Възраждането на Атлантида

Глава 15

Конлан се облегна върху вратата на стаята на Райли, разтърсен повече, отколкото беше готов да признае дори пред себе си. В очите му гореше синьо-зелен пламък? И то когато не манипулираше елементите, нито използваше каквито и да било други сили?

О, беше прецакан. Нещо беше сериозно сбъркано в целия този сценарий. Пламъкът на Посейдон не се появяваше в нечии очи освен ако този, в чийто череп въпросните очи се оказваха натикани, не боравеше с някакви сили. Или призоваваше елементите. А не когато бездействаше и си бъбреше с жена. Човешка жена.

Освен ако… Мисълта, която прокара лед по вените му, внезапно се върна в главата му, отказвайки да бъде пренебрегната. Майка му му разказваше истории преди лягане за древните атлантски лордове и техните дами. Приказки за жестоки битки и вечна любов.

Разкази за легендарния подарък, свързващ душите на атлантидеца и неговата спътница, който белязва сърцето и душата на воина, така сигурно, както и знакът на Посейдон маркира тялото му.

Това беше невъзможно. Сливането на душите бе легенда, измислица. Фантастична приказва за лека нощ. Нищо повече. Нещо, което не съществува.

Както не съществуват и емпати, нали?

О, проклятие. Нуждаеше се Аларик да разгадае всичко това. Скоро. Веднага щом Тризъбецът бъде върнат. След като разберат защо, по дяволите, тези вампири атакуваха и как да открият Тризъбеца на първо време. Или дори какво да прави с Райзън.

Да. Всички теми, които по-рано забрави да повдигне пред Аларик и Седемте.

Беше прецакан.

На следващата сутрин, на разсъмване Конлан се събуди от неспокоен сън от миризмата на кафе и звука на нисък, мъжки смях. За минута или две, точно преди да стане от леглото, в което се бе строполил изтощен късно миналата вечер, остана да лежи напълно неподвижно, анализирайки чувствата си. Всъщност какво не чувстваше. Беше един вид липса. Липсата на нещо, но какво?

Очите му се отвориха внезапно, когато истината го осени. Това, което беше чувствал… което липсваше… беше гняв. Ярост.

Нуждаеше се от пламъците на гнева, за да победи безпомощността. Те му даваха стимул за живот през дългите години, през които бе пленник на Анубиса. Той подхранваше тези пламъци със спомени за родителите си и мисли за брат си и Атлантида, когато отчаянието или болката заплашваха да надвият гнева.

Но сега, въпреки вампирската заплаха и дори предателството на Райзън, беше освободил някакъв вътрешен център на ярост, който много дълго бе негова опора. Мислите му се обърнаха към същността, изучавайки и концентрирайки се върху градивните елементи на психиката му. На това, което Аларик наричаше неговата некомпрометирана душа.

Близо беше. По дяволите, наистина бе близо. Имаше толкова много моменти, в които се беше чудил защо си прави труда да остане жив. Защо продължава да се бори с нея. Защо не позволи на смъртта да го отведе.

Конлан си спомни бетонния под и металната решетка, вградена в него с размери десет на десет инча. — За да се оттича по-добре кръвта — бе казала тя, а зъбите й проблясваха на светлината на дузината свещи в стаята, подредени в кръг. — Не е като да имам намерение да я изпия цялата, млади принце. Ще има предостатъчно, за да изкуши кървавите ми потомци там долу.

Кървавите й потомци. По-скоро сборище на слуги от ада. Беше чувал воплите и скърцането на зъбите им в подземната ниша под килията му през всеки час на деня.

През всеки час на нощта. До деня, в който тя го освободи.

— И това ме вбесява най-много, нали? — изръмжа той, докато сядаше и провесваше краката си от леглото. — Това, че тя ме освободи. Че не избягах сам. В края на краищата се оказа, че не съм по-добър от кой да е от останалите й домашни любимци, нали?

И просто така гневът се завърна. Празните, огромни бездни вътре в душата се запълниха с ярост. Той го приветства. Дявол го взел, двамата с яростта бяха стари приятелчета.

Конлан? — деликатно докосна ума му. — Добре ли си?

Райли.

В един удар на сърцето му лиричния й глас и блещукащото синьо и златисто на емоциите й се сляха, за да пропъдят пламъците от ума му. Той затвори очите си и си пое дълбоко дъх, сигурен че може да подуши чистия й, свеж аромат. Цветя и океан.

Вече по-уверен, и определено по-висок, гласът й бомбардира главата му: Конлан! Ако си добре, довлечи си задника тук и отключи тази врата или ще ти прогърмя главата.

Той започна да се смее на противоречието. Ах, неговото деликатно цвете. Никога не казваше това, което се очаква, нали?

Не. А и тя не му беше никаква. И за двамата щеше да е по-добре да не го забравя.

Отрезвен, той й изпрати отговора си: Идвам. Опитай се да не прегризеш стената, окей?

Той усети блед намек за нейното развеселяване, който проблесна у него в цветовете на топъл мед и злато. После в главата му се появи онова специфично усещане за затръшване, което премахна всички следи от нея.

О, да. Тя беше ядосана. Това трябваше да е забавно.

Не.

Райзън прекъсна съзерцанието на предмета в ръцете си и повдигна все още заслепените си очи, когато тропотът на ботуши с тежки подметки отекна надолу по коридора към него. Мика пристъпи в стаята, следван плътно от няколко воина.

— Милорд — каза Мика, дишайки тежко. — Докато патрулирахме, открихме гнездо на шейпшифтъри, разположено в студио за татуировки, във Вирджиния Бийч.

Райзън се изсмя.

— Изглежда малко странно, нали? Смятате ли, че татуировката се появява отново, след като приемат животинската си форма, а по-късно се превърнат отново в хора?

Мика скръсти ръце пред гърдите си, докато се взираше в Райзън с обичайния си непреклонен израз.

— Милорд?

Отърсвайки се едновременно от странната мисъл и състоянието на почти транс, в което бе изпаднал през последния един час, докато се взираше в смарагда с големината на кокоше яйце в ръцете си, Райзън се изправи.

— И? Какво направихте по въпроса?

Мика сви рамене.

— Върнахме се, за да ви кажем за него. Не бях сигурен дали задачата ни позволява да отделяме време, за да се сражаваме с банда космати топки. Особено след постановлението на Съвета, че ще унищожаваме единствено шейпшифтъри, чиито провинения са доказани.

Райзън внимателно премести смарагда в копринената му торбичка и нежно я постави в малка, дървена кутия. Лидерите на камарата на Платонистите по Източния бряг с особено нетърпение му връчиха смарагда, когато научиха истината за основната догма на тяхната организация.

Атлантида беше реалност.

Освен това Райзън беше атлантски принц. Отнасяха се с него като с Бог. И съвсем не му беше неприятно.

Беше помислил, че човекът ще се напикае в панталоните си. За щастие на всички заинтересувани, мъжът успя да сдържи достатъчно дълго вълнението си, за да открие смарагда и да го подари на Райзън. Който сега трябваше да разбере как се използва. За съжаление това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Но някои неща бяха простички.

— Всички ние дадохме свещен обет, че ще защитаваме човечеството. Не печелим нищо, ако възстановим Атлантида на полагащото й се място в света, ако той гъмжи от кръвопийци и шейпшифтъри. За това, както и за толкова много други неща, Съветът греши.

Мика кимна с усмивка.

— Надявах се, че ще кажете това — заяви той, с ръце върху дръжката на бойната му брадва. — От цялото това напрежение съм в настроение да сритам няколко шейпшифтърски задника.

Воините, които заобикаляха Мика, закимаха и изръмжаха в знак на съгласие. Райзън внимателно прибра малката дървена кутия и увития в плат вързоп, който представляваше Тризъбеца, в кожена чанта за път. Един от воините пристъпи напред.

— Мога ли да го нося вместо вас, милорд?

— Благодаря, но това е товар, който се гордея да нося сам.

С тези думи Райзън ги поведе към главната зала в къщата, за да съставят някакъв план. Все още имаше повече от ден преди планираната среща с Платонистите.

Предостатъчно време, за да срита няколко шейпшифтърски задника.