме нежелано внимание — той кимна към група туристи, които открито зяпаха воините, облечени в кожа.

След това цялото му тяло потрепери, сякаш го бяха ударили.

— Веднага. Тръгваме веднага! — процеди той с усилие, а зелените му очи блестяха по-ярко, отколкото Конлан някога бе виждал.

Вървейки, а след това тичайки, Аларик пое надолу по пътеката и навътре в гората.

Вен погледна към Конлан, който кимна.

— Последвай го. Всички до един. Ще бъда точно зад вас.

Докато воините се отправяха с тежка крачка по пътеката след Аларик, Конлан сведе поглед към Райли, която все още се облягаше на него.

— Ще стоиш тук, където е безопасно, или кълна се, ще остана и ще седна върху теб — изръмжа той.

Райли премигна.

— Да, добре. Изведнъж се почувствах много слаба. Но ще доведеш ли Куин обратно при мен възможно най-бързо?

— Обещавам — каза той, след което отвори вратата на колата и й помогна да се върне вътре.

Тя се облегна на седалката, очевидно изтощена, и Конлан усети вълна от загриженост, разбирайки какво й струва емпатията.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Ще я доведа направо при теб.

Тя вдигна поглед към него, очите й изглеждаха огромни върху бледото й лице.

— Тогава върви. Тръгвай.

Когато тя отново затвори очи, той тихо затвори вратата на колата, огледа се, за да види, че туристите са се преместили зад огромното си превозно средство, и се превърна в мъгла. Така щеше да стигне по-бързо и да остане незабелязан. И нека боговете простят на всеки, дръзнал да навреди на сестрата на Райли. Защото Конлан нямаше повече милост в себе си.