Възраждането на Атлантида

Глава 27

— Може ли да постоя с вас? — Денал се поколеба на вратата.

Приличаше много на стрелец от Дивия запад. В допълнение към кинжалите, прикрепени към бедрата му, носеше през гърдите си сложна плетеница от кожени ремъци, шито придържаха нещо подобно на двоен кобур.

— Към О. К. Корал14 ли си се запътил? — попита Райли и намери сили да се усмихне.

Веждите му се сключиха.

— Моля?

— Нищо. Няма значение. Това е нещо от Дивия запад, вероятно отпреди твоето време. Не, че нещо е отпреди твоето време, всъщност. О, забрави.

Той закрачи към прозореца. Дръпна щорите настрани и надзърна навън.

— Бренън пое първата смяна отвън. В действителност не очакваме някакви проблеми. Никой не знае къде сме.

— Това си мислеха и Райзън, и бандата му. Какво ще стане, ако те също имат емпат под ръка?

Тя наблюдава как очите му се разширяват и ужаса преминава през лицето му.

— Не сме помисляли за това! Но, но Аларик каза, че ти си първата акнаша от десет хиляди години насам.

Райли се изправи, а после закрачи напред-назад.

— Точно така. А после се появи и сестра ми. И кой знае още колко има, които сте пропуснали в арогантността си?

— Знаете ли за други като вас и лейди Куин?

Лейди Куин. Колко щеше да се смее тя на това.

Или може би нямаше. Райли всъщност не познаваше тази нова Куин. Тази, която предвождаше върколаци в битки.

Тя отвори съзнанието си. Изпрати емоциите си в нощта, да търсят сестра й.

Не почувства нищо. Сякаш Куин наистина бе умряла в онази окървавена гора. Или пък я бе изолирала, отново. Криейки нещата, които бе извършила, и човека, в който се бе превърнала. Райли се натъжи при тази мисъл.

— Лейди Райли?

Тя премигна. Фокусира се върху лицето му.

— Не. Не съм срещала никой друг, освен Куин, който да може да изпрати и да получи емоции като нас. Мисля, че майка ми може и да е имала този талант. Нещо в спомените ми за нея…

Затваряйки очи, тя изпрати сетивата си в различна посока. В търсене на втория човек, който се бе настанил в сърцето й и си бе очертал с колчета място за къмпинг там.

Конлан.

Тя почувства реакцията му; синьото и златното на топлината и загрижеността му я заляха.

Райли? Нуждаеш ли се от мен?

Не. Аз… не. Пази се. Намери своя Тризъбец и се върни бързо. Моля те.

Веселието му проблесна в нея, примесено със силно облекчение. Дори от разстояние ме командваш. Трябва да обсъдим тази твоя склонност на неуважение към член на кралското семейство.

Хей, аз съм част от демократичната партия, приятел. Ние сритахме един кралски задник заради свободата, не мисли, че не можем да го направим отново.

Преди да успее да отговори на закачката й, връзката между тях потрепери. Кръвта се смрази във вените й.

Конлан?

Добре съм. Трябва да… трябва да се съсредоточа. Ще се видим скоро.

И бариерите на съзнанието му се затвориха, изхвърляйки я насила от емоционалната им връзка.

Денал стоеше пред нея, стиснал дръжките на кинжалите си в юмруци.

— Какво става?

— Не зная. Мисля, че няма нищо. Надявам се да няма нищо — тя седна на канапето. — Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — каза той мрачно. — Макар че аз трябваше да се бия с останалите от Седемте, за да си възвърнем Тризъбеца.

Той беше толкова млад. Достатъчно млад, за да бъде гневен, когато е оставен извън битка и кръвопролитие.

Или може би това бе мъжът в него, не младежът.

Тя се усмихна унило.

— Съжалявам, че ти се падна да си бавачка.

Отне му един удар на сърцето време, за да я разбере.

— Какво… о, не. За мен е чест да ви служа и защитавам, милейди. Просто…

— Не се тревожи за това. Ако имах чифт кинжали като твоите и знаех как да ги използвам, предполагам, че също щях да искам да участвам в екшъна. Поне щях да помогна да защитим…

— Принца — Денал кимна. — Тогава вярно ли е това, което легендата казва за акнаша? Че можеш да предизвикаш сливането на душите за толкова кратко време?

— Какво да направя? — Райли усети бузите й да пламват, бе толкова лесно да я разгадае човек, но бе любопитна. — Какво е сливане на душите?

— Казват, че когато една акнаша обича истински, тя ще се отвори за възлюбения си, за да може той да пътува из коридорите на сърцето и душата й.

— Много поетично — каза Бренан, влизайки в стаята. — Недостатъкът на местата от типа „скрити на най-очевидното място“, които Вен предпочита за скривалища, е, че съседите са подозрителни към такива като мен, които патрулират през нощта.

— Привличате нежелано внимание тук в предградията, така ли? — попита Райли, опитвайки се да говори с нехаен тон.

Думите на Денал я бяха разтърсили повече, отколкото искаше да си признае.

Истината имаше навика да прави така. Когато обича истински.

— Трудно е да си незабележим, когато представляваш метър и деветдесет секси парче, Бренън. Да не би да имате някакъв вид отвара за великолепие във водата в Атлантида?

Тя погледна към двама им, стоящи пред нея, само мускули, носещи кожа и изобилие от стомана. Сякаш появили се от някоя странна паралелна вселена, където моделите носят оръжие.

Денал клатеше глава.

— Ние не живеем във вода в Атлантида. Куполът ни предпазва — тя премигна, след това се засмя толкова силно, че я заболя устата и се опита да обясни, когато той придоби раздразнен вид.

— Не, не, не се смея на теб, Денал. А на себе си. Попаднах в заешката дупка15 с подивели секси модели.

Това отново й докара най-лошия случай на нервно кикотене, което е имала някога, и Денал, който поклащаше неодобрително глава, само го влоши. Дори Бренан се усмихна, макар че усмивката не докосна очите му.

Когато успя да си поеме отново въздух, тя избърса очи.

— Добре. Съжалявам. Наистина. Понякога ме връхлита просто така. Без съмнение ще се смея и на смъртния си одър. Какво ще кажете за пица? Две или три?

Тя ги изучаваше, преосмисляйки плановете си за поръчката. Отвличане на вниманието. От това се нуждаеха.

— Не, пет пици с всички възможни добавки. И може да си пуснем някои от тези филми. Вен има най-внушителната колекция от класически филми, която съм виждала някога. Някой да е навит за оригиналния Кинг Конг?

Конлан следваше Аларик, докато прелитаха през града, с тела, преобразувани в проблясваща мъгла. Вен и останалите ги следваха в две коли от колекцията на Вен. Те откриха още в началото, че модерните оръжия, нещо повече, всички, които не съдържаха нито следа от орейхалк, не можеха да бъдат променяни от процеса на трансформация.

Вен обичаше да взема играчките си със себе си. Той имаше повече оръжия, отколкото във военен склад за снаряжение.

И те със сигурност се нуждаеха от тях. Въпреки че петима от воините на Райзън бяха убити, те все още може би ги превъзхождаха числено. Родът Микена може да са довели много, много повече за охрана на откраднатия Тризъбец.

Защо? Изпрати той мисълта към Аларик.

Той вярваше, че си мъртъв. Искаше Атлантида да заеме онова, което той мисли за полагащо й се място сред земляните. Стана нетърпелив от плахите действия на Съвета. Видя себе си като крал, без съмнение.

Конлан чу това, което остана неизречено. И ти вярваш в същото?

Макар да не беше емпат, не срещаше затруднение да разчете възмущението в мислите на жреца.

Ако не сега, кога, Конлан? Възложено ни е да пазим човечеството. Изпълнихме ли тази клетва, криейки се като жени? Не, това е неподходящо. Дори у твоята жена и нейната войнствена сестра няма и едничка мисъл да се скрият, което е срамота.

Аларик увеличи рязко скоростта, сякаш опитвайки се да избегне мислите за Куин. Конлан трябваше да разбере нещо повече за тази реакция, за да е сигурен. Но за момента имаше много по-належащ въпрос.

Аларик каква е тази гибел, за която говореше? Втори катаклизъм?

Но вместо да отговори, Аларик се гмурна надолу към дърветата, които бяха разпръснати около гол парцел, който граничеше с голяма, западнала на вид, сграда.

Постройка изпълнена със светлини и звук и обградена от коли.

Когато жрецът се върна в тялото си, той отметна глава и ръце назад, от всеки негов опънат мускул струеше напрежение.

— Тризъбецът е тук. Призовава ме… укорява ме. Извикай останалите. Открихме го.

Конлан, който съобщаваше посоката, в която се движеха, на Вен по време на пътуването, изпрати последните координати по мисловната им връзка. Вен. Побързайте.

Мислите на брат му се върнаха при него като стрела. Най-много пет минути. И после ще накараме господаря на рода Микенски да съжалява за деня, в който се е родил.

— Пет минути, Аларик. Трябва да изчакаме останалите. Като гледам паркираните коли, значително ни превъзхождат числено.

Аларик се запъти напред, очите му блестяха в мрака.

— Повечето са хора — изръмжа той. — Мога да ги почувствам. Както и да е, няма значение. Никой от тях не може да се мери с мен. Ще въздам правосъдието на Посейдон върху тяхната плът.

Конлан се озова светкавично пред Аларик, за да го блокира. Да препречи пътя му.

— Ще изчакаш. Като твой принц, ти заповядвам. Ако те унищожат по някаква случайност, заради численото си превъзходство, каква надежда ще остане за Атлантида?

Лицето на Аларик бе свирепо. Не се виждаше и следа от приятеля от детството на Конлан от яростния стремеж, изписан на лицето му.

— Махни се от пътя ми, принце. Това е повелята на един бог и ти не можеш да ме отклониш от моята задача.

— Не като принц, може би. Но като твой приятел? — Конлан протегна ръка, за да сграбчи тази на жреца.

Светлината от очите на Аларик пареше, там където докосна лицето на Конлан, но той не отстъпи.

Аларик отскубна ръката си, повдигна длани, за да призове силата и въздушен поток събори Конлан на земята. Той започна да се бори с елемента на вятъра, опитвайки се да се изправи.

Аларик просто се взря в него с каменно лице.

— Аз нямам приятели.

И след това се запъти през полето към ярките прозорци на склада.