Богинята на светлината

Осма глава

Ръка в ръка, те си проправиха път покрай магазините на Форума до главния вход на Цезар Палас. Докато вървяха, Памела нямаше как да не забележи погледите, които Феб привличаше. Беше абсолютно, отвратително очевидно. Жените не можеха да отлепят очи от него. Но тя забеляза и нещо друго: Феб не обръщаше внимание на останалите жени. Не отвръщаше на усмивките им. Очите му не шареха, за да откраднат „случаен“ поглед тук и там.

Той просто вървеше бавно, напасвайки големите си крачки с нейните много по-малки стъпки. Слушаше внимателно всичко, което му казваше. Отговорите му бяха остроумни и интересни. Също така гледаше витрините. Наистина ги виждаше, без да е принуждаван, надхитряван или подкупван.

Всъщност това сякаш му доставяше удоволствие.

Мисълта беше достатъчна, за да я отрезви. А може би е напълно пияна, изпаднала в безсъзнание и все още се намира в „Изгубената изба“, свлечена на стола си в мокра, мърлява локва…

Не, не е пияна, произнасяше думите ясно и отчетливо. Значи не е възможно да халюцинира.

А дали той не е гей? Погледна го, улови погледа на разкошните му сини очи и му се усмихна сексапилно. Той отвърна на усмивката й с подканяща топлота, която показваше едно — няма начин да не е хетеросексуален. Не, определено не е гей… Тогава какво не му е наред? Трябва да има нещо…

— Женен ли си? — рязко попита Памела.

Златистите му вежди се смръщиха.

— Не, никога не съм бил женен.

— А да не би да живееш с приятелка или нещо такова?

— Не.

— Значи си съвсем необвързан.

— Да — твърдо отвърна той.

Е, поне това си беше наред с него. Най-малкото на теория.

Без въобще да е подтикван от нея, той спря пред един магазин, наречен „Джей Стронгуотър“, специализиран в продажба на рамки за картини, украсени със скъпоценни камъни.

— Изработени са отлично — каза замислено той. — Този занаятчия има изключителен талант.

— Прекрасни са — Памела надникна във витрината и улови отражението на етикета на една съвсем малка рамка.

— Четиристотин и петдесет долара! За една малка рамка на картина! Не мисля, че са чак толкова прекрасни.

Аполон се обърна към нея и сложи нежно пръста си под брадичката й, повдигайки лицето й към своето.

— Мисля, че има картини, достойни за такава рамка.

Когато я погледна с онази съсредоточена напрегнатост (Как изобщо й беше минало през ума, че може да е гей?), тя усети вътрешно вълнение, сякаш отново бе в гимназията, а той бе нейният възлюбен. Със сигурност никога не би признала на глас нещо толкова ученическо, но това не правеше преживяването по-малко истинско. Стояха толкова близо, че усещаше уханието му — мъжественост, примесена с дъха на необработената коприна на ризата му и още нещо… нещо толкова неуловимо, колкото и съблазнително. Напомняше й на сгорещеност. Като топло слънце на бял плаж, където голи тела се наслаждават на волни…

Тя се засмя малко прекалено вятърничаво, дръпна лицето си от ръката му и тръгна напред.

— Феб… — Памела прокара пръсти през косата си, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си. — Мисля, че си романтик.

Очите му заблестяха, когато й се усмихна.

— Добре.

Тя го изгледа преценяващо.

— На много мъже не би им харесало да ги нарекат романтични. Не е достатъчно мъжествено.

— Доста често мъжете са глупаци.

— Абсолютно съм съгласна с теб.

Аполон се засмя, забавлявайки се с нейната искреност.

— Трябва да знаеш, че не съм като повечето мъже. Също така трябва да знаеш, че възнамерявам да те потопя в романтика.

— О… — тя се запъна, несигурна как да реагира на това изявление.

Той отново се засмя и кимна с глава, но не каза нищо. Вместо това я гледаше. Думите му я бяха смутили. Харесваше му как страните й внезапно порозовяха. Късата коса правеше шията й невъзможно дълга. Тя подканяше устните му да докоснат мястото, където шията нежно преминаваше в рамото. Стилът на роклята й му беше толкова чужд, колкото и дрехите, които той носеше, но му харесваше как тази дреха обгръща тялото й в галещи окото, женствени линии и как се спуска под формата на сълза, разкривайки най-горната част на нежно закръглените й гърди. Памела беше малка и изящна, но беше истинска жена. Краката й изглеждаха дълги и слаби… Как пазеше равновесие на тези опасни обувки? Те не бяха нищо повече от ивица плат, закрепена за остриета. Колкото и да бяха странни, доставяше му удоволствие да гледа как караха прасците й да се издължават и стягат, а добре закръглените й задни части да се полюляват съблазнително, докато върви до него.

Памела усещаше, че той я наблюдава. И без това неспокойните й вътрешности се превърнаха в игрален автомат. „Какво гледа? Господи, красив е! Ухае достатъчно добре, за да го изяде човек. Дали мисли, че съм дебела? Моля се само да не е сериен убиец…“ — мислите й подскачаха напред-назад. Какво беше това нещо в него, което я караше да се чувства така, сякаш всяко нейно нервно окончание внезапно бе станало крещящо живо? Може би изобщо не той е причината. Може би тя просто няма никакъв опит с мъжете.

„Не бъди глупава“, каза си наум Памела. Преди Дуейн никога не бе имала проблеми при срещите с мъже. И сега продължаваше да е същия човек, само по-възрастна и по-умна. Е, поне на теория. Тя спря пред един магазин за бижута на „Фред Лейтън“, където бяха изложени прекрасни диамантени обици тип полилей, висящи пред поставени косо огледала. Памела улови отражението на погледа му в стъклото.

Всичко, което трябваше да направи, бе да престане да анализира ситуацията. Защо й бе нужно да усложнява нещата? Неподвижният му поглед срещна нейния и тя отново усети онази безмълвна връзка, която искреше помежду им. Пое дълбоко въздух и се почувства по-добре.

— Когато каза, че се заричаш, че съм в безопасност с теб, на какъв език говореше?

— На гръцки — отвърна той.

— Това ли единственият чужд език, който знаеш?

Той поклати глава и се поколеба, преди да отговори.

— Имам дарба за езици. Говоря няколко.

— Наистина ли? Аз не говоря нито един чужд език. Е, не броя ограничените ми способности да поръчвам екстра люта салса със сирене и бира на испански. Всъщност това, което имам претенциите да говоря, е по-скоро испанглийски.

При въпросителния му поглед тя се усмихна широко и обясни:

— Испанглийски — лоша смесица от испански и английски. Аз определено не съм добра с езиците и завиждам на хора, които са многоезични.

Похвалата й накара Аполон да се почувства неудобно. Неговата „дарба“ за езици не беше нищо особено — поне не за бог на светлината. Беше един от дванадесетте безсмъртни, нямаше човешки език, който да не познава.

— Най-свободно използвам гръцки и латински — поправи се той.

— Какво беше онова, което ми каза, преди да отидеш в „Армани“? И то ли беше на гръцки?

Той харесваше начина, по който светлокафявите й очи отразяваха светлината на диамантения накит.

— Да, беше на гръцки. Казах „Довиждане, сладка Памела“. Знаеш ли, че на гръцки името ти означава точно това — всичко, което е сладко? Pan е всичко, а meli е сладко — като меда или нектара на цветята.

Тя се извърна от огледалата и погледна право в него.

— Нямах представа. Винаги съм мислила, че името ми е скучно и обикновено.

— То е всичко друго, но не и това, Памела.

Когато произнесе името й, акцентът му придаде тайнствено и прекрасно звучене. Естествено, той вероятно би накарал и думата „екскремент“ да прозвучи съблазнително, но тя призна в себе си, че много й харесва да научи как онова, което цял живот бе смятала за обикновено име, крие много повече в себе си.

— А твоето име? Какво означава Феб?

— Означава сияен — отвърна той.

Памела погледна нагоре към светлата коса и очите му, които бяха по-сини от лятното небе.

— Сияен — повтори тя. — Отива ти.

— Сега аз имам въпрос към теб — каза той, сменяйки елегантно темата. — Какво означава думата „гигантогромен“?

Нейният лек изблик на изненадан смях накара устните й да изглеждат още по-приканващи.

— „Гигантогромен“ е дума, която моята приятелка Ви и аз обичаме да използваме, но не мисля, че ще я откриеш в някой речник. Означава „гигантски“ и „огромен“ едновременно.

— Както испански и английски прави испанглийски — каза той.

Тя кимна.

— Мда.

— Значи „гигантогромен“ означава по-голям от „едър“ — каза той, след като и двамата си бяха спомнили, че тя го бе описала като гигантогромен.

Едно от многото пикола им отвори стъклените врати и те излязоха от Цезар Палас. Навън, разбира се, беше съвсем тъмно, но нощта беше изпълнена със светлини, звуци и въодушевление. Аполон и Памела стояха като замръзнали. И двамата бяха зашеметени от това, което ги заобикаляше. Цялото пространство пред Цезар Палас бе изпълнено с помпозни, изхвърлящи струи вода фонтани, осветени като сигнален огън, отправен към небето. Лимузини оставяха добре облечени двойки пред вратите и униформените камериери се суетяха наоколо като мишки в ливреи.

— Γαριώτο! — Аполон прошепна гръцкото проклятие. Той беше напълно потресен от автомобилите, които виждаше за пръв път. Преди който и да е от безсмъртните да премине през портала, Зевс бе настоял Бакхус да им разкаже подробности за днешните средства за транспорт, както и за използваните от смъртните пари, електричество и изключителна система за общуване, наречена интернет, така че по пътя на логиката Аполон успя да идентифицира лудостта, която виждаше пред себе си. Въпреки всичко видът на чудовищните превозни средства, които изглеждаха живи и все пак бяха лишени от живот, както и крещящият начин, по който топлата пролетна нощ бе осветена с впрегнато електричество, бяха далеч по-съкрушителни, отколкото си бе представял. Той насочи погледа си към най-познатото от всички странните неща наоколо — фонтана — и напомни на себе си, че е Олимпийски бог, един от първите Дванайсет безсмъртни. С една мисъл можеше да изравни със земята всичко, което виждат очите му.

Едно от лъскавите черни неща изсвири и спря с плъзгане, а друго чудовище се вряза в него. Аполон бързо застана между Памела и металните същества.

— Знам точно какво си мислиш — меко каза тя.

Очите на Аполон се стрелнаха надолу и срещнаха нейните. С разума си той знаеше, че тя не може да чете мислите му, но и най-малката възможност да разбере какво се върти в главата му беше притеснителна.

— Няма нужда да ми казваш — каза тя с дяволит блясък в очите. — Мислеше си, че фонтанът е гигантогромен.

Той се надяваше облекчението му да не е твърде очевидно.

— За нещастие грешиш — отвърна той със същия закачлив тон. — Мислех си, че е гигантограмаден.

— Е, това е само защото не ти е ясна правилната употреба на думата. „Гигантограмаден“ не е толкова голям, колкото „гигантогромен“, затова „гигантогромен“ е точният епитет, който описва този — тя се поколеба драматично, плъзгайки очи по дължината на пространството пред Цезар Палас — този фонтан.

Аполон поклати глава и достойно прие поражението.

— Отстъпвам. Онова чудовище там определено е гигантогромно.

— Значи не съм сгрешила — каза Памела.

Когато ставаше дума за жени, Аполон не беше глупак, в който и да е свят. Той се усмихна.

— Как може човек с такава красота някога изобщо да греши?

— Мога ли да повикам такси за вас и прекрасната дама? — попита едно пиколо.

Аполон вложи в своето „Не“ повече страст, отколкото възнамеряваше. Внезапно изпита задоволство от факта, че нощта в този свят бе изпълнена с толкова много светлини и звуци, че мълнията, която проблесна в небето в отговор на вика на бога на светлината, остана незабелязана. Въпреки всичко се постара да овладее гласа си.

— Не — каза значително по-спокойно. — С дамата ще се разходим.

— Фонтаните на Беладжио не са далеч оттук, нали?

— Не, госпожо. — Пиколото посочи с ръка — Вървете по тротоара до нивото на улицата, после завийте надясно, пресечете следващата улица и сте там. Не можете да ги пропуснете.

— Благодаря ви — тя стисна ръката на Феб. — Готов ли си?

Аполон съвсем не беше готов. По-скоро бе готов да се изправи отново срещу силния дракон Питон, сам в черните пещери на Парнас, отколкото да навлезе в тази чуждоземна нощ. Но изящната жена, която го бе хванала под ръка, крачеше с увереността на Херкулес. Аполон стисна зъби и се хвърли напред, изострил всичките си сетива.

— Толкова е топло тук. Това е една наистина приятна промяна в сравнение с Колорадо. Имахме неочаквано студена пролет и въпреки че е май, миналата седмица пак валя сняг. — Памела наклони глава и махна с ръка. Смеейки се, тя дишаше дълбоко, наслаждаваше се на топлината на отминалия пустинен ден, която все още витаеше във въздуха.

— Май не знаех колко съм закопняла за пролетта, докато не дойдох тук.

Аполон измърмори вяло някакъв потвърдителен отговор. Втренченият му поглед продължаваше да прескача от чаровната жена до него през превозните средства, които минаваха край тях по оживената улица, до огромните светещи табели и извисяващите се сгради, върху много от които просветваха цветни, движещи се образи. Мина му през ум мисълта, че трябва да се погрижи Зевс да заповяда на нимфите да не напускат Цезар Палас. Ако дръзнеха да излязат навън, щяха да бъдат завладени от неконтролируема възбуда при всички тези искрящи, бляскави светлини също като прекрасни малки нощни пеперуди. Беше му крайно неприятно да си представя ситуацията, която биха предизвикали обичащите забавления полубожества, опиянени от светлина и звуци.

— Внимателно! — гласът на Памела го издърпа обратно в настоящия свят, докато в същото време ръката й го спираше. — Ох, разминахме се на косъм. Бях толкова заета да зяпам, че почти не видях улицата, а този трафик е ужасен. По-добре да изчакаме светофара.

Стояха на ъгъла на някаква улица, която гъмжеше от коли и Аполон осъзна, че ако не беше Памела, щеше да се е хвърлил в потока на движението. Разбира се, металните неща не можеха наистина да го наранят, но определено не му се искаше да се опитва да обясни защо не е размазан на парчета. Не беше умно да се размечтава в царството на Лас Вегас.

— Там трябва да са фонтаните — каза тя, сочейки през улицата към светлини, отразени в някаква водна повърхност.

Той хвърли поглед над потока от хора и превозни средства.

— Не виждам никакви фонтани.

Едно червено кръгче пред тях стана зелено и хората наоколо тръгнаха. Аполон се поколеба, но щом Памела стъпи уверено на улицата, той тръгна с нея, следейки внимателно за някоя заблудена кола, която може да пресече пътя им.

— Мисля, че фонтаните не работят, когато няма шоу. Насам, обзалагам се, че тук ще разберем — тя го заведе до малък стълб с табела. Памела се зачете.

— Да, шоуто започва на всеки четвърт час. — Погледна часовника си. — Сега е единайсет и двайсет и пет, значи имаме пет минути.

Идвайки най-после на себе си, Аполон се опита да се абстрахира от целия поток разсейващи неща около себе си и отново насочи вниманието си към очарователната жена, която трябваше да обгражда с романтика.

— Искаш ли да се разходим или предпочиташ да седнем и да почакаме фонтаните? — той посочи една от няколкото мраморни пейки, пръснати по широкия тротоар, опасващ малкото езеро.

— Хайде да се разходим — каза тя и двамата тръгнаха бавно край брега.

След кратка приятна тишина, Памела проговори:

— Това място е странна смесица от изтънченост и безвкусица, не мислиш ли?

Аполон искаше да й каже, че тя дори не може да си представи колко странен му изглежда Лас Вегас, но се почувства по-добре от това, че явно Памела също смяташе обстановката за поне малко необичайна.

— Напълно съм съгласен с теб — отговори той.

— Искам да кажа… погледни — тя посочи към отсрещната страна на улицата. — Там отсреща няма нищо друго, освен редица от големи и крещящи капани в стил „Елате да си похарчите парите!“. Но тук е различно — тя спря и се облегна на белия мраморен парапет, имитиращ старинна италианска балюстрада. Перилата се простираха по дължината на брега, отделяйки тротоара от езерото. — От тази страна улицата е направена така, че да ни накара да повярваме, че се разхождаме по някоя европейска алея. Светлините не са неонови реклами, а прекрасни старомодни улични лампи, със сладки малки дървета между тях. А това — тя погледна над водата към магазините и ресторантите на Беладжио — това ми напомня на шикозно селище в Тоскана. Знам, че всичко е измама, но тази образност работи. Като дизайнер трябва да отдам заслужени аплодисменти на този успешен маскарад.

Нещо в тона й го накара отново да обърне поглед към лицето й. С изненада откри, че тя изглежда тъжна и точно тази внезапна меланхолия бе прозвучала в гласа й. До този момент беше весела, дори лекомислена и се бе забавлявала с разговора им. Какво се бе случило?

— Толкова лошо нещо ли е един маскарад?

— Не е чак лошо — отвърна тя, все още загледана отвъд водата. — Просто понякога се чудя дали изобщо има нещо, което е това, което изглежда.

Той знаеше, че Памела не говори за архитектурата или уличното осветление. Искаше да я утеши, да й каже, че няма нужда да е толкова тъжна. Но как би могъл? Самият той не беше това, което изглежда. Или пък беше? В този момент той се почувства като мъж, който не иска нищо друго, освен да накара една красива жена да се усмихне.

— Понякога нещата са повече, отколкото изглеждат и по-добри, отколкото са ти се сторили на пръв поглед.

Тя се обърна, за да го погледне и бе уловена в капана на невъзможната синева на очите му.

— Иска ми се това да е вярно, но опитът ми показва, че нещата обикновено не са по-добри отколкото изглеждат. Обикновено е точно обратното.

— Може би — каза той, прокарвайки леко пръсти по бузата й и надолу по дългата й шия — това е така, защото все още не си имала правилния опит.

Стомахът на Памела се сви на топка. Аполон се наведе напред и докосна леко устните й в бързо, меко загатване на целувка. И щом устите им се докоснаха, фонтаните оживяха.