Възраждането на Атлантида

Глава 5

Конлан се бореше за глътка въздух, почти заслепен от червената мъгла от ярост, която го обгаряше и задушаваше, заплашвайки да замъгли зрението му. Необуздана ярост.

Той я приветстваше.

Хайде да ви видим.

С вдигане на ръце, той канализира водата от морето. Тя образува фуния от капки във въздуха, които се превръщаха в лед, докато се издигаха нагоре. Запрати ледените остриета към мишените си — стрели от лъка на Посейдон. Мъжете паднаха назад, крещейки, когато острите като бръснач краища се врязаха в плътта им.

— Не я докосвайте. Никога — изръмжа той, докато вдигаше ръцете си в безмълвна заповед. Океаните на Посейдон доминираха в този свят. А воините му управляваха океаните.

Той бе върховният принц и първият от Воините, и щеше да ги унищожи за дързостта да я докоснат.

Морските вълни се разбиваха с пяна в пясъка, гребените им се издигаха до невероятни височини, сякаш преследваха плячката си. Конлан рязко свали ръце надолу и се фокусира върху целта си. Заповяда на яростните вълни да се издигнат, все по-високо и по-високо.

Гневът му растеше и застрашаваше самоконтрола му. Червената мъгла се сгъсти пред погледа му. Имаше възможност да отвърне на удара отново след толкова много години на безсилие… Подигравателният смях на Анубиса проехтя в съзнанието му.

Той беше страшно откачен.

Тогава усети докосване — вътре в себе си. Докосване на смелост, на противоречие.

Светлината в неговия мрак. Състрадание към неговата безмилостност.

Погледът му се обърна към жената, свита в пясъка, все още с вдигнати ръце, за да се предпази от копелетата, които я бяха нападнали. И насред всичко това тя отделяше от своята енергия, за да отговори на лудостта му.

Той щеше да ги смачка заради нея. Да накара водата да свлече плътта от костите им. И да се наслади на всяка минута от това.

— Не! Какво си ти? Спри! Ще ни убиеш! — изкрещя тя към него, като продължи да му се противопоставя, въпреки ужаса, който излъчваше.

Отвъд разума, отвъд състраданието, той вдигна ръцете си отново, след това рязко ги свали, заповядвайки на стената от вода да се разбие в брега. Да смачка мъжете, там където те лежаха, окървавени и гърчещи се.

Насочи вълната към брега.

Гласът й, сподавен и несигурен, зазвуча в главата му. Спри! Моля те, не ме убивай! Сестра ми… аз съм всичко, което има. И… не ги убивай. Моля те. Стига толкова смърт.

Конлан се възхити на добротата й, на смелостта й. На чистотата й.

Дори, когато смяташе, че е на крачка от смъртта, тя мислеше и за боклуците, които се опитаха да я нападнат. Той последва мислите й обратно по пътя към съзнанието й. Никога не бих те наранил. Довери ми се.

Или той бе проклет глупак? Може би тя беше просто талантлива актриса. Никой, толкова състрадателен, не можеше да бъде истински.

Но червената мъгла се вдигна, отдръпна се. Някак нейното мисловно докосване го успокои. Частица мир. Той бе в ума й — тя излъчваше емоциите си. Нямаше и следа от измама, от зло. Нищо друго, освен състрадание, обвито от страх. Скръб.

Конлан концентрира силата си към водата и хората на пътя й, изричайки една-единствена дума.

— Спри.

В съвършена симетрия, водата се разби в брега в перфектна сферична форма, около мястото, на което стоеше тя, оставяйки я недокосната от нито една капка. Той усети шока и учудването й от гледката и можеше почти да вкуси страхопочитанието й, когато протегна ръка, за да докосне водната стена, която я заобикаляше.

Тя ахна и се засмя задавено. Предаде му мислите си: Единственото, за което се сещам, е разделянето на Червено море, но ти определено не си Мойсей.

Конлан разби водата върху дребните нищожества, обуздавайки я в последната възможна секунда. Той смекчи силата й. Заради нея.

Може би щяха да пострадат малко, но щяха да оживеят. Стената от океанска вода ги удари в пясъка, но ги остави с достатъчно кислород в белите дробове, за да оцелеят.

Което не го направи особено щастлив.

Докато вълните се оттегляха, оставяйки мъжете, плачещи, хленчещи и дяволски близо до това да напълнят гащите, Конлан пристъпи напред и вдигна ръцете си отново. Вълните нетърпеливо се надигнаха, за да изпълнят заповедите му и се разпениха в очакване на следващия удар. Той изпита порочно удоволствие, докато наблюдаваше как те трепереха от страх така, както искаха да видят нея да се страхува.

Да, в това отношение мога да бъда същинско копеле.

Заговори с всяка частица ярост в тялото му, която се надигаше на повърхността, а мускулите на ръцете му се стегнаха от напрежението да задържи водната стена.

— Заповядвам ви да напуснете това място и никога повече да не се връщате. Не се опитвайте да навредите на друг или ще ви намеря и ще въздам правосъдието, от което единствено състраданието на тази жена ви спаси тази нощ.

Обходи ги с поглед и изостави официалния тон.

— С други думи, ще сте мъртви, кучи синове. Разбрахме ли се?

Те издрънкаха обещанията си със задавени гласове, а след това избягаха, вонящи на страх и урина, когато ги отпрати с жест. Погледът му ги проследи само за миг, а после се обърна, необяснимо привлечен обратно към жената. Тя или имаше кураж, или си търсеше смъртта. И в двата случая го бе видяла как контролира океана и въпреки това бе достатъчно безстрашна да му се опълчи. Обучени воини трепереха пред него, по доста по-дребни причини.

Откъде, по дяволите, един малък човек притежава толкова смелост?

Изгаряше от ужасно любопитство. Искаше, не, нуждаеше се да види лицето й, което бе засенчено от косата й и скрито в тъмнината. Яростта му бе прекомерна — в това нямаше смисъл. Разбойниците бяха смешници, доста лесно беше да ги сплашиш.

Но по някаква причина, искаше да свлече плътта от телата им. Може би, след толкова дълги мъчения, на които бе подлаган в продължение на години, всеки би се превърнал в извратено, болно копеле. Даже и така нареченият бъдещ владетел на Атлантида.

Малко логика може би ще помогне. Използвай поне част от това, така хвалено обучение за атлантски воин.

Да, логика. Логиката диктуваше, че трябва да анализира собствените си реакции.

Логиката го съветваше да бъде предпазлив.

Тя започна да се отдалечава от него.

Майната й на логиката.

Той опита с кралска заповед.

Приближи се до мен, жено. Имам нужда да видя лицето на жената, която пожела да не наранявам онези, които я заплашваха. Състрадателна ли си, или просто глупачка?

Тя поклати глава, а дългата й разрошена коса се развя във въздуха и нещо ниско в корема му се стегна. Игнорира телепатичния му въпрос и заповедта му и настоя на своето.

— Кой си ти и как така си в съзнанието ми? Освен това можеш да спреш със заповедите, здравеняко. Тренирала съм самозащита. Щях да се справя.

Гласът й. Той бе лиричен, чувствен, музика, която прозвуча в ушите му и отекна в цялото му тяло. Свиреше по него като деликатни пръсти по струните на арфа. Тялото му се стегна, напрегна се. А нейното трепереше от възмущение, но емоциите, които продължаваше да излъчва, казваха истината. Тя знаеше, че онези щяха да я наранят сериозно.

Емоциите. Някак си, той продължаваше да забравя за неочаквания, невиждания, дяволски невероятен факт, че тя му предаваше мисловно емоциите си. Тя знаеше, че щеше сериозно да пострада, ако той не беше там — Конлан всъщност почувства, че тя е наясно, а заедно с това усети остатъчния страх и тъга у нея.

Тя въздъхна и тялото й се отпусна.

— Аз… съжалявам. Би трябвало да ти благодаря. Който или каквото и да си, ти ме спаси от тези мъже. Благодаря ти.

После вдигна глава и се взря в него.

— Няма да пиеш от кръвта ми или да откъснеш ръцете ми сега, нали? Защото денят ми беше наистина скапан и въобще не съм в настроение за това — каза тя, а подозрението звънна в гласа й.

Той примигна, объркан от очевидната й неспособност да води логичен разговор. Реши, че ще опита да използва прости изречения и да говори високо. Може би ужасът превръщаше човешките жени в бърборещи идиотки. Бавно и внимателно, подбирайки думите си, той се опита да обясни.

— Не съм нежив, нито пък мога да променям тялото си в животинска форма. Аз съм… друг. Ти си в пълна безопасност с мен, акнаша.

Тя постави ръце на хълбоците си и се втренчи в него.

— Продължаваш да ме наричаш така. Какво означава? Какво означава „друг“? И защо говориш така, сякаш си излязъл от старинна книга с приказки?

Докато обмисляше как да й отговори, струпаните облаци над главите им най-накрая се отдръпнаха и откриха контурите на луната. Блясъкът на лунната светлина върху чертите й предизвика вълна от усещания право в корема му. Никой не би могъл да бъде толкова красив.

Той почти се засмя. Тя говореше за приказки, а изглеждаше, сякаш е излязла от страниците на една такава. Лицето й блестеше със съвършенството на морска нимфа. Сребристата светлина едва осветяваше златисточервените вълни, които вероятно горяха като огън под слънчевите лъчи. Очите й…

Невъзможно. Никой човек не притежава такива очи.

— Те са небесносини — каза той на глас, без да се замисля. — Очите ти.

Небесносиньо. Цветът на кралското семейство на Атлантида.

Неговият цвят.

— Те… майка ми имаше очи в този нюанс на тъмно синьото — прошепна тя и едната й ръка се вдигна, за да докосне лицето й.

Конлан затаи дъх, усещайки болката й. Нещо, свързано с майка й…

— Починала е — промърмори той.

Някак си го знаеше. Почувства го. Не можеше да разбере привличането — сякаш магнетичното въздействие на луната върху приливите и отливите го бе изпълнило. Той искаше да я докосне. Имаше нужда да я докосне.

Почти без да се замисля, той протегна ръка към лицето й с върха на пръстите си. Тя трепна, но не се отдръпна, така че той се осмели да погали извивката на копринената й буза с треперещи пръсти. Копнеж. Сякаш от нищото в него се надигна желание.

Здравословно, неподправено желание. Не бе чувствал желание повече от век. Със сигурност не и през последните седем години.

Нищо истинско. Нищо различно от извратено.

Повредена стока.

Той дръпна ръката си от нея.

— Акнаша означава „емпат“ — каза той грубо. — Ти си емпат. Първият от може би десет хиляди години насам.

Райли се вгледа в мъжа, който я бе спасил от нападение и вероятно, от изнасилване. Може би дори от по-лошо. Ако умът й бе призовал най-еротичните й фантазии, за да я спасят от суровата действителност, в която тя наистина бе попаднала, то бе свършил страхотна работа. Мъжът бе нещо подобно на супер герой от плът и кръв.

Ако се създаваха супер герои, които да изглеждат като доста опасни холивудски филмови звезди, то те трябваше да са точно такива. Извисяваше се с цели двадесет сантиметра над нейните сто седемдесет и седем, а тялото му бе мократа мечта на всяка нимфоманка. Притежаваше твърди мускулести рамене и ръце, а широкият гръден кош се стесняваше в тънка стройна талия. Господи, бедрата му вероятно бяха с размерите на кръста й. Мъжът бе планина от мускули и макар да беше необичайно, носеше черна копринена риза, напъхана в елегантни черни панталони.

Тя рязко вдигна поглед, преди да е продължил по-надолу и се втренчи настоятелно в гърдите му с пламнали бузи, сигурна, че той я е хванал да го оглежда.

Макар че, хайде де, сигурно го изпиват с очи, където и да отиде, така че не е, като да не е свикнал.

Копринената му черна коса достигаше раменете му на блестящи вълни, обграждайки лице, което не подлежеше на описание. Красив. За първи път в живота си използваше това прилагателно, за да опише мъж.

Той повдигна брадичката й с пръст и тя го погледна отново. Усмихваше се, весели пламъчета танцуваха в тъмните му очи, сякаш беше чул това, което тя…

— О, боже — промърмори тя. — Емпат значи, че можеш да четеш мислите ми?

Тя се взря над копринената му коса, отвъд перфектно оформената му уста и скулите, които изглеждаха като издълбани от гранит. Накрая, погледът й се спря на ледените му черни очи, които я изгаряха. Странно, как ледът може да бъде толкова горещ, помисли си разсеяно, пленена почти несъзнателно от погледа му.

— Ти ме чу, нали? — попита тя засрамено, когато смущаващата мисъл мина през главата й.

Той докосна бузата й с пръсти, толкова нежно, че тя почти потръпна от усещането и после заговори в ума й с глас, който трябваше да бъде забранен със закон.

Мога да чуя мислите ти, но освен това по някакъв начин мога да почувствам и емоциите ти. Невъзможно е, но е истина.

Уиски, обвито в кадифе. Ниският му, неподправено мъжествен глас носеше в себе си гладък, дрезгав тон, който наелектризираше нервните й окончания, докато кожата й не настръхна от желание. Желание, което докосна всяка нейна ерогенна зона, а дори и такива, които не подозираше, че притежава. Желание той да я докосне. Желание да продължи да й говори чрез тази мисловна връзка, която никой друг не бе споделял с нея.

Желание.

Гласът му отекна в ума й, груб. Напрегнат.

Чувам те и може би е по-добре да мислиш за нещо друго. Защото нещо в теб ме изгаря отвътре и не знам дали съм готов на предизвикателството да го обуздая.

Тя усещаше недоумението му, сякаш търсеше отговора на неразрешим проблем. Пристъпи по-близо до нея и нежно обви с ръка задната част на врата й. Имам нужда да те докосна. Не искам да те плаша, но, моля те, позволи ми да те докосна. Само ще допра челото си до твоето.

Очите му съдържаха непреодолима молба. Моля те.

Треперейки, сигурна, че е изгубила ума си, щом се съгласява, тя кимна. Нищо не можеше да направи. Нещо вътре в нея не й позволяваше да избяга. Може би умопомрачение или просто покаченият й адреналин, след като бе оцеляла при две близки срещи със смъртта за една-единствена вечер.

Но всеки защитен инстинкт, който й бе служил така добре в работата и който би трябвало да крещи „внимание, внимание, отдръпни се от това страхотно парче“, крещеше „да, да, да, докосни ме, докосни ме“.

Райли се отърси от мислената си забежка, осъзнавайки, че най-секси мъжът, когото беше виждала, се накланя към нея. Бавно, много бавно, той приведе лицето си към нейното, сякаш за да я целуне.

О, само ако я целунеше.

На един дъх разстояние от нея, той бавно се усмихна с очевидно мъжко задоволство. Това го накара да заприлича още повече на хищник, какъвто несъмнено беше.

Нямам нищо против, акнаша. Но първо, искам да почувствам докосването на ума ти. С тези думи доближи челото си до нейното.

За втори път тази нощ светът на Райли избухна.

Тялото й се вцепени и тя се дръпна назад толкова силно, че щеше да падне на земята, ако той не я държеше за ръцете със силните си длани. Той. Него. Конлан. Името му беше Конлан и той беше… нещо като лидер. Мисли и впечатления скачаха от неговото съзнание в нейното и я потапяха в усещания и цветове. Неговите… мисли?… аура?… душа!… ярко синьо-зелено, като басейн от най-чистата вода или дълбините на морето. Но тъмнината — кипящ водовъртеж от тъмнина се вихреше по средата на всичко това.

Мъчение. Болка. Име… лице… тъмна красота, покварена от зло и лудост.

Анубиса?

Тя се заизвива в ръцете му, опитвайки се да избяга от силата, с която умът му беше пленил нейния, но той я държеше с ръце, подобни на стоманени окови.

Точно, както болката, с която спомените му бяха дамгосани, я държеше в своя плен. Изтезания, мъка, изгаряния… прорязваща, унищожителна, изпепеляваща агония… Как е могъл да изтърпи подобна болка толкова дълго време?

Тя се задъха, борейки се да си поеме дъх, да се дистанцира. Вече не се опитваше да се отдръпне, а се мъчеше да разбере.

Как? Как така той беше в ума й? Тя го почувства — позна го — разбра го на някакво фундаментално ниво. Райли можеше да разчете свирепата му решимост да я открие, да я изследва, да… я има? Интензивността, с която сканираше ума й, се промени до приток на сексуална жажда, със същата грация като приливната вълна, която бе призовал по-рано.

Силен глад, примесен с шока му от реакцията му към нея. Тя дръпна главата си назад от неговата в отчаян опит да се защити и за миг помисли, че е видяла синьо-зелен огън да бушува в дълбините на черните му зеници.

Тя тръсна глава, за да я проясни и заговори на глас, опитвайки се да притъпи нарастващия глад помежду им.

— Конлан. Твоето име е Конлан, нали? Не знам откъде го зная, но… моето е Райли.

След това, въпреки страха си, тя се засмя леко.

— Уау. На това му се казва момент в стил „аз — Тарзан, ти — Джейн“…

После спомените прогониха усмивката от лицето й.

— Как издържа? Толкова много болка, толкова дълго време…

Поклати глава, болеше я за него. Страдаше за този мъж, когото дори не познаваше.

— Това би ме подлудило.

Най-накрая той заговори с равен глас.

— Не си прави прибързани заключения. Никога не съм твърдял, че съм с всичкия си.