Възраждането на Атлантида

Глава 6

Конлан отметна глава назад, поемайки дълбоко въздух, а грозната реалност на спомените му увисна в тишината между тях. Тя, този дребен човек, имаше повече кураж, отколкото дори би предположил. Със своя ум в нейния, той докосна изначалната сърцевина на нейното същество… мислите им почти се сляха. Чистотата на душата й го шокира, а неговият цинизъм датираше от векове.

Едно докосване и той я опозна по някакъв начин.

Интелектуално.

Емоционално.

— Отново… имам нужда да те докосна отново — каза грубо, придърпвайки я по-близо. — Моля те.

Той погледна надолу към нея, решен да не й позволи да му откаже. Райли се взря отново в него, а страхът й постепенно утихна. Тя му кимна благосклонно, затвори очи и повдигна челото си към неговото.

Но този път той не искаше обикновено невинно докосване. Нуждаеше се просто да я вкуси. Съвсем малко. Знаеше, че се самозалъгва, що се отнасяше до „съвсем малко“ още когато си го помисли. Но не му пукаше.

Конлан се наведе надолу, за да улови устните й със своите. При първото докосване на устата му, очите й рязко се отвориха и тя ахна. Това бе достатъчно, за да успее езикът му да се плъзне в устата й и да довърши завоеванието си. Вкусът й изби всички разумни мисли от главата му. Той почувства как енергията блика от него, призовавайки елементите.

Дори не се опита да я спре. Морето се разпени, разбивайки се в пясъка и под краката им, а вятърът се разбушува около тях.

Надигна се ураган.

Тялото й потрепери и тя се притисна към него, мекотата на извивките й бе изкусителна, но докосването на ума й бе това, което го докарваше до лудост. Тялото му се втвърди отвъд всяка нужда, която бе познавал, агресивно, непреклонно, накрая дрехите му без съмнение щяха да се пръснат от напрежението.

Той вкарваше и изкарваше езика си от устата й, тласкайки и отстъпвайки в ритъм по-стар от света. Искаше да се гмурне едновременно в топлината на устата й и в рая, който представляваше тялото й.

Здравият разум се опита да се надигне в съзнанието му и да си проправи път през силната му нужда. Райли. Нейното име е Райли. Тя е човек.

Това не е редно.

Тя докосна лицето му.

Здравият разум никога не беше имал шибан шанс.

Дори когато той я придърпа към твърдото си тяло, Райли беше сигурна, че най-вероятно сънува. Нищо, нищо не я бе карало да се чувства по този начин досега. Енергия се надигна в нея, а топлината съединяваше телата им.

Тя искаше да бъде върху него, да влезе в ума му, да почувства как тялото му се трие в нейното, да го усети в себе си. Дълбочината на усещанията й я шокира, дори докато стенеше за още, и още, и още, и всички аргументи се изгубиха в урагана от желание.

Нужда.

Тя се вкопчи в твърдите му като скала бицепси, докато се опитваше да се задържи на крака. А може би се опитваше да го придърпа по-близо. Несъзнателно движеше ръцете си, прокарваше ги по гърдите му, надолу по твърдия му плосък корем и нагоре до врата му. Вплете пръсти в косата му. По-близо, по-близо. Чу стенещ звук и това беше тя. Тя скимтеше. Ако езикът му не бе в устата й, щеше да го моли да я придърпа още по-близо до себе си.

Тя спря да диша, съсредоточена върху емоциите му, извличайки цветовете им вътре в себе си. Синьото, зеленото и искрящата кристална страст образуваха вихрушка и тя бе погълната от тях, погълната от него. Беше погубена.

Идеята да загуби връзка с реалността я върна за кратко към разума. Бореше се, да се оттласне от него, стремеше се към здравия разум, съпротивлявайки се срещу ненаситното желание.

Здравият разум се предаде.

Тя издаде тихичко стенание току до устата му и Конлан също бе погубен, жадуващ, копнеещ, нуждаещ се. Само нея. Само нея. Сега.

Той се опита да се концентрира върху мислите й, за да се овладее и да не разкъса дрехите й като животно. Отново свърза съзнанието си с нейното — вътре в душата й — и бе пленен от вродената й доброта, самоотверженост и светлина.

Прозрението за чистотата й го връхлетя със сила отвъд разума. Той бе парализиран.

Разбит.

Тя също го желаеше.

Погълнат едновременно от откровенията на духа и желанието й, изгарящата топлина у него се усили до вулканична интензивност. Страстта и енергията на природните стихии във въздуха заискри и запука около телата им, изпепелявайки го отвътре навън.

Тялото му избухна в пламъци, но той искаше още.

Нуждата му се превърна в ненаситен глад. Само едно докосване. Едно-единствено вкусване. Вкусване, което да продължи завинаги.

Ръцете му помилваха гръбнака й, придърпаха бедрата й по-близо до горещината му, до нуждата му. Тялото и умът му крещяха за този едничък момент, когато на страстта, а не на задълженията или на дълга, й бе позволено да управлява действията му.

Ароматът й, копринената й коса, топлината на кожата й до хладните морски капки по тялото му се обединиха, за да избият от ума му всяка мисъл за дълг.

Искаше, не, нуждаеше се да я положи на пясъка и да вземе тялото й, отново и отново, да се потопи се в топлината й с неумолимата сила на прибоя. Изострените му сетива доловиха аромата на желанието й, което нарастваше и почти съответстваше на неговото собствено, дори когато тя сграбчи раменете му. Ръцете му следваха извивките й, докосваха мекотата й, притискаха тялото й към своето толкова плътно, че тя нямаше как да не се предаде на желанията.

Нещо примитивно — диво — надигна глава вътре в него и поиска да направи точно това. Да предяви претенциите си. Да остави своя знак върху нея.

Неговият знак. Пламъците. Внезапно той осъзна, че знакът на Посейдон върху гърдите му гори в плътта му почти както в деня, в който положи клетвата си. Напомняне? Опита се да мисли, да изучи усещането, но тялото му се давеше в сурова нужда.

Изгубен в чудото на ума и тялото й, той я целуна, предявявайки права върху нея с устата си. Ръцете му се стегнаха около нея, докато тя не проплака. Тихият хленч го изтръгна от безумието и замръзна на място, а здравият му разум се опита да изплува.

Тя дръпна главата си назад, със замаян поглед и подути устни.

— Нараняваш ме — прошепна.

Той я пусна веднага, с треперещи ръце, проклинайки се, че й е причинил болка.

— Съжалявам… по дяволите. Аз… нямам извинение.

Той наведе глава, като дишаше тежко. Отвращението, което изпита към себе си, охлади всички останки от страст. Поклони се дълбоко и след това вдигна поглед към нея.

— Моля, приемете моите извинения. Аз никога… не. Аз съм също толкова отвратителен задник като изметта, която избяга от тук преди малко.

Тя се усмихна леко, проблясъкът на страх се отдръпваше от очите й, но все още присъстваше в ума й. Тя трепереше. Може би колкото от страх, толкова и от страст?

Той бе по-лош и от измет.

Тя се опитваше да проговори, като си поемаше въздух на пресекулки, явно стараейки се да се успокои.

— Аз не… не мога да… ти не можеш…

Тя пое дълбоко дъх и се отдръпна от него.

— Какво, по дяволите, беше това? Аз не правя такива неща. Искам да кажа, току-що го направих, така че сигурно си мислиш… но аз не правя така. О, спри да дърдориш, Райли.

Тя му подари друга колеблива усмивка, като все още дишаше тежко.

— Тъй като ти най-вероятно спаси живота ми и така нататък, ти е простено, че, е, на практика ми се нахвърли точно тук, на плажа. Не, че не бях отзивчива, или нещо такова. Но трябва да тръгвам.

Райли внимателно се отдалечи от него и изглежда не осъзнаваше, че той все още е в ума й.

Честност. Дори и засрамена от това, което тя смяташе за резултат от собственото си разпуснато поведение, тя бе достатъчно честна да признае пред него, че е почувствала същото бушуващо желание.

Уважението му към смелостта й се увеличи, въпреки че трябваше да се бори с призива на тялото си да я отвлече в своя дворец и да я държи в плен цяла година.

Или две. За предпочитане гола през цялото време.

Конлан усети как порочна усмивка разтегли лицето му. Тя бе смела, по-красива, отколкото бе възможно, и беше акнаша.

Негов дълг бе да я проучи. И да прекара много време с нея.

Също да намеря дяволски добро обяснение на факта, че я искам гола и под себе си. В леглото ми. Тук на пясъка. Където и да е. Просто да е по-скоро.

Веднага.

Той пое дълбоко дъх, борейки се да възвърне контрола над себе си. Тризъбецът. Трябваше да намери Тризъбеца. Междувременно щеше да я скрие на безопасно място в Атлантида.

Той се замисли за воините, които стояха на стража, тренираха… по дяволите, самата мисъл, че други мъже ще се разхождат близо до Райли, накара гърдите му да се стегнат.

Добре, тогава тя можеше да остане в храма.

С жреците. Обречените на безбрачие жреци.

Но далеч от Аларик, без значение дали бе дал клетва за безбрачие, или не.

Райли направи още една крачка назад и той все още можеше да почувства объркването й. Тя се съмняваше в здравия си разум. Изтощението я надвиваше. Тазвечерните събития я бяха изтощили — той я беше изтощил.

Не можеше да съжали, че я докосна. Че я целуна. Но съжаляваше, че бе изцедил още повече и без това малкото й останали сили. Непознато чувство на нежност премина през него. Искаше да я защити.

Дори от себе си.

Усмихна й се, но това не бе достатъчно, за да я успокои. Райли почти се препъна в бързината да избяга от него.

— Трябва да се прибирам вкъщи. Късно е. Полицейският час и всичко останало. Трябва да… сбогом.

Когато понечи да тръгне след нея, усети, че Вен и Седемте най-накрая са излезли над повърхността на вълните и че Аларик ги следва плътно. Знаеше, че може да я проследи от разстояние. Огледа района, за да се увери, че нападателите отдавна са си отишли.

Но му се наложи да даде всичко от себе си, за да остане на място, оставяйки я да си тръгне. Само за толкова дълго, колкото да стигне до дома си. Щеше да иска да опакова някои лични вещи. Не знаеше колко дълго ще я задържи в Атлантида.

Нещо дълбоко в него запротестира при мисълта някога да я пусне да си тръгне.

Няма да е за дълго, поне този път. Ще бъда при нея след по-малко от час. Останалото… за останалото ще мисля по-късно.

Той отказа да се замисля за дълга си. За избраната му кралица, която не познаваше.

Докато наблюдаваше как тя бяга от него, умът му произнесе името й, като почти милваше сричките. Прошепна го на глас.

— Райли.

Когато тялото му се напрегна само от звука на името й, абсолютната истина го връхлетя. Тя не бе обикновен емпат.

Тя беше негова.

Конлан поклати глава. Глупаво. Безполезно. Задълженията му бяха ясни. Благородното му потекло. Бе предопределен за кралската програма за възпроизвеждане на потомство.

Устните му се извиха. Кралска конеферма.

Погледът му се върна към Райли, намираща се на края на плажа, където се бе обърнала, за да погледне назад към него. Колебливо, умът й се свърза с неговия. Сбогом, Конлан. Благодаря ти.

Пак заповядай, Райли. Но в никакъв случай това не е сбогом.

След като тя изчезна в нощта, той вдигна ръце и запрати една вълна на бурна радост в морето, а семейството преминаващи делфини се хвърлиха във въздуха, празнувайки — в една арабеска на споделена радост. Въздухът резонира от вибрациите на силата на Посейдон.

Тогава, без предупреждение, го връхлетяха слабост и световъртеж. Конлан се препъна назад и падна на пясъка.

Страх за Райли премина през него.

Той тръсна глава наляво-надясно, опитвайки се да проясни съзнанието си. Мразеше идеята, но трябваше да го направи.

Трябваше да се обади за помощ.

Вен! Нуждая се… нуждая се от помощта ти.