Райзън закуцука надолу по стълбите на изоставения склад, който Мика беше намерил за тях. Слава на Посейдон, че Тризъбеца беше в безопасност, все още привързан за гърба му под палтото.
Той беше късметлия.
Повече от петима от мъжете му. Петима воини бяха убити, и за какво? За да защитят човешкото население, което бе достатъчно глупаво да приветства шейпшифтърите и кръвопийците с голи вратове?
Единственият възможен лъч светлина в скапания, черен тунел на този ден беше, че нямаше никакво споменаване за битката в медиите. Разбира се, покритите с козина задници, контролираха медиите, откакто бяха превзели CNN и радио мрежите, ето защо предполагаше, че това не е огромна изненада.
Все пак, реши да приеме това като точка на своя страна. В края на краищата, Аларик нямаше как да проследи новинарска история, която никога не е чул.
Жрецът щеше да следи новините. Аларик щеше да превърне в мисията на живота си да намери начин да издири Райзън и да отдели топките от тялото му.
Бавно.
Хвърли поглед върху светещите цифри на сребърния джобен часовник на баща си. Беше иронично, че единственият спомен, който пазеше от баща си, се бе оказал неустойчив на силите, които канализираше.
Часовниците не харесваха особено силите на елементите. Той извади мобилния си телефон от джоба на панталоните си и се намръщи на празния екран.
Същото се отнасяше и за повечето машинарии, като се замислеше.
Но той нямаше нужда от потвърждение на уговорката си с обществото на Платонистите. Това не беше среща, която биха забравили.
И когато Тризъбеца бъдеше цял и под негов контрол, петимата, които беше загубил днес, щяха да бъдат отмъстени.
Неговият баща също.
Земляните щяха да бъдат изпепелени.
Конлан подреди играчите в импровизираната си среща съвсем съзнателно. Аларик се облегна на стената в единия край на стаята.
Райли седна с Куин на дивана, в другия край на помещението точно срещу Аларик.
Той и Вен заеха другите две стени, така че всичко изглеждаше като някаква странна игра на атлантски шах с четирима играчи, в която се използваха живи пионки.
Като се замислеше за това, той се чувстваше дяволски много като пешка, откакто се беше завърнал.
С тези глупости беше приключено.
Куин изпъна краката си и кръстоса ботушите си един върху друг, в ясен израз на преднамерено безразличие. Тя беше точно толкова твърда, колкото и сестра си, но за разлика от Райли, Куин го осъзнаваше. Владееше го.
И в продължение на няколко секунди, когато той я беше допуснал в ума си, беше почувствал тъмните петна в нейната собствена душа. Тя имаше тайни, Куин Доусън определено притежаваше такива. Опасни тайни.
— Ще говорим ли, или просто ще се зяпаме един друг цяла нощ? — провлачено попита Куин. — Не че всички не сте прекрасна компания, приятна за окото, но аз имам неща за вършене, хора за убиване.
Райли се втренчи в сестра си невярващо. Конлан изпрати леко докосване до емоциите й, проверявайки за някаква фалшива нотка.
Не, нищо. Тя беше напълно объркана от присъствието на Куин в тази катастрофа.
Конлан скръсти ръце на гърдите си.
— Интересен подбор на думи. Може би си готова да ни споделиш какво правеше с тези шейпшифтъри, които наричаш „твои“ вълци.
Аларик не каза нищо, просто се взираше в Куин, без да мига, а в очите му светеше зелен пламък.
Куин се засмя.
— Да бе. Ами, покажи ми твоите, и аз ще ти покажа моите, както казват.
— Ей, какво точно искаш да видиш? Съгласен съм — каза Вен.
При тези думи стаята потрепери, сякаш някакви подземни плочи се наместваха. Конлан почувства леден вятър да прорязва лицето му в посока към брат му и разбра какво беше причинило труса. Или по-скоро кой.
— Престани, жрецо, — изръмжа той. — На каквото и да си играеш, нямаме време за подобни глупости. Трябва да сложим картите си на масата, веднага.
Все едно не беше проговарял.
— Искаш да ти покажа моите? — Аларик наперено прекоси стаята към Куин и Райли, но спря на половин дузина стъпки от тях, преди Конлан или Вен да имаха шанса да помръднат. — Какво ще кажеш за това?
Очите му заблестяха още по-нажежено, отколкото Конлан някога беше виждал, когато Аларик небрежно повдигна първо едната, а след това и втората си ръка във въздуха. Едновременно с движението, Куин и Райли бяха повдигнати от дивана, докато не започнаха да левитират на инчове от тавана, все още в седяща позиция, разположени върху блестящи топки от синьо-зелена светлина.
— Това как е? — настоя Аларик. — А какво ще кажеш за това?
Свали ръцете си с движение надолу, след което ги вдигна с дланите нагоре, като си мърмореше нещо под носа. Жените се спуснаха надолу към пода, след което фонтан от вода ги прихвана и грациозно ги повдигна и двете обратно на дивана.
С друго рязко движение на ръката му, водата изчезна. Нито Райли, нито Куин имаха и капка по себе си.
Райли ахна тихо.
— Уау, това беше доста… беше…
— Сладък кабаретен трик, рибено лице — каза Куин. След което демонстративно се прозя. — Приключихме ли с дима и огледалата? Или, извинете ме, това беше вода и огледала, нали?
В рамките на един сърдечен удар Аларик я повдигна от дивана и я придърпа към себе си.
— Не ме предизвиквай, жено. И двамата ще съжаляваме за това.
Но не гняв беше това, което Конлан чу в гласа на Аларик. Беше почти умоляващо отчаяние. Когато Куин отговори, гласът й беше толкова тих, че Конлан едва различи думите й. Когато го направи, те нямаха никакъв смисъл.
— Забрави, каквото и да си мислиш, че си видял в мен, красавецо, — промърмори тя. — Аз съм съсипана.
Следващото, което направи тя, накара и Конлан и Вен да се втурнат през стаята, за да я защитят. Защото младата жена вдигна ръце и ги постави на лицето на Аларик.
Звук, който Конлан никога не беше чувал преди, излезе от гърлото на жреца, суров, задавен звук, изпълнен с опустошителна болка. Шокираща звукова вълна, която буквално отблъсна Конлан и брат му назад и те се приземиха тежко на пода.
В секундите, които му отне да си поеме дъх и да вдигне поглед нагоре, Аларик беше изчезнал. Куин стоеше сама, с ръце все още замръзнали на мястото, където беше лицето на жреца. Сълзи се стичаха по нейното собствено.
Райли скочи и обви ръце около сестра си.
— Може би трябва да отложим това до сутринта, — каза тя, като погледна свирепо към Конлан. — Мисля, че Куин преживя достатъчно за днес. И двете преминахме през много. Трябва да я отведа у дома, Конлан.
Преди Конлан да успее да изрече и една дума в протест, подкрепа се появи от неочаквано място. Куин избърса сълзите от бузите си с опакото на ръцете си, след което прочисти гърлото си.
— Не, — каза тя. — Мисля, че трябва да останеш с тях.
Четиримата седяха около кухненската маса, Райли и Куин държаха чаши, пълни с горещ, сладък чай. Конлан и Вен пиеха бира. Конлан седеше достатъчно близо до Райли, така че тя можеше да се протегне и да го докосне, ако поиска. Не че се нуждаеше да го докосне. Много.
Повечето от останалите мъже се отбиваха, точеха се по един или двама, някои носеха храна и бира, други — новини. Никой не донесе резултати. Рейзън беше изчезнал.
Райли се опита да се усмихва на всеки от тях, особено на Денал, който коленичи пред нея и й поднесе пълен наръч цветя, след което излезе заднешком от стаята, като внимаваше да поддържа безопасно разстояние от Конлан и Вен.
Последният направи остроумна забележка за ученическото увлечение на Денал, но никой не намери сили да се усмихне. Сега всички седяха, всеки от тях залисан в собствените си лични мисли. Когато Джъстис се появи, това беше почти облекчение.
— И така, цялата банда е тук — каза той със своя всезнаещ маниер.
Разбира се, всеки, който можеше да носи синя плитка, дълга до кръста, преметната над меч, закрепен за гърба му, вероятно можеше да бъде толкова многознаещ, колкото поиска. Райли беше виждала какво може той с този меч.
— Моравата ми никога няма да бъде същата — измърмори тя.
Куин погледна нагоре от съзерцанието на чашата си и зърна Джъстис.
— Ти! — ахна тя. — Мислех, че си градска легенда.
Вен се облегна назад в стола си, балансирайки го на два крака.
— Точно така. Откаченият убиец с брадва, който се мотае из Алеята на влюбените, и Джъстис. Има смисъл, наистина, като се замислиш за това. И от двамата страшно много те полазват тръпки, нали така?
Джъстис игнорира закачката и насочи вниманието си върху Куин.
— Какво точно си чувала?
— О, защитник на слабите, модерен Робин Худ, бла-бла-бла. Малко си труден за пропускане — отвърна Куин, като плъзна поглед от ботушите му по целия шест фута и половина път нагоре или някъде там, до върха на оцветената му в синьо глава.
Джъстис се поклони леко.
— Ти също, трудно можеш да бъдеш пропусната. Твоята ярост и печал горят достатъчно ярко, че да осветят града. Може да поискаш да научиш от сестра си техниката за предпазване на емоциите си.
С тези думи той напусна стаята с големи крачки, оставяйки Куин да се мръщи на гърба му. Райли си помисли, че е крайно време да се намеси.
— Какво става, Куин? В края на краищата, започвам да имам усещането, че не си административен асистент в застрахователна компания.
Смехът на Куин прозвуча дрезгаво, сякаш беше минало много време, откакто беше намирала нещо за забавно.
— Не, не за застрахователна компания. Както казах по-рано, трябва да зная каква е работата с атлантите, преди да ти кажа нещо.
Тя прикова поглед в Конлан.
— На чия страна сте?
— Страна в какво? — попита Райли. — За какво говориш?
— Страна в революцията, малка сестричке.
Райли пое дъх. Естествено, беше чула слухове за революция срещу бързото навлизане на свръхестествени видове в човешкото общество и правителство. Но тя стоеше настрани от това. Не се интересуваше от политиката — правеше достатъчно, като просто се опитваше да запази клиентите си здрави и нахранени. И живи.
Конлан кимна леко.
— Добре. Ето толкова от истината, колкото съм склонен да ви кажа сега, и го правя при условие че нито една от вас не сподели тази информация с никого.
Столът на Вен се приземи с трясък на всичките си четири крака.
— Не можеш да направиш това, Конлан. Не можеш…
— Райли има право да знае, след като ще я вземем у дома с нас. Следователно сестра й също трябва да разбере.
Райли почувства как сухожилията на врата й стават твърди като дъска.
— Каза същото и преди. Интересно, но изглежда не си спомням да съм била питана дали искам да ходя някъде.
Конлан взе ръката й в своята и я стисна.
— Вярваш ли ми?
— Аз… — Тя направи пауза, помисли си отново за това, което беше зърнала в спомените му; в душата му. — Да. Вярвам ти. Това, акнаша, нещо, което има между нас — може би обърква здравия ми разум, но действително зная, че мога да ти имам доверие. Но къде е у дома? Наистина ли говориш за изгубения континент Атлантида?
Вен изсумтя.
— Никога не сме били изгубени. Просто се крием от вас, глупаци.
Куин се наведе напред, като положи скръстените си ръце на масата.
— Щях да внимавам кого наричам глупак на твое място, рибке.
Той се ухили.
— Искаш ли да ме провериш за хриле?
— Достатъчно! Може ли да пропуснем караниците и просто да се върнем на въпроса? — попита Райли.
Конлан кимна.
— Да. Ние сме от континента Атлантида. Преди повече от единадесет хиляди години, Седемте острова се носеха по повърхността на океаните, както сега вашите собствени земи. Нашата цивилизация и технологии превъзхождаха много тези на хората от онова време, но ние споделяхме толкова познания в областта на науката и изкуството, колкото смятахме за подходящи.
— И сте изпаднали дотам, да помагате на нас, бедните, низши хора? — подигравателно попита Куин.
— Куин. Не помагаш — измърмори Райли, а сестра й извъртя очи, но утихна.
— Както често се случва, хората, с които Атлантида винаги се е наслаждавала на мирно съжителство, станали ненаситни — продължи Конлан.
Не всички; дори не повечето. Но няколко корумпирани, които били на власт. Достатъчно, за да лансират идеята да превземат земите ни и да вземат това, което е било наше.
— Да, особено златото и всичко ценно — изръмжа Вен.
— Можело, е да се справим с това. Според древни свитъци сме били на границата да намерим решение. Но точно тогава вампирите решили да се намесят — каза Конлан.
Райли потръпна.
— Имали сте вампири дори тогава?
— Кръвопийците са наоколо от началото, когато бог Хаос преспал с измамната си дъщеря Анубиса и започнал цялата отвратителна… — Вен мина на лирично звучащ език, който не беше дори малко познат на Райли.
— Те може и да са акнаша, но не разбират древния атлантски, Вен — отбеляза Конлан, иронична усмивка изви устните му.
След това доброто настроение изчезна от лицето му, а на негово място се появи изражение, толкова ужасяващо, че Райли стисна силно ръката му, в опит да го извади от какъвто и да е ад, който беше видял в ума си.
Изглежда това помогна малко, но Райли все още виждаше печата на хищник в свирепия израз на лицето му. Много внимаваше да не се протегне и да не докосне емоциите му. Знаеше, че не иска да види, каквото и да виждаше той в ума си.
— Анубиса — процеди Конлан. — Нечестивият съюз между Хаос и Анубиса, богинята на смъртта. Тяхното потомство са прародители на всички кръвопийци. Самата Анубиса е вампир, но доколкото успяхме да разберем, тя се храни повече с отрицателни емоции, отколкото с кръв. Колкото по-пламенни, толкова по-добре.
— Като болката от мъчение — прошепна Райли, като внезапно осъзна какво беше видяла и почувствала в спомените на Конлан.
Той издърпа ръката си от нейната и изражението му се превъплъти в маска на спокойствие. Фалшива маска на спокойствие по-скоро. Как беше успял да оцелее? Как би могъл който й да е да го направи? С мисълта дойде и отчаянието.
— Как можем да победим някой, който се смята за богиня?
— Тя е богиня — каза Вен.
Райли поклати глава.
— Не и за мен. Аз съм монотеистична и признавам само един Бог. Не че не съм съгласна с вашите вярвания по някакъв начин, но трябва да имам вяра, че тя не е всевластна. Във всеки случай, ако тя има божествени сили, тогава сме в беда.
— Забравяш, че ние също сме предвождани от Бог. Силата на Посейдон превъзхожда тази на Анубиса — посочи Вен.
Ярост я разкъса.
— Ами, къде, по дяволите, беше той, когато неговият собствен принц е бил измъчван почти до смърт? — извика Райли, като блъсна стола си назад, за да стане. — Къде беше глупавият ви морски Бог на моретата тогава?
Конлан я придърпа в ръцете си за кратка прегръдка, след което плавно я вдигна да седне в скута му, сякаш правеха това от години.
— Чест е за мен, че би предизвикала самия Посейдон, за да ме защитиш, mi amara акнаша — промърмори той в косата й.
Усещането на дъха му върху ухото й раздвижи нещо ниско в корема й и мускулите на бедрата й се стегнаха. Ако Куин и Вен не стояха точно там, взирайки се в тях невярващо с отворени усти, тя щеше да се обърне в скута му и да дари Конлан с една страстна целувка. Можеше и да го направи, въпреки всичко.
Очите на Куин се присвиха.
— Добре. И така, големи проблеми с хората и след това какво?
Вен отговори този път.
— Тогава боговете се впуснали в мащабна отвратителна битка и настъпил Катаклизмът. Сериозна катастрофа от типа „самата Земя може да бъде разрушена“, която се случва, когато шайка деца започнат да се бият за играчките си.
Гласът на Конлан избоботи в гърдите му срещу гърба на Райли.
— Въпреки че брат ми е близо до богохулство, по същество е прав. Атлантида била потопена под морето, за да се защити и от хората, които я заплашвали, и от битката между боговете. Първо магия, след това смесица от магия и технология ни защитаваше от откриване през всичките тези години.
Райли, внезапно почувствала свян, се плъзна от скута на Конлан и се върна на собствения си стол.
— Но сте излизали на повърхността през цялото това време?
— Не, невинаги. Отнема време, за да се научат тайните на пътуването между нашата земя и повърхността. Но ние сме положили клетва като Воини на Посейдон. Воините от това време не биха се спрели пред нищо, за да намерят начин да се завърнат и да защитават хората от нарастващите на брой вампири и шейпшифтъри.
Конлан пресуши бирата си и постави бутилката обратно на масата със сила.
— Наше задължение е да ви пазим невредими, дори когато давате най-доброто от себе си, за да ни затруднявате.
Куин се заигра с чашата си и накрая изглежда стигна до решение. Отметна къдриците от очите с една ръка и започна да говори.
— Добре. Изучавах внимателно и двама ви и ако е от значение, емоциите ви ми казват, че ни предоставяте истината. Казвам, ако е от значение, защото ако наистина сте атланти и напълно отделен биологичен вид…
Тя вдигна поглед за потвърждение и Конлан кимна.
— Тогава е възможно моята високо оценена способност да сканирам емоции да няма никаква стойност, когато се отнася за вас. Вашите емоции наподобяват ли макар и смътно нашите?
Вен понечи да отговори, но тя вдигна ръка.
— Не, не си прави труда. Усещам, че сте искрени и трябва да се съглася с моите вътрешни инстинкти или нямам нищо. Ако започна да се съмнявам в тях сега, всичко е изгубено, както казват.
Райли постави длан върху ръката на сестра си, за да потвърди това, което й казваха сетивата й. Куин казваше истината, която беше много болезнена за нея. Нервните окончания на Райли потрепнаха в отговор на мъката, скрита в думите на Куин.
— Всичко е наред, Куин. Каквото и да трябва да кажеш, аз съм тук — промърмори тя, изпращайки вълни на успокоение и любов по личната им сестринска връзка.
— Ами, високият, тъмен и грозен ето там ни нарече глупаци. Прав е. Не всички от нас, но достатъчно си заравят главите в пясъка и оставят промяната да се случи, без да се опитват да се преборят с нея — започна Куин с равен глас.
Райли потрепна при повторението на мислите й от по-рано. Може би Куин мислеше, че тя също е глупачка.
— Да не се интересуваш от политика или да не се издигаш във Вашингтон, не прави даден човек глупак, Куин — каза тя. — Някои от нас се опитват да направят разлика на местно ниво.
Куин я сграбчи в кратка прегръдка.
— Не говорех за теб, скъпа. Ти даваш двадесет и четири по седем на онези загубеняци, за които работиш толкова отчаяно, за да спасиш. Говоря за хората, които седят на дебелите си задници и не правят нищо, докато вампирите превземат правителството ни.
— Те не са загубеняци — каза спокойно Райли. — Те са хора, които никога не са имали основите, за да подобрят живота си. Опитвам се да им помогна с това.
— Съжалявам. Знам, че го правиш. Права си, те не са загубеняци. А ти си почти скапан светец заради това, което вършиш. Но моят път е малко по-различен.
Вен внезапно изсвири и се вторачи в Куин с очевидно възхищение в погледа.
— Разчитай на един уличен боец да разпознае друг. Ти участваш в бунта.
Куин склони глава, без да се усмихва.
— Да. И като ви казвам това, може да си докарам скорошна смърт, така че гледайте на него, като на равностойна размяна за онова, което ни споделихте за Атлантида.
Тя направи пауза и пое дълбоко въздух.
— Аз не съм просто част от бунта. Аз съм един от неговите лидери. А тези вълци, които вашите приятелчета убиха? Те бяха от моя отбор. Така че аз съм отговорна за тяхната смърт.
Куин затвори уста, когато Бренан влезе в стаята, и го погледна с подозрение.
— Всичко е наред, Куин, това е Бренан — Райли увери сестра си. — Той…
— Той има готиния навик да погребва емоциите си много, много надълбоко, нали? — каза Куин, като присви очи. — Почти не ги чувствам въобще, пич. Прилична омраза, между другото. Как го правиш, емоционална блокировка?