Възраждането на Атлантида

Глава 32

Конлан наблюдаваше как Аларик крачи напред-назад из голямата стая — нещо, подобно на кабинет, целият в кожа и дърво, и повтарящите му се движения го изнервиха.

— Зарежи това. Просто ни кажи лошите новини най-накрая. Като се опитваш да се правиш на дипломатичен, ни губиш времето и не е в твой стил, така или иначе.

В очите на Аларик за момент пламнаха зелени пламъци, но поне спря с проклетото крачене.

— Имам факти, имам и предположения. Ще ви изложа и двете и ще ви обясня кое кое е. След това трябва да решим какво да предприемем.

Райли проговори, а гласът и звучеше слабо и тихо.

— Става въпрос за мен, предполагам?

Аларик не отговори. Не беше нужно. Изразът на лицето му й каза всичко.

Тя се опита да се усмихне и стисна ръката на Конлан по-силно.

— Добре, стреляй. И казвам това образно, в случай, че се чудиш.

— Първо фактите. Ти предложи себе си на Посейдон в замяна на Денал и Бренан. Той е решил да те остави да живееш. Обаче те е маркирал със знака на Тризъбеца, който само жреците носят. — Аларик отмяташе фактите с пръсти, докато говореше.

— Второ…

— Какво имаш предвид с това, че само жреците го носят — прекъсна го Райли. — Аз дори не вярвам в него. Имам предвид, вярвам в неговото съществуване, след всичко, което се случи, и знам, че той притежава доста удивителна мощ, но аз съм момиче, което е твърдо убедено в Христовата вяра. Не мога да бъда негов жрец! Или жрица, или каквото и да е там.

Конлан почувства надигащата се в нея паника и й изпрати вълна на успокоение и подкрепа.

— Нека Аларик обясни. Не мисля, че той наистина имаше предвид жрец в буквалния смисъл. Посейдон няма жрици.

— Имаш предвид, че той няма жрици сега. Преди хиляди години е било съвсем възможно върховният жрец да бъде върховна жрица — каза Аларик.

— Какво? Никога не съм чувал за това.

— Има неща, които храмът пази само за себе си през последните няколко хилядолетия. Като например съществуването на aknasha an между онези избрани да напуснат Атлантида по времето на Катаклизма. — Аларик отново започна да крачи напред-назад, сякаш тялото му не можеше да стои на едно място.

— Ехо? Отново, аз не съм жрец или жрица, или каквото и да е там — каза Райли и подгъна крака под себе си на канапето. — Плюс това жреците не трябва ли да са се обрекли на безбрачие? — Тя се засмя и бузите й порозовяха. — Имам предвид, ох. Ами, добре де, няма значение.

Аларик се втренчи в нея, зелените му очи бяха леденостудени.

— Да има обет за въздържание. Още един факт, който може би трябва да обсъдим.

— Шегуваш ли се? Никакъв секс в продължение на стотици години? Това е отврат! — тя премигна. — Не се обиждай, но нищо чудно, че си в подобно кофти настроение през цялото време, Аларик. Може би ще трябва да премисля изцяло мнението си за теб.

Независимо от сериозността на разговора, Конлан трябваше да положи усилия, за да не се ухили. Тя беше най-спонтанният човек, когото беше познавал някога. Каквато и мисъл да й беше в главата…

— Веднага излиза през устата ми, знам — довърши тя и завъртя очи към Конлан. — Спри да мислиш толкова гръмогласно. Съжалявам, Аларик. Това беше прибързано и нетактично изказване от моя страна. Мисля, че идеята за това непланирано свещеничество ме хвана неподготвена.

Температурата в стаята се покачи с няколко градуса, когато обикновено непроницаемото изражение на Аларик стана съвсем малко по-приветливо.

— Повярвай ми, разбирам те. Но Посейдон те е белязал със знака на ръкоположен жрец или в твоя случай жрица. Трябва да се консултирам с древните свещени свитъци, за да определя какво може да значи това.

Конлан прокара ръка през косата си.

— Не можеш ли да питаш Посейдон? Имам предвид, нали си неговият върховен жрец.

— Върховен жрец, който позволи Тризъбеца да му се изплъзне още веднъж от ръцете — каза глухо Аларик. — Не получавам отговор, когато се опитам да говоря с Бога на моретата в последно време. Повярвай ми, опитах.

— Но…

— По-лошо е даже — прекъсна го Аларик. — Порталът не отговаря на повикванията ми. Опитах да се върна в Атлантида през нощта, за да прегледам свитъците, но магията на портала отказа да отговори на моите призиви. Опасявам се, че може би сме изхвърлени тук на сушата, докато проблемът с Тризъбеца не бъде разрешен.

Вен най-накрая се обади от мястото си, където се беше облегнал на стената близо до неизползваната камина.

— Всички опитахме. Никаква полза. Което означава, че не можем да повикаме дори и помощ — каза той. — Но да се върнем назад. Каза, че и преди е имало акнаши в историята ни? Които са били атланти?

— Да, няколко акнаша ’ан са били от онези, избрани да се разпръснат по височините на Земята през времето на Катаклизма. Емпатите са били много по-многобройни тогава. Макар и само едно на хиляда бебета да се е раждало с дарбата, но след като Райли и… — паузата бе едва доловима. — Райли и сестра й са първите, които срещаме от хиляди години насам, сам можеш да видиш, че числеността им намалява.

— И каква функция ние сме… те са изпълнявали? — попита Райли.

— Те са били сред най-ценените кралски съветници, като се има предвид естеството на тяхната дарба. Играели са важна роля при търговски преговори и други подобни. Също така, те често са избирали да служат на Посейдон в неговия храм, и са били много популярни в свещеничеството.

— Мога да си представя как способността да усещаш емоциите на останалите може да направи някого страшно влиятелен в изповеданията — каза Вен.

— Какво си направил, чадо? Бийп! Грешен отговор! Всъщност си направил нещо много по-лошо!

— Млъквай, Вен. Не помагаш — сопна му се Конлан.

— Стига де. Само се опитвам да разведря настроението. Вие двамата плашите Райли до смърт — изръмжа Вен.

Всички се обърнаха към Райли, която от своя страна вирна брадичка.

— Ей, аз съм тази, която използва брадва срещу вампирите миналата вечер, не помните ли? Приказките за старите дни не могат да се сравняват съвсем с факта, че имах кръв и мозък по краката си.

Тя потръпна.

— Така че не се тревожете, че ще уплашите бедната малка Райли.

— Да се върнем на това, което говорихме, моето предположение е следното — каза Аларик. — Вярвам, че Райли и Куин са потомци на тези древни атланти и притежават нашето ДНК в кръвта си. Нещо повече, убеден съм, че те проявяват своите древни дарби в изпълнение на едно от най-тайните пророчества от свитъците на Храма. — Той си пое дълбоко въздух. — Мисля също, че те са предвестници на времето, в което жителите на Атлантида трябва да се сродяват с хората, за да доведат ново и по-добро поколение на света.

Вен подсвирна.

— Това си е богохулство, пич.

Аларик кимна.

— Не само това, но то е и в пряко противоречие с доктрината на Съвета, че всеки от кралско потекло, който наруши линиите на кралските бракове, ще предизвика втори катаклизъм на Атлантида.

— Какво? — Райли бе успяла да следи официалната реч за съвсем кратко преди уморените й и уплашени мозъчни клетки да се предадат.

— Спре ли расовият разплод, край с Атлантида — обясни накратко Вен.

— Не само с Атлантида. Край с целия проклет свят, това ми беше набивано в главата цял живот — каза Конлан бавно.

— Откъде може да знаем кое от двете е вярно? — попита Райли. — Имам предвид, нека не прибързваме, Конлан, все пак се познаваме от по-малко от седмица, но въпреки всичко предпочитам предположението за сродяването пред план Б — да станем причина за края на света.

Конлан почувства колко е разтревожена и се възхити още повече на куража й. Богове, тя беше толкова красива. И смела. А и го обичаше. Чудото на този факт почти го повали на колене. Той я обгърна с ръце и я притисна плътно към себе си.

— В случай, че не си ме чула, дузината и повече пъти, в които ти го казах миналата нощ, обичам те. Ще се справим с това.

Тя също го прегърна, но той почувства нейното треперене.

— Как ще се справим? — попита.

— Именно в това е проблемът. Не можем да се върнем обратно в Атлантида и Посейдон не си вдига телефона — отговори Вен, с намръщена физиономия.

Аларик и Райли заговориха едновременно.

— С Тризъбеца.

После се погледнаха един друг изумени.

— Кажи ми — настоя Аларик.

— Не знам. Просто усещане, което имах, когато той говори с мен снощи. Беше толкова арогантен — от типа „не се пазари с бог“. Останах с впечатлението, че той може и да е капризен…

— И идея си нямаш — отвърна Аларик.

— Определено. Така че може би всичко опира до „нека най-добрият победи.“ Разбираш ме, нали? Ако двамата с Конлан се доберете до Тризъбеца, заслужавате да спечелите престола, Атлантида, безплатен престой в морски курорт по ваш избор и каквото си поискате.

Аларик кимна.

— Това несъмнено е правилен усет на нещата. Боговете са непостоянни и Посейдон винаги е демонстрирал уважение към победителя от всяко състезание.

Конлан притисна Райли още по-силно.

— Следователно, или си връщаме Тризъбеца, или Атлантида ще остане загубена за нас завинаги?

Вен се засмя, но не звучеше ни най-малко развеселен.

— Проклетите Богове и техните игрички. Е, това е достатъчно добра теория, за да ни подтикне да се захванем за работа, тогава. Всичко, което трябва да направим, е да открием Тризъбеца. Аларик?

Жрецът затвори очи, протегна ръце, за да призове силата. Изминаха няколко мига, после той поклати глава.

— Нищо. Но така или иначе онзи ден го усещах само на моменти. Ще продължа да опитвам.

Чуха се стъпки откъм коридора и Кристоф се показа иззад ъгъла, държейки нещо в ръка.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но телефонът на Райли не спря да звъни.

Той й го подаде.

— Сестра ти е и казва, че нещо не е наред.

Никой, освен Конлан не забеляза, че Аларик трепна.