Възраждането на Атлантида

Глава 21

Райли постави едната си ръка на хълбока си, докато с другата все още подкрепяше Куин и се вгледа в ходещата планина от мускули, която препречваше пътя й.

— Виж, Бастиян, оценявам лоялността ти към Конлан. Наистина. Но Бренан вече ни пусна да си ходим, а аз трябва да заведа сестра си на лекар.

Следа от топла симпатия премина през красивото лице на Бастиян, но той поклати глава и скръсти ръце пред огромния си гръден кош.

— Съжалявам, лейди Райли, но не мога да ви позволя да минете.

Райли чу остър, стържещ звук и внезапно смъртоносно изглеждащо острие беше притиснато към врата на Бастиян. И Куин беше тази, която държеше другия край.

Райли ахна, но Бастиян само въздъхна, сякаш беше напълно безразличен към близо шест инчовата стомана, притисната към гърлото му.

Куин се отдалечи от Райли и я избута леко назад с ръката, която не държеше ножа.

— Ето каква е сделката, приятел. Позволяваш на мен и на сестра ми да си тръгнем или ще нарежа сънната ти артерия на малки парченца, преди да успееш да кажеш „намръщеният великан“.

Бастиян всъщност се усмихна.

— Не съм изненадан, че имаш куража на воин, пет пъти по-голям от теб, малката. Кръвта на сестра ти е силна в теб. Да не си откърмена с мляко от тигър?

Райли се отърси от шока и сграбчи ръката на сестра си.

— Куин, спри! Тези мъже са… ами, те… те са от добрите.

Куин се обърна да погледне Райли в очите, а ръката, с която държеше ножа, дори не трепна.

— Райли, тук има неща, които не разбираш. Тези мъже, които умряха… те бяха…

— Те бяха шейпшифтъри и воини от Атлантида — каза Конлан и стъпи на пътеката до Райли. — Това, което ще е интересно да се разбере, е как ти се озова там, да лежиш пострадала, насред тях.

Бренан безшумно се появи до Куин.

— Почувствах, че приключи mortus desicana и ще бъде безопасно да оставя лейди Райли и сестра й да тръгнат към теб — каза той, като се поклони леко на Конлан.

Куин присви очи, но накрая сведе ножа надолу и отстъпи крачка назад от Бастиян, който й намигна.

— Превъзхождани по численост от атлантски воини. Всъщност това би обяснило доста начина, по който те… Както и да е. Имате ли някакво доказателство за тази абсурдна история? И какво правите тук?

Тя посочи с ръка пътя.

— Ваши ли бяха мъжете, които нападнаха моите вълци?

Сърцето на Райли, което тъкмо беше започнало да се успокоява, започна отново да препуска.

— Какво? Твоите вълци? Каква работа имаш да се шляеш с глутница шейпшифтъри?

Куин нежно я потупа по ръката с изражението на родител, успокояващ малко дете.

— Ш-ш-т, сестричке. Всичко е наред. Ще ти разкажа за това по-късно.

О, това не можеше да се случва. Райли издърпа ръката си от тази на Куин.

— Можеш да спреш с това снизходително отношение, Куин, и ми кажи какво, по дяволите, правиш тук и защо имаш… огнестрелна рана, от която почти ме умря?

Куин имаше безочието да извърти очи.

— Малко драматизираш, не мислиш ли? Беше само рамото ми. Имала съм и по-лоши. — Лицето й омекна и тя придърпа Райли в бурна прегръдка. — Съжалявам, малка сестричке. Толкова много те обичам… Никога не съм искала да видиш нищо от този свят. — Куин се отдръпна внезапно и огледа района.

— Като говорим за това, къде е другият мъж? Имах странното усещане, че пропълзя под кожата ми, за да ме излекува отвътре… — Гласът й заглъхна, а ръката й посегна, за да докосне разкъсаната си риза и непокътнатата кожа под нея. — Сигурна съм, че не си въобразих този изстрел.

— Можем да споделим историите си обратно в къщата, — каза Конлан. — Мисля, че е време да се махаме от тук.

— Сцената на местопрестъплението, — добави Куин, по лицето й се четяха тъга и изтощение. — Къде са те? Какво направихте с… телата им?

Вен се приближи с препъване до тях, изглеждайки все едно е бил на триседмичен гуляй. Кожата му беше сива, а тъмните кръгове под очите му се виждаха отдалеч. Райли отмести поглед от него към Конлан, чието лице също беше изопнато и бледо, макар и по-малко от това на Вен.

— Какво точно ви се е случило на вас двамата? — попита тя, като отвори ума и емоциите си за пръв път, откакто видя телата. Но мисловните щитове на Конлан бяха на мястото си, големи и сериозни. Тя не можеше да почувства нищо от него.

Вен, обаче, или не беше толкова силен, или бе прекалено уморен, за да го е грижа. Тя го почувства от него — тъгата, изтощението, ужаса от това, което бяха направили.

Но тя не разбираше емоциите.

— Какво направихте на телата? — попита тя, повтаряйки думите на Куин.

— Трябваше да се отървем от тях. Не можем да оставим такава бъркотия на човешките власти — каза Конлан със стисната челюст.

— Но… не! Не може да правите това! Трябва да се обадим на 911 и…

— Той е прав, Райли — каза Куин уморено, с клюмнала глава. — Това е нещо дори отвъд способностите на специалистите по паранормалното. Особено ако те наистина са от Атлантида.

Конлан протегна ръка към Райли, а тя запримигва към него, без да може въобще да повярва.

— Но това не може да е правилно. Момчетата от паранормалните операции се занимават с подобни неща през цялото време, нали? Имам предвид…

— Райли — каза Конлан с нежен глас. — Не остана нищо, което да открият. Моля те. Трябва да измъкнем сестра ти от опасност.

Райли се поколеба още минута, след което кимна и изправи рамене.

— Разбира се. Добре. Прав си. Атлантида съществува, атакуваха ме вампири, почти бях убита от гаджето на моя клиентка, а сестра ми е в съюз с върколаци. Какво му е необичайното на това?

Тя стегна ръката си около Куин и тръгнаха надолу по пътеката към колите и, надяваше се, към някои отговори.

Конлан се взираше през прозореца в залязващото слънце, като размишляваше как светът може да полудее за няколко часа. Нито Куин, нито Райли му бяха проговорили по пътя обратно към къщата, а Куин беше заспала почти моментално, след като пристигнаха. Райли седеше неподвижно в стола до леглото на сестра си, както през целия следобед.

Аларик все още липсваше. Той беше изпратил Бастиян да патрулира, да види какво може да надуши, докато Кристоф използваше необикновените си гениални способности в интернет, за да проникне във всяка медийна мрежа, която можеше да намери.

Вен бе излязъл, за да издири свръзка в местната популация шейпшифтъри, а Алексиос беше с него. Може би там щеше да има информация как точно се бяха забъркали глутницата вълци с Райзън и неговите мъже.

Макар че, доколкото познаваше Райзън, сигурно е било обратното. Родът на Микена не беше особено изтънчен относно чувствата си, че единственият добър шейпшифтър е мъртвият.

Бренан крачеше по тревата отвън пред прозореца, застанал на пост и го поздрави с жест, а после посочи нагоре. Значи Джъстис беше заел позиция на покрива. Добре.

Денал седеше на пода пред стаята на Райли и Куин с извадени кинжали. Приемаше задължението си на самопровъзгласил се защитник и бранител на Райли много сериозно.

Дори, за забавление и изумление на Конлан, що се отнасяше до неговия принц.

— Тя не иска да говори с вас в момента, милорд — беше казал Денал, с пребледняло лице (вероятно в резултат на собствената му дързост), но твърдо застанал пред вратата на спалнята.

Конлан кимна примирено с глава. За момента. Но се бе навел към младия си воин и му заговори тихо.

— Служи й добре, Денал. Но знай нещо. Ако исках да отида при нея сега, нито ти, нито която и да било природна сила, не би могъл да ме спреш.

Запомни това за в бъдеще.

Денал, за негова чест, не бе отстъпил. Но Конлан го беше чул да издиша шумно, докато се отдалечаваше от стаята и нейния страж.

Конлан затвори очи и се опита да достигне до Райли, но мисловните й щитове отново бяха заключени. После изпрати повик по споделената атлантска мисловна пътека.

Аларик, къде си? Нуждаем се от теб, жрецо.

Беше почти девет и половина, когато Куин се събуди. Денал, който лагеруваше пред вратата, се беше опитал да придума Райли да хапне нещо на няколко пъти, но гледката на Куин, лежаща полумъртва по средата на някаква свръхестествена супер битка беше развалила апетита й.

Куин се беше изтегнала по гръб, с разперени широко ръце, по същия начин, по който спеше винаги. Докато Райли се взираше в нея, очите на Куин се отвориха с премигване.

— Райли? — прошепна тя, с дрезгав глас. — Къде сме?

— Ти заспа в колата, Куин — каза Райли, като се наведе напред, за да хване ръката на сестра си. — Ние сме в къщата, която принадлежи на брата на Конлан, Вен.

Куин стисна ръката й за кратко и направи усилие да седне. Погледна към рамото си. Все още носеше скъсаната риза, с която беше, когато я простреляха.

— Какво се случи, Райли? Кой беше този мъж и как излекува рамото ми?

— Не съм много сигурна как лекува, Куин. Името му е Аларик и той…

— Аларик — прекъсна я Куин, а очите й се разшириха. — Знаех си. Някак си знаех, че това е неговото име. Все едно ми говореше, когато беше вътре в мен.

— Вътре в теб?

— Да. Можех да го почувствам вътре в мен как лекува рамото ми. Беше най-странното нещо, което ми се е случвало. Все едно топка енергия (синя и зелена и сребърна, но засенчена от тъмнина) буквално препускаше през кожата ми.

Куин тръсна глава, след което отметна тъмните къдрици от очите си.

— Или просто си губя ума? — попита тя, с очевидно терзание в очите.

— Не си губиш ума. Минах през почти същото преживяване с Конлан. Има нещо удивително необикновено в тези атланти. Мога да проникна в емоциите им на ниво много по-дълбоко, отколкото с някой друг, като изключим теб, Куин.

Райли скочи и започна да крачи от единия до другия край на малката стая.

— И те могат да почувстват моите емоции, също, до известна степен. Почти не е за вярване, но Конлан понякога може да чете мислите ми. Той… не зная как да го опиша. Това е отвъд всичко, което някога съм изпитвала.

Райли се обърна към Куин при звука на нейното тихо подсвирване. Сестра й се загледа в нея, изучавайки лицето й с поглед.

— Какъв е този тон в гласа ти, Райли? Не съм го чувала, откакто беше в колежа. Не, може би никога. Имаш ли чувства към този мъж?

Лицето на Райли пламна и тя наведе глава, но не преди Куин да го види.

— Не зная. Не зная какво чувствам, с изключение на това, че бях в ума му, Куин. Никога не съм виждала нещо подобно… Никога не съм чувствала нещо такова.

Тя прекоси стаята и седна на края на леглото до сестра си.

— Той ме спаси. Той ме спаси на брега от някакви разбойници, които щяха да ме изнасилят или още по-лошо. След което ме спаси (добре де, един вид се спасихме един друг) от банда вампири, които станаха на прилепови изпражнения на предната ми ливада.

Райли сграбчи отново ръката на Куин, държеше я така, все едно беше спасително въже.

— Видях вътре в него. Болката… не зная как някой може да оцелее след изтезанието, което видях в спомените му.

— Още едно изгубено животно, което искаш да доведеш у дома?

— Искам да доведа у дома — унесе се в мисли Райли. — Искам частта със сигурност е истина. Аз… не мога да повярвам, че го признавам, но между нас има това невероятно животинско привличане. Искам го повече, отколкото някога съм искала, каквото или когото и да било в живота си.

Тя тръсна глава.

— Това е пълна лудост!

Куин издърпа ръката си от тази на Райли и сграбчи сестра си за раменете, след което леко я разтърси.

— Да не си, и те питам по възможно най-милия начин, но да не си изгубила и малкото мозък, който имаш? Откога познаваш този мъж? Струва ми се, че щях да разбера малко по-рано от теб, ако се срещаше с г-н Важна клечка от Атлантида от дълго време.

Райли поклати глава.

— Ние дори не сме били на среща. Запознах се с него едва миналата нощ. И все пак го познавам повече, отколкото съм познавала някого досега. С изключение на теб. А когато сме заедно, ами…

Куин подсвирна отново.

— Дори не трябва да го казваш, малка сестричке. Разбирам по цвета, който току-що придоби лицето ти, че вие двамата разпалвате сериозен пожар. Спала ли си с него?

— Не! Не съм! Току-що го срещнах. Но добре. — Райли прехапа устна, като обмисляше. — Добре, ето какво. Ако имах шанс, вероятно бих го направила. Никога не съм изпитвала такова привличане към никой мъж. Когато и да било.

Тя спря наред мисълта си.

— Чакай малко! Забрави за моя несъществуващ сексуален живот. Говорим за теб. Какво, по дяволите, правеше с група шейпшифтъри? И защо се държиш като хулиган? Не е като да си… Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид. Бедната, деликатна Куин, която всички винаги трябва да защитават — отговори Куин горчиво. — Е, в един момент трябва да пораснеш. А аз не си направих труда да уведомя някого, че съм се променила, защото да си слаб и безполезен е добро прикритие. Помисли си за Зоро и Скарлет Пимпърнел13.

— Но кога… какво… — гласът на Райли заглъхна. Не беше сигурна как да зададе на сестра си въпроса, който трябваше да бъде зададен.

Не беше сигурна, че иска да чуе отговора.

— По-късно. Ще ти разкажа за това после. Може би. — Куин се вторачи в нея за един дълъг момент, след което спусна крака от леглото и се наведе, за да нахлузи ботушите си. — Ти си по-добра в преценяването на характера на дадена личност по нейните емоции, отколкото аз съм била някога, Райли. Така че, предполагам, че ще приема думите ти за този Конлан. Но само при условие, че го проверя сама.

Почукване на вратата спаси Райли от нуждата да отговори.

— Махай се, Денал. Казах ти, че не искам никаква храна — извика тя.

Вратата се отвори със замах и Конлан се показа на прага.

— Не е Денал и макар да мисля, че трябва да хапнеш нещо, по-важно е да поговорим. Трябва да разбера какво знае сестра ти.

Райли се опита да надникне в коридора зад него.

— Къде е Денал? Мислех си, че той никога няма да си тръгне.

Конлан сви рамене.

— Мисля, че Вен го държи с главата надолу от някой прозорец точно в момента. Изглежда е забравил, че аз съм неговият върховен принц в стремежа си да ти служи.

Само намек от усмивка в ъгълчетата на устните му показваше неохотното забавление на Конлан от отстъпничеството на воина му.

Преди Райли да може да отговори, Куин се изправи и закрачи напред, за да застане точно пред Конлан.

— Принц, а? Ако измамиш малката ми сестричка, ще отговаряш пред мен. А аз съм от типа момичета, които ще ти наритат атлантския задник.

С тези думи по-бързо, отколкото Райли я беше виждала да се движи някога, Куин постави ръце върху слепоочията на Конлан.

— Пусни ме, пусни ме вътре, малка рибке — каза тя с напевен глас.

Конлан, вторачен в Райли над главата на Куин, не помръдна. Райли знаеше колко бързо може да се движи той. Можеше да отблъсне хватката на Куин за секунда. Да му се не види, можеше да счупи ръцете на Куин за един миг.

Но вместо това той се усмихна на Райли, а после затвори очи. В стаята се възцари пълна тишина за почти минута. След което Куин свали ръцете си и се препъна назад от Конлан.

— Кой си ти? Как изобщо си успял да оцелееш след подобно мъчение? — Тя продължаваше да се отдалечава от него, докато не достигна до леглото и падна върху него до Райли.

— Куин, добре ли си? — Райли потърси връзка със сестра си чрез емоциите си. Но за първи път не можеше да я достигне. Тя скочи на крака и се обърна към Конлан. — Какво й направи?

— Не, въпросът е какво ти си направила на него? — каза Куин зад нея. Райли се обърна да погледне сестра си, но вниманието на Куин беше фокусирано върху Конлан, като лазерен лъч. — Някак си, Райли, ти си в неговата душа.

Топлина забушува в Райли. Тя погледна в очите на Конлан и отвори емоциите си за него. И почувства истината в думите на сестра си. Не беше съвсем готова да му позволи да види, че той също беше вътре в нея.

Стъпки отекнаха надолу по коридора, докато се приближаваха към тях. Гласът на Вен предшества появата му.

— Конлан, имаме проблем. Или може би трябва да перифразирам. По дяволите, имаме купища проблеми. Макар че този е нов.

— Считай и мен за още един проблем, атлантидецо, — изръмжа Куин. — Защото докато не разбера защо твоите хора нападнаха моите, няма да те остава на мира.

Вен огледа Куин отгоре до долу и се ухили.

— Скъпа, ще сметна това за най-доброто време от седмицата ми. По дяволите, може би от цялата скапана година.

Леден глас нахлу в стаята миг преди Аларик да заблещука в силно, заплашително присъствие между Куин и Вен.

— Отправям ти честно предупреждение, Венджънс. Ако я докоснеш, ще те унищожа.

Райли подскочи, с мисълта да защити сестра си от Аларик, който беше най-плашещият мъж, когото някога беше виждала.

Мъж, който случайно притежаваше магически сили, които убиваха по негова команда.

Необяснимо, но Куин започна да се смее. Звукът отекна в стаята, висок и див.

— Добре дошъл на чаеното парти, рибешко лице. Имам странното усещане, че аз и ти трябва да си поговорим, особено след като на практика ръката ти беше върху гърдите ми, — каза тя, все още усмихната мрачно. — Най-малкото, изглежда ми дължиш вечеря.

Райли изгледа всички — Конлан, Вен, Аларик и сестра си — и бавно поклати глава.

— Да не би целият свят да се е побъркал?