Възраждането на Атлантида

Глава 34

Докато Вен и Седемте си бъбриха със специалния отряд, Конлан, Райли, Куин и нейното приятелче алфа върколакът седнаха на нащърбени, вехти дървени столове около една очукана метална маса.

Куин погледна към Конлан.

— Той не е.

— Той не е какво?

— Той не е върколак, ако това е, което си мислеше. Той е… Джак, нещо против да им кажа?

Джак отправи суров и преценяващ поглед към Конлан. О, да. Мъжът определено беше воин, независимо в какво животно се превръщаше при пълнолуние.

— Става. Предполагам, че след като знаем за Атлантида, трябва да играем танто за танто в тази операция — каза той.

Куин му се усмихна кратко.

— Той се превърна в тигър. Не се срещат в Северна Америка. Но когато вампирите…

— Когато кръвопийците унищожиха целия ми подвид — семейството ми — реших, че ще се погрижа да умрат. А най-добрият начин да ги унищожа беше да дойда при източника — каза Джак със суров глас.

Райли потърси потвърждение чрез сетивата си. Мъжът казваше истината. Това бе достатъчно за Конлан.

— Трябва да си върнем Тризъбеца. Неговата мощ в ръцете на Барабас или, боговете да са ни на помощ, в тези на Анубиса, като нищо може да означава начало на нов Катаклизъм.

Куин кимна.

— Хванали са и вашите хора. Даниъл ни каза, че той планира удар, и ние…

— Даниъл? — прекъсна я Райли. — Кой е той и защо му се доверяваме?

— Добър въпрос — изръмжа Джак. — Той е един от високопоставените генерали на Барабас и аз не му вярвам. Питай твоята луда сестра какво, по дяволите, си мисли.

Тъмна, извиваща се сянка се появи в стаята, носейки леден вятър със себе си.

Преди изобщо да се е материализирал, Куин се изправи, с разтворени ръце.

— Аларик.

Той профуча, хвана ръцете й и я избута настрани от шейпшифтъра.

Джак очевидно не се впечатли от това изобщо. Той се изправи, с пистолет в ръка в рамките на едно премигване. Конлан почти беше забравил колко светкавично могат да се движат шейпшифтърите. Както изглеждаше, може би тигрите бяха най-бързи от цялата пасмина.

— Отстъпи назад от дамата, фокуснико — изръмжа той с нисък, гърлен рев.

До него Райли потръпна, когато звукът, подходящ за джунглата, отекна в малката стая. Конлан скочи, прелетя през масата и се изправи пред Джак.

— Успокойте се, той е с нас.

— Не ми пука кой е, трябва да си държи ръцете далеч от партньора ми или ще стане на тор за почвата.

Очите на Джак светнаха зловещо в жълто-зелен нюанс и зениците му се издължиха до тънки ивици.

Гласът на Куин се чу зад гърба на Конлан.

— Джак, престани. Това е Аларик, той ме излекува от огнестрелната рана. Той има… проблеми с обноските.

Топлина и светлина се стрелнаха в стаята и на Конлан не му беше нужно да се обръща, за да се сети кой ги възпроизвежда.

— Аларик! Малко контрол, ако обичаш. Имаме предостатъчно неща, с които да се занимаваме тук.

Гласът на Аларик беше дрезгав, напрегнат.

— Една дума, ако позволите, милейди. Трябва… трябва… — той спря, дишайки тежко.

Райли понечи да отиде при Куин, но Конлан я спря, като сложи ръка върху нейната. Това бе нещо, което Куин и Аларик трябваше да разрешат сами, преди всички те да могат да работят в екип, за да щурмуват Праймуса. Райли се втренчи в него, после усети емоциите му и му сигнализира, че разбира. Кимна и седна отново.

Куин най-накрая проговори, гласът и звучеше непоносимо изтощен.

— Да, трябва да поговорим. Особено след като това е единственото, което някога ще правим един с друг. Ела с мен. Останалите, моля ви, просто изчакайте. Опознайте се.

Тя се засмя.

— Хапнете по една курабийка.

Докато Куин и Аларик напускаха стаята, Конлан бе връхлетян от момент на прозрение. Осъзна, че Куин е хванала Аларик в капана на емпатската си мрежа толкова здраво, колкото и Райли бе уловила него. Но някои морски създания се оплитаха и удавяха в мрежи. И Аларик изглеждаше като едно от тях.

След това те излязоха и го оставиха сам със създание, за което цялото му родово наследство му казваше, че трябва да унищожи.

Райли ги наблюдаваше как излизат и изпусна една въздишка. Наведе се напред, подпря лакти на масата и се усмихна на Джак.

— И така, разкажи ни какво е да си тигър. Откъде си?

Аларик застана срещу Куин на покрива на сградата. Бореше се отчаяно да запази самоконтрол. Да остане спокоен. За куража да не падне на колене пред тази човешка жена и да я умолява да го докосне.

Колко ли много Посейдон се присмива на върховния си жрец в момента.

Тя го гледаше, предпазливостта се излъчваше от цялото й тяло.

— Ти си най-силният в магията, нали? Мога да почувствам песента й във вените ти, да барабани под кожата ми. Какво направи с мен, когато ме излекува? И ти благодаря за това, между другото.

Той я дебнеше и крачеше в кръг около нея, който постоянно се стесняваше. Знаеше, че трябва да спре. Но не можеше да го стори.

— Не направих нищо необичайно, въпреки че текущите събития показват, че Райли може би е помогнала в лекуването ти — каза той грубо. — Необичайното в случая бе какво ми стори ти.

Тя дори не беше красива. Той винаги си бе мислил, че някой ден ще се влюби, с онази величествена и възхитително несподелена любов в някоя изумителна красавица. Богиня сред жените. Сред жените от Атлантида.

Но това развлечено човешко същество — тази бунтовничка, не приличаше на нищо от това, което си беше представял. Тя беше толкова слаба, че изглеждаше като недохранена, с огромни очи с тъмни кръгове под тях над хлътналите бузи. Късата й коса изглеждаше, като че я е отрязала с онзи нож, който носеше в джоба си. Дрехите й не бяха по-добри от тези на просяците, които беше виждал по улиците.

Въпреки това я желаеше толкова отчаяно, че изпитваше физическа болка, сякаш някой го стискаше за топките.

— Не знам какво си мислиш, че виждаш, но аз не съм като сестра ми — каза тя, а гласът и емоциите й бяха изпълнени с тъга. Топлината и цветовете на нейните емоции се завъртяха около него, измъчваха го. Виненочервено, мъгливосиво и синьото на морето по здрач затанцуваха в него, през него и го пронизваха със своята горчивина.

Напълниха очите му със сълзи. Той се опита да се пребори с тях. Съпротивляваше се срещу копринената мрежа, която тя толкова непринудено тъчеше около сърцето му. Около душа му. Жената, която можеше да укроти морско чудовище. А той беше чудовището.

— Ти въобще не си като сестра си — съгласи се той. — И все пак си точно като нея. И двете сте безразсъдно идеалистични. Тя се опитва да спасява бебета на наркомани, а ти се опитваш да спасиш света.

Маневра, после нападение.

— Знаеш ли, че Райли даде живота си за двама от нашите воини?

Тя пребледня още повече, въпреки мраморната белота на кожата си. Нейната перфектна кожа. Кожа, която той искаше да вкуси.

— Какво? — ахна тя. — Но, чакай малко. Ти каза „даде живота си“. Тя си беше съвсем жива в онази стая.

— Да, Посейдон си играе със семантиката толкова лесно, колкото със съдбите и човешките животи. Той я обяви за негова собственост.

Тя се намръщи и пристъпи една крачка по-близо до него.

— Какво, по дяволите, означава това? Да не би някакъв древен перверзник и митологичен бог да има намерение да изнасили сестра ми? Защото, ако е така, ще сритам рибената опашка, която има вместо задник.

Аларик трепна от това богохулство, но после го осени прозрение, като гръм от ясно небе. Той самият щеше да се изправи срещу Посейдон и да се бие с него, за да защити Куин. Беше съсипан.

Странно, че думата, която тя беше използвала, за да опише сама себе си, се вля в ума му така лесно. Съсипан.

— Защо си съсипана? — попита той внезапно. — Какво имаше предвид, когато го каза?

Беше неин ред да трепне. Тя се завъртя на пета и отправи поглед към панорамната гледка. Нямаше нищо в изоставените сгради и потрошени коли, което да задържи вниманието й, но очевидно нещо в спомените й го направи.

Той тихо се приближи, докато не застана непосредствено зад нея. Можеше да почувства как топлината на тялото й затопля ледената му кожа, замръзналата тундра на сърцето му. Знаеше, че трябва да си върви или щеше да се изгори.

Преди да успее да помръдне, тя се обърна отново и почти се озова в прегръдката му. Бяха толкова близо един до друг, че само дъхът им ги разделяше. Един дъх и една догма на единадесет хиляди години.

— Бунтовничката и жреца — каза той с груб глас. — Каква двойка сме само.

Очите й бяха огромни на фона на измършавялото й лице.

— Но двойка е това, което никога не може да бъдем. Вършила съм неща… грозни и непростими неща. В името на свободата.

Той вдигна ръка, за да докосне лицето й, но спря, с пръсти само на инч разстояние от кожата й.

— А аз не правех нищо. В името на един бог.

В следващия момент се оказа на около дузина крачки разстояние и се втренчи в нея. Остави цялото въздействие на глада и желанието му да се стоварят като гръм върху нея. Вътре в нея.

Тя се приведе напред, обгърна с ръце тялото си и започна да плаче.

— Нямам право да моля за това, но моля те, върви си сега — изрече Куин с наранено достойнство в гласа си. — Ще работим заедно тази вечер, а след това никога повече няма да се видим. Но сега си върви. Не ме измъчвай с образи на онова, което никога няма да имам.

Той й се поклони, а след това по някакъв начин намери сили да си тръгне. Знаеше, че когато се изправи срещу Барабас, то щеше да е нищо в сравнение с куража, който призова в себе си в този момент.