Възраждането на Атлантида

Глава 35

Райли се препъна и сграбчи ръба на плота, където търсеше бисквитите, за които Куин бе споменала. Остра болка се вряза в нея и почти я повали на земята.

— Куин. О, Куин — простена тя.

В същия момент Конлан вече бе до нея и обвиваше ръце около тялото й, като изръмжа на Джак, който се бе приближил, за да й помогне.

— Райли? Добре ли си?

— Да. Не. Не знам. Става дума за Куин, тя… — притокът на мъка внезапно спря. Куин бе затворила защитите си.

Райли изпрати подкрепа и любов на сестра си.

Куин, можеш да разчиташ на мен. Обичам те. Не съм сигурна какво става с теб, но можеш да разчиташ на мен.

Но единственият отговор бе мълчание.

Вен влезе в стаята.

— Хей, ние отиваме да разучим района, след като вече се стъмва. Ще вземем някаква храна, докато сме навън. Джъстис познава доста добре окръга и, разбира се, хората на Куин…

Гласът му заглъхна и вниманието му се насочи към Джак.

— Какво, по дяволите, си ти? Никога не съм подушвал нещо такова преди?

Джак му се намръщи.

— Страхотни маниери, задник! Разхождаш се наоколо и душиш хората постоянно, нали?

Вен се усмихна.

— Искаш ли да излезем навън? Защото съм под дяволски голямо напрежение и ще се радвам да ти сменя физиономията просто за забавление. Така че хайде.

Внезапно Джак оголи зъби.

— Може би искаш да провериш фазата на луната, преди да предизвикваш алфата в жилите ми, водно момче.

Райли се откъсна от Конлан и застана между двамата мъже.

— Имаме ли сантиметър в стаята?

Вен премигна и я стрелна с объркан поглед.

— Какво?

Младата жена изобрази на лицето си възможно най-сладката си и невинна усмивка, а Конлан се опита да не се разсмее. Знаеше какво ще последва.

— Ами, мислех си, че двамата можете да си ги извадите, да ви ги премерим и да приключим с въпроса — отвърна тя с развеселен глас.

Отне едно сърцебиене, но след това и Вен и Джак избухнаха в смях и протегнаха ръце за ръкостискане.

— Вен. Ще ни разведеш ли наоколо, момче от джунглата?

— Джак Шепърд. И за теб съм мъжът от джунглата.

Вен погледна към Конлан, който кимна в знак на съгласие, и двамата с тигъра напуснаха стаята. Планът беше добър. Макар да нямаше причина да не се доверят на Куин, преценката й за хората около нея беше под въпрос, докато не се докажеше противното.

Не се искаше кой знае колко досетливост, за да се извърши някакво предварително наблюдение. Райли изсумтя и поклати глава.

— Момчетата винаги си остават момчета, нали?

Тъмна сянка прекоси стаята и се материализира във формата на Аларик.

— Какъв е планът?

— Къде е сестра ми?

— Идва насам. Искаше… да остане сама за момент.

— Ако я нараниш, аз ще…

Конлан постави ръка на рамото й и й изпрати мислите си.

Райли, погледни го. Виж го със сърцето си. Той по-скоро би умрял, отколкото да я нарани.

Тя замълча, насочи вниманието си към Аларик и след това отново хвърли поглед към Конлан.

Може би. Но съществуват много повече от само един начин да нараниш някого.

— Планът е да изчакаме и да нападнем на зазоряване, когато силата на вампира е най-малка — отговори Конлан на Аларик.

— Тогава ще се върна малко преди съмване — отвърна Аларик с дрезгав глас. — Пази я вместо мен, Конлан — погледът му се стрелна към Райди. — Пази и двете.

Жрецът вдигна ръце и изчезна. Райли тръсна глава.

— Никога няма да свикна с това, нали?

Конлан се приближи до вратата, за да провери за по-сигурно дали Вен е оставил достатъчно охрана. Знаеше, че брат му се е погрижил, но имаше нужда да се размърда, да направи нещо.

— Отвратително е само да стоиш и да чакаш — каза той.

— Мислиш ли? — гласът на Райли беше повече от леко саркастичен. — И все пак точно това искаш да правя, нали така?

— Различно е. Ти си…

— Жена? О, определено не искаш да навлизаш в тези води, господинчо — предупреди го тя.

Той отново я придърпа към себе си и положи чело върху нейното.

— Ти си сърцето, което тупти в тялото ми. Ако умреш, моят живот ще приключи заедно с твоя — промърмори.

Тя потрепери в прегръдките му, а после вдигна лице за целувка.

— Тооолкова си добър.

— Зная.

Райли се засмя.

— Стига с това самодоволство, рибке. Ти също така си и прекалено стар за мен, с около четиристотин и петдесет години и отгоре. Припомни си го, когато започнеш да се надуваш.

— За теб съм принц рибка — подразни я.

Бавно, усмивката се стопи от лицето й.

— Това ли наричат „да се смееш пред лицето на смъртта“? Защото не се чувствам особено развеселена.

Гласът на Куин се чу откъм вратата.

— Добре дошла в клуба, сестричке.

Вен и Джак се върнаха с достатъчно сандвичи за малка армия, но Райли не успя да се насили да хапне повече от няколко хапки.

Малка армия. Да, е, ние сме точно това. Много малка армия.

Потрепери и придърпа по-плътно якето си, макар да се досещаше, че студът е по-скоро вътрешен. Мисълта за смъртта не беше особено сгряваща и радостна.

Погледът й следваше Куин, докато тя се разхождаше из стаята и говореше на бандата си от независими бойци. Кой би помислил, че нейната крехка сестра ще се превърне в лидер на бунтовници? Или че самата Райли ще се влюби в престолонаследника на трона на митична земя?

Цялото изживяване сякаш беше извадено от ръкопис на фентъзи роман, където рамките на прозаичната действителност се размиваха до фантастични образи.

Или това, или имам наистина отвратителни халюцинации. Избрах лош момент да не бъда наркоман.

Мисълта изненадващо я накара да се засмее, което бе причината Конлан, който бе застанал в другия край на стаята и говореше с Джак, да й хвърли поглед и да повдигне въпросително една от тъмните си вежди. Начинът, по който този мъж я усещаше, беше почти осезаем вътре в нея; чувстваше присъствието му в кръвта си, под кожата си и да пробягва по нервните й окончания.

Райли потрепери отново, но по съвсем различна причина. Реши да се позабавлява и насочи към него съвсем конкретни емоции, които прелетяха разстоянието. Желание.

Та, чувала съм, че сексът от рода на „животът ни е в опасност и може би идва краят на света“ е доста горещ.

Фокусира цялата си концентрация върху образа на двама им заедно, с преплетени крайници. Устните й върху тялото му. Ръцете й също.

Наблюдаваше как мисълта го връхлетя. Видя как рязко си пое дъх, а мускулите на челюстта му се стегнаха. Секунди по-късно той стоеше пред нея и я притискаше към стената.

— Интересен талант, акнаша. Искаш ли да се оттеглим някъде насаме и да ми покажеш още?

Тя му се усмихна.

— О, да.

Помаха, за да улови вниманието на Куин и кимна към посока на вратата.

— Ще отидем да си починем малко — каза тя, като знаеше, че не е успяла да заблуди сестра си.

Вероятно не бе заблудила никого. Намираше се в стая, пълна с шейпшифтъри, почти сигурно беше, че те можеха да надушат надигналото се в нея желание. Мисълта я накара да се изчерви, но не я спря.

Куин кимна и отмести поглед. Не беше казала на Райли нищо за Аларик. Едва я бе погледнала, а в очите й се четеше болка отвъд всякакви граници и й беше заявила, че няма нищо за разказване.

Споменът я спря.

— Конлан, може би трябва…

Той мигновено разбра; тя можеше да го почувства в него.

— Да, можем да останем, ако искаш. Но дали Куин наистина иска да сме тук?

Райли се взря отново в сестра си. Куин седеше почти глава до глава с Джак, докато и двамата се бяха задълбочили в скиците на Праймъс за пореден път.

Джак беше още един проблем. Райли беше видяла как странно дивите му очи проследяваха Куин, където и да отидеше тя. Беше съвсем очевидно, че шейпшифтъра — тигър има дълбоки чувства към сестра й. Но Райли не мислеше, че са любовници. А Аларик?

— Тя е зряла жена, любима. Не можеш да решиш проблемите й вместо нея — промърмори Конлан в ухото й.

— Това не означава, че няма да опитам — отвърна тя печално.

— Ела с мен сега. Позволи ми да те поддържа в прегръдките си поне за малко, докато настъпи утрото.

Райли въздъхна и кимна.

— Да. Куин ми показа стаята, в която можем да поспим. Тясна е, но…

Конлан взе лицето й в дланите си и потърси очите й.

— Където си ти, за мен е раят на земята.

Дъхът й заседна в гърлото. В кой сеят можеше да се сметне за честен фактът, че най-накрая бе намерила другата половина на душата си и едва ли някой от двама им щеше да оцелее до следващия ден?

— Но имаме тази нощ — прошепна тя. — Нека я направим незабравима.

След което го изведе от стаята.

Барабас прекърши врата на атланта пред себе си и наблюдаваше как мъртвият воин се свлича на пода. След това отметна глава назад и нададе гневен вой, който отекна в каменните стени на стаята.

Дракос стоеше възможно по-далеч от клането, тъй като вероятно се страхуваше, че ще бъде следващият. Като се имаше предвид настроението, в което се намираше Барабас, със сигурност беше възможно.

— Как може тези жалки торби кокали да успяват да се противопоставят на силите ми за контрол върху ума? — просъска той и изрита едно от телата толкова силно, че чу как ребрата се чупят подобно на трески.

Щеше да бъде много по-удовлетворяващо, ако мъжът беше все още жив. Барабас наистина се наслаждаваше, когато те пищяха.

— Но те наистина викаха, преди да умрат, нали, Дракос?

Мина покрай пепелта, останала от тримата вампира от кървавото му потомство.

Взе си бележка. Посейдон не одобряваше, когато вампирите слагаха ръце върху скъпоценните му играчки. Въпреки това те умряха ефектно. Водопад от пламтяща смърт. Барабас трябваше да признае, че Богът на моретата имаше стил. Не можеше да не се възхити на подобни креативни методи за убийство и унищожение. Неговите вампири също бяха умрели в писъци.

Водачът на атлантите, Райзън, висеше от стената в окови, разкървавен и полужив. Но този не бе изпищял нито веднъж. Нито дори когато Барабас отсече ръката му с меч.

Не можеше да не се възхити и на подобен кураж. Освен когато той възпрепятстваше плановете му. В такъв случай трябваше да го измъчва безмилостно до смърт.

— Райзън смята, че останалите ще дойдат за Тризъбеца. Принцът и жрецът — изрече замислено, докато внимателно прокарваше ботуша си по едно от мъртвите тела, за да почисти кръвта от него. Загледа се как ризата на трупа се оцвети в червеникаво черно, след което преднамерено стъпи върху лицето му, докато го прекрачваше.

— Те не биха се осмелили да се изправят срещу теб, милорд — отговори Дракос. Той дори изглеждаше възмутен от негово име. Добро попадение, наистина, независимо дали бе искрено, или не.

— Принц и жрец — повтори Барабас. — Тези атланти не са ли чували за отделянето на църквата от държавата?

Засмя се и забеляза как Райзън потрепна, докато повдигаше ръката си с отрязана длан към гърдите си.

— Може би ще трябва да ви запознаем с новия и подобрен Законопроект за правата, когато завладеем вашите скъпоценни Седем Острова, как мислиш?

Райзън повдигна глава и се взря в Барабас.

— Конлан ще те унищожи, а Аларик може да канализира много повече сила, отколкото някога си мечтал, кръвопиецо — воинът се закашля и изплю храчка кръв.

След това атлантът се усмихна, докато кръвта се стичаше по брадичката му.

— А аз ще танцувам върху гроба ти в солените дълбини.

Барабас изръмжа в гневен изблик и светлините в стаята затрептяха.

— Няма да доживееш, за да ме видиш мъртъв, червей.

Но преди да успее да откъсне главата на воина от тялото му, Дракос се оказа пред атланта и юмрукът му се заби в лицето на мъжа. Главата на Райзън отскочи назад и се удари в стената, след което той припадна, в безсъзнание или може би мъртъв.

Дракос се поклони.

— Може би ще се окаже полезен по-късно, милорд. След като бъде достатъчно умело склонен, той може да се превърне в ключа, чрез който да научим повече за Тризъбеца.

Барабас присви очи и отново му се прииска да можеше да прочете мислите на своя генерал.

— Нима показваш добра стратегия или открито неподчинение, Дракос? Как така винаги се оказва, че балансираш на ръба между двете?

— Нима искате слабо звено за втори главнокомандващ?

Барабас изчака няколко минути, преди да отговори, оставяйки Дракос в напрежение.

— Не. Но не приемай това като позволение да не ми се подчиняваш. Генерал Дракос.

Мъжът се поклони отново.

— Да доведа ли последния? Този, когото наричат Мика.

— О, да. Все още имаме няколко часа преди зазоряване. Нека видим дали ще накараме този да пропее за нас — Барабас тръгна обратно сред телата на мъртвите, наслаждавайки се на пукащия звук на костите, когато смачкваше нечии крайници.

— Наистина обожавам звука на тази музика.