Богинята на светлината

Седма глава

— Е, кажи ми, как стана най-красивия архитект, когото някога са виждали очите ми? — попита Аполон.

Памела се разсмя.

— Ако искаше да ме поласкаеш, не биваше да описваш конкуренцията ми като група старци. Всъщност не съм архитект, но архитектурата е важна част от работата ми. Аз съм интериорен дизайнер.

— Интериорен дизайнер — Аполон повтори странното словосъчетание, опитвайки се да разбере смисъла му. Какво беше това, на което правеше дизайн на интериора? Нямаше ни най-малка идея. И тогава Аполон, богът на светлината, покровителят на музиката, лечението и истината, любовник на безброй смъртни жени и на богини, откри, че за пръв път откакто съществува се мъчи да намери какво да каже, за да не заприлича на невеж глупак.

Изтърси първия въпрос, който му дойде наум:

— Архитектурата е важна за един интериорен дизайнер, нали?

— Разбира се — тънките намръщени линии се появиха отново между веждите й. — Няма нищо по-очевидно от това, че за да декорира добре едно място, дизайнерът трябва първо да разбере архитектурата на сградата. Искам да кажа… моля те! Ако не разбирам структурата на сградата е все едно да съм главен готвач, който не знае в какъв ред да смеси съставките, за да приготви суфле. Освен това често работя директно със строителите и съм ангажирана с дизайна на проекта от момента, в който се изливат основите на дома до мига, в който клиентите ми се нанасят и правят изключително успешното си парти за новата къща.

Умът на Аполон бързо пресяваше пороя от странни думи, като се насочи само върху познати понятия. Изглежда работата на Памела се състоеше в украсяването на домовете на смъртните. Може би беше като сестрата на Зевс, Хестия, богинята на домашното огнище. Смъртните от древността търсеха помощта на Хестия, когато издигаха нов дом и в много селища жените палеха вечен огън в нейна чест, като символ на желанието им за сигурност и хармония в дома.

— Ти правиш дома приятно място за живеене — замислено каза той. — Тази работа сигурно носи удовлетворение.

Памела се усмихна широко.

— Е, опитвам се. Най-голямо удоволствие ми доставя фактът, че имам собствен бизнес. Харесва ми да контролирам нещата — усмивката й се разколеба, а лицето й стана по-сериозно.

— Реших, че е по-добре да контролирам сама живота си, вместо непрекъснато да се старая да отговоря на нечии чужди очаквания.

Аполон кимна сериозно, замислен над това как напоследък бе започнал да се задушава от ролята, която изпълняваше цяла вечност. Сякаш неизменно гледаха на него като на великия бог на светлината и никога не го виждаха като самия него. Срещна очите на Памела и самият той се учуди, когато изрече мислите си гласно:

— Завиждам на свободата ти. Знам какво е да си ограничен и контролиран от очакванията на другите спрямо теб.

— Задушаващо е — меко каза Памела.

— Именно — отвърна Аполон.

Те се разучаваха взаимно, докато отпиваха от виното, приятно изненадани, че толкова лесно откриват общи неща.

Усмивката на Памела се появи отново.

— Е, въпреки че имам собствен бизнес, някои задачи ми позволяват повече свобода от други. Например проектът, който ме доведе във Вегас, е по-скоро един от другите.

— Значи не живееш тук, във Форума?

— Имаш предвид Лас Вегас? — механично го поправи тя. — В никакъв случай. За пръв път идвам. От Колорадо съм. — Тя изгледа накриво фонтана и пространството около него. Поклати глава. — Маниту Спрингс е толкова различен от Лас Вегас, колкото въобще е възможно. А ти? Не разпознавам акцента ти, но определено не е тукашен.

Искаше му се да си бе оставил повече време, за да измисли отговори на прости въпроси като кой е и откъде е. Отпи от виното си, докато умът му търсеше нещо, което би било приемливо за Памела.

— Всъщност не мога да кажа, че съм само от едно място. Считам и Италия, и Гърция за мои домове.

Това поне обясняваше необичайното име и акцента му, помисли си Памела.

— Изглежда имаме повече общи неща от любовта ни към това да сме независими. И аз съм новодошъл във Вегас — каза той.

Това си беше чиста проба заобикаляне на истината, но всъщност не се отклоняваше много. Предишните му две посещения бяха кратки и се ограничаваха до Цезар Палас. Общо взето бе следвал сестра си, опитвайки се да изглежда така, сякаш се забавлява.

— Значи обикновено не се правиш на бог?

На лицето на Аполон се появи лека и загадъчна усмивка.

— Уверявам те, че никога не съм се правил на бог.

— Наистина ли? Как тогава се случи — тя направи жест към костюма му — всичко това?

Усмивката на Аполон стана по-широка в мига, в който реши да каже истината.

— Сестра ми носи цялата отговорност. Според нея напоследък съм станал твърде сериозен и тъжен. Дойдох в Лас Вегас, за да й направя услуга. Оттам и това, което виждаш пред себе си.

Смехът на Памела възхити Аполон. В него липсваше съвършеното музикално звучене на развеселена богиня. Вместо това беше изпълнен със земна радост и извикваше в съзнанието образи на горещи, осветени от огън нощи и плъзващи се, преплетени ръце и нозе.

— Това обяснява всичко. Самата аз имам брат. Той е голям, як пожарникар и никога не ме оставя да забравя как веднъж го убедих да се облече като Снийч със звезда на корема8 и да чете Сюс на няколко местни деца в предучилищна възраст. Откъде можех да зная, че медиите ще надушат историята и ще го снимат как изскача от пожарната кола в костюм? — при спомена Памела се разсмя толкова силно, че дъх не можеше да си поеме. — Приятелите му уголемиха снимката, ламинираха я и я разлепиха във всички пожарни участъци. Понякога още го наричам Снийч Пожарникаря, но обикновено само когато съм достатъчно далече — тя се изкикоти на собствения си поетичен минитрибют към Сюс.

Аполон нямаше представа за какво говори, но смехът й беше невероятно заразителен и внезапно изпита ирационалното желание да се наведе през масата и да я целуне право по прекрасния нос.

— Така че отлично разбирам изпитанията, на които една сестра може да подложи брат си — тя избърса очите си и пое дъх. Наистина трябваше да кара по-полека с виното. — Какво правиш, когато сестра ти не те изтезава?

Аполон се замисли и отхвърли няколко отговора, преди да проговори:

— Занимавам се с много неща, но ми харесва да мисля за себе си най-вече като за лечител и музикант.

Пеещ лекар? Това дали не бе нещо като пеещ каубой? Пристъпите на смях отново забълбукаха в гърдите й. Тя ги удави в глътка вино, която по никакъв начин не помогна на разклатената й трезвеност.

— Какъв лекар си? — попита най-накрая, след като се бе уверила, че може да говори, без да избухне в кикотене.

— Вярвам, че съм отличен лекар — отвърна той, изненадан от въпроса й.

В преливащ смях, тя поклати глава.

— Мисля, че имаме проблем с превода, а това — тя чукна с маникюра си почти празната чаша от вино — определено не помага.

— Навярно би искала да се разходиш с мен? — той се хвана за възможността да отклони разговора от въпросите за него. — Вдишването на нощен въздух е чудесен начин да се освежиш.

Тя посочи към неугасващата дневна светлина на небето на Форума.

— Но навън не е нощ.

Той се наведе напред.

— В страна като тази не може ли да си представяме, че е нощ?

Погали я с пръст по ръката. Докосването му бе толкова меко, че тя усети топлината на тялото му повече от самия допир. Беше само кратка среща на кожата на единия с кожата на другия, но малкият интимен жест сякаш я издърпа напред. Светът покрай тях изчезна и Памела се потопи в очите му. Беше толкова ужасно и невероятно красив. Изпълни я чувство, което успя да разпознае едва след няколко удара на сърцето си. Желание! Откога не бе усещала горещото привличане на страстта по някой мъж? Години. Бяха минали години. А беше само на трийсет. Беше си позволила да се превърне в една изсъхнала, стара и лишена от страст жена. Е, достатъчно. Тя отпусна бързо дъха си.

— Добре, ще се разходя с теб — заяви Памела. — В Двореца на Цезар ли си отседнал? Мога да те изчакам тук, докато се преоблечеш.

— Не. А… аз съм… — умът му се луташе наоколо. Слава на деветте титана, че успя да намери правдоподобно извинение. — Отседнал съм със сестра ми.

— О! — тя се намръщи и огледа костюма му. — Е, предполагам, че не е необходимо чак толкова да се преобличаш.

Това бе нещо, което той отлично разбираше. Думите й казваха едно, но езикът на тялото — друго. Тази форма на общуване беше в голяма степен обща за смъртните жени и богините.

Огледа тълпите във Форума. Днешните хора се обличаха толкова странно. Как не беше забелязал по-рано, че е съвсем не на място? Зле изваяните статуи бяха единствените в този свят, пременени като него. Внезапно осъзна, че в очите й сигурно изглежда като палячо. Един палячо е малко вероятно да обгърне някого в романтика, а той трябваше да го направи, за да изпълни желанието й и да скъса връзката, в резултат от нейното призоваване. Някъде в ъгълчето на ума му една мисъл прошепна, че става въпрос за много повече от това. Той искаше тя да го възприема сериозно по съвсем друга причина. Мисълта беше странно интригуваща.

Какво да прави?

Изведнъж очите му се разшириха. Отговорът на дилемата му го заобикаляше.

— Просто ще си купя прилични дрехи — каза той.

Устните на Памела се извиха нагоре в изненадана усмивка.

— Просто така?

— Разбира се! Не сме ли заобиколени от магазини?

Тя повдигна вежди и кимна.

— Всъщност, да.

Той стана и тогава осъзна, че трябва да направи нещо, което никога преди не му се бе налагало. До този момент богът на светлината не бе молил жена — смъртна или безсмъртна — да го чака. Отново докосна нежно ръката й:

— Няма да се бавя. Ще ме изчакаш ли?

Памела помисли известно време. Една палава усмивка заигра в ъгълчето на добре оформената й уста. Тя прокара пръст по ръба на кристалната си чаша, докато очите им не се откъсваха едни от други.

— Предполагам, че мога да почакам. Мъничко.

Той се усмихна, направи няколко крачки, спря, намръщи се и се върна до масата.

— Кой магазин би ми препоръчала? — попита тихо.

— Е — тя сниши гласа си до неговия, — имаш късмет, че съм експерт в пазаруването. Паметта ми е много услужлива, когато става дума за дрехи — Памела присви очи замислено. — Спомням си, че имаше магазин на „Армани“ точно на ъгъла там — тя посочи надясно.

— Тогава отивам в „Армани“ — той взе ръката й в своята и я вдигна към лицето си. —9Αντίο, γλυκιά Памела — произнесе той на древния език, после се обърна и сви зад ъгъла.

Веднага щом мъжът изчезна от погледа й, Памела се изстреля към дамската тоалетна и натисна бутона за бързо набиране на Ви.

— Моля те, кажи, че се обаждаш, защото току-що си спечелила джакпота от един милион долара — каза Ви вместо здравей.

— О, Господи! Мисля, че съм го спечелила, но не говоря за пари.

— Как ли пък не! Всъщност звучиш замаяна. Чакай, нека да седна. Ако ми кажеш, че говориш с някой мъж, може да припадна.

— Не говоря, а флиртувам… — Памела прошепна думата като молитва, избухна в пристъпи на кикот и накрая пое шумно въздух.

— Ти си пияна — каза Ви.

— Не съм… Подпийнала съм…

— О, милостиви Боже!

— Точно така изглежда той. Ви, няма да повярваш. Бършех разлятото вино и ето че си порязах пръста. Който болеше дяволски силно, между другото. И дори го казах. Признах го на висок глас. „Искам романтика в живота си“ — тя произнесе думите бавно и отчетливо, преди да продължи с излиянията си. — И тогава той се появи. Облечен е в някакъв костюм на гръцки бог, но това е заради сестра му. Нали се сещаш, като Ричард и Снийч със звезда на корема. Както и да е. Говорихме и веднага щом си купи нови дрехи, ние — готова ли си? — отиваме на разходка.

— А… Пами — каза Ви — Къде си в момента?

— В тоалетната.

— А къде е той?

— Купува си нови дрехи.

— Добре. Слушай ме! Изтрезней! Той може да е откачалка — каза Ви.

— Не е откачалка. Той е пеещ доктор.

— Липсата на секс съвсем ли е увредила ума ти? Говориш като побъркана — Ви искаше да се пресегне през телефона и да я разтърси.

— Не е толкова странно, колкото звучи — отговори Памела, дъвчейки нервно долната си устна. — Ви, харесвам го. Кара ме отново да чувствам. И… и имам някакъв вид връзка с него. Знам, че звучи налудничаво, но между нас има искра. Сякаш се разбираме един друг.

Върнел отвори и затвори уста. Тя сподави предупрежденията, които минаваха през ума й.

— Пами, мисля, че това е прекрасно.

— Значи не се държа глупаво?

— Не, кукло! Държиш се като млада и необвързана жена. Няма и едно лошо нещо в това — увери я Ви. — Отиди на разходка с триножника. Флиртувай на воля със сладкия си малък задник. Но без повече вино тази вечер, става ли?

— Вече съм го спряла.

— Добре. И използвай презерватив.

— Върнел! Нямам намерение да правя секс с него.

— Памела! — Ви изимитира шокирания тон на приятелката си. — Ето една гореща новина — ако искаш да правиш секс с него, значи можеш! Това, което искам, е пълен отчет утре. До скоро, Пами.

Памела махаше лепенката си, когато Феб се появи отново иззад ъгъла. Тя усети как очите й се разширяват и една тръпка — влажна и гореща — пробяга по дължината на тялото й и се загнезди дълбоко в бедрата й. В костюма си на бог той бе красив и екзотичен по един невероятен начин — като актьор, в който се влюбваш по време на филм. В нормални дрехи бе не по-малко великолепен, но изглеждаше реален и не толкова недостижим. Беше се превърнал в жива фантазия. Носеше ленени панталони „Армани“ в кремав цвят, които обгръщаха слабата му талия и ханш, както и плетен пуловер от коприна, който беше в изумително синия цвят на очите му. Същите тези очи гледаха втренчено нейните, докато той бавно се приближаваше. Спря до стола й. За момент не каза нищо. После подръпна нервно ризата си и приглади с длани предната част на панталона си. Усмивката му изглеждаше смутена, което напълно слиса Памела. Как бе възможно някой, който прилича на гръцки бог, да се притеснява за външния си вид? Тишината се настани помежду им. Той играеше с яката на ризата си.

Определено беше нервен и това бе наистина очарователно.

— Харесваш ли новите ми дрехи? — попита най-накрая.

— Приличаш на разхождаща се реклама на Армани.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Хубаво. Определено е хубаво. Какво направи с костюма?

Притеснението, което бе стегнало лицето му, поотмина.

— Оставих го при служителя на „Армани“. Ще си го взема по-късно. А сега тръгваме ли?

Той протегна ръката си към нея, за да може Памела да я хване — сякаш бе принцеса. Или може би — помисли си тя, хвърляйки поглед към профила му — богиня. Тя го хвана под ръка и се изплъзна от стола. Можеше да се закълне, че усеща как всяко нервно окончание по голата й ръка настръхва при досега с неговата.

— Служителят в магазина на „Армани“ ми каза, че ако излезем от Цезар Палас, свием вдясно и пресечем улицата, ще стигнем до езеро с великолепни танцуващи фонтани.

— Фонтаните на Беладжио. Чувала съм за тях, но не съм ги виждала.

— Каза, че са съвсем близо — той повдигна вежди и я изгледа изпитателно.

Какво по дяволите трябваше да направи тя? Разбира се, че искаше да отиде с него, но дали разходката до фонтаните на Беладжио в… — тя хвърли поглед на часовника си — почти единайсет вечерта беше разумна? Естествено, единайсет вечерта във Вегас е като разходка в най-оживения час на кое да е друго място. Улиците щяха да гъмжат от хора, тичащи от казино в казино, нали така? Би трябвало всичко да е наред.

От друга страна, не искаше да сглупи и да бъде от жените, които постъпват прекалено глупаво. И определено не й се щеше да бъде накълцана на малки парчета от великолепен, но луд сериен убиец, а после един трагичен епизод от сериала „От местопрестъплението“ да описва последните й часове.

— Памела — той се отдели от нея за миг, за да хване ръцете й в своите. — Няма причина да се страхуваш от мен. — Погледът му улови нейния и го задържа.

Прочете в очите й колебание. Болеше го при мисълта, че тя не му вярва. Ако само знаеше кой е! Той бързо отхвърли прелетялата мисъл. Ако действително знаеше кой е, щеше също да познава миналото му и как бе прелъстявал и изоставял безброй смъртни жени. Ако знаеше истината, тя със сигурност щеше да се отдръпне от него и той не можеше да я вини. Но тя не знаеше. Мислеше, че е обикновен смъртен лечител. Нямаше основание да се отдръпва от него. Челюстта му се стегна решително. Този път копнееше да е различно. Този път наистина щеше да е различно — той щеше да го направи такова.

Аполон заговори, преди да успее да се спре.

— Никога не бих те наранил, нито бих позволил друг да ти причини болка. Σου δίνω τον όρκο μου3 10.

Чуждоземните думи сякаш се задържаха във въздуха около тях и за момент Памела си ги представи обагрени в ярка златиста светлина. После примигна и образът се разсея като пушек в мрака.

— Какво каза? — попита тя.

— Казах, че ти давам моята клетва. Трябва да знаеш, че в страната ми клетвата е нещо свещено и се нарушава само от човек, който няма чест.

Думите му я развълнуваха, но още повече я развълнува самият той. Физическото му обаяние беше очевидно, но тя бе запленена не само от красотата на тялото му. В него имаше нещо, което я привличаше вътрешно — нещо, което разпознаваше като близко и… Сърцето й препускаше в гърдите, докато осмисляше какво бе то: в него виждаше себе си. В очите му съзираше ехото на нещо, което бе носела вътрешно с години, копнежа за повече… и невъзможността да го намери.

— Защо не си с някоя приятна жена, вместо да каниш на практика една непозната да излезе с теб?

Усмивката му беше като зора, която разпръсва мрака на нощта.

— Аз съм с приятна жена. С теб!

Тя въздъхна и го хвана отново под ръка.

— Тогава предполагам, че нямам друг избор, освен да се разходя до фонтаните заедно с теб.

— Имаш — каза той, тръгвайки — но не смятам, че който и да е друг избор би бил мъдър.

— Само да знаеш, че ще те държа отговорен с онази твоя клетва.

Той се усмихна към нея.

— Няма да се наложи, Памела.