Богинята на светлината

Втора глава

— Цезар Палас? Това не е ли казино?

Лицето на Еди се покри с гънки, когато се усмихна.

— Точно по тази причина си идеална за работата, Памела. Никога не си била във Вегас, затова ще видиш всичко със свежи очи. Очи, които могат истински да уловят и оценят уникалната атмосфера, която желая в моя дом. Иначе си права, Цезар Палас е казино, както и хотел. Всъщност, като изключим репликите на някои елементи от хотелския басейн, искам да насочиш вниманието си не толкова към хотела, колкото към невероятния търговски мол точно до него. Форумът носи в себе си магията, която искам да пресъздадеш.

Търговски мол — правилно ли беше чула? Как бе възможно да иска ваканционно жилище — или каквото и да е жилище, да прилича на търговски център?

— Ще видиш, скъпа. Ще видиш — Еди посочи с дебелия си пръст една сребърна кофа, пълна с лед и няколко бутилки. — Искаш ли да се освежиш с шампанско или „Пелегрино“?

— „Пелегрино“, моля — Памела имаше чувството, че ще се нуждае от трезв разум за това, което й предстои.

Ваканционен дом — търговски център. Това беше настина странно желание. Не че смяташе странните молби на клиентите си за отблъскващи по какъвто и да било начин. Откакто преди три години основа „Руби Слипър“, едно от нещата, които харесваше най-много, бе свободата, с която можеше да се грижи за уникални клиенти и да им помага да превърнат индивидуалните си фантазии в удобни и направени с вкус жилища.

Докато Еди сипваше „Пелегрино“ в кристална чаша с високо столче, тя си спомни за първия клиент на „Руби Слипър“, Саманта Смит-Сидънс. Госпожица Смит-Сидънс, бивша госпожа Смит-Сидънс, бе поискала напълно да промени интериора на своя дом, простиращ се върху седемстотин и четирийсет квадратни метра. Тя беше изритала господин Смит-Сидънс, след като го бе хванала да прави секс с двайсет и една годишната си офис асистентка. За лош късмет на самия господин Смит-Сидънс той бил облечен в дамско бельо, червени обувки и руса перука — факт, който силно би смутил многобройните му клиенти (Смит-Сидънс бе собственик на най-голямата верига за погребални бюра в Колорадо). Необикновената любов на господин Смит-Сидънс към дамското бельо не станала публично достояние и госпожа Смит-Сидънс бе възнаградена за тактичното си мълчание със значителна издръжка. Когато нае „Руби Слипър“, тя обясни на Памела, че не може да понася никакви цветове, освен нюанси на бялото, тъй като искала да започне наново и да използва чистотата на цвета, за да заличи петното, останало след брака й. Без да се обезкуражава от странното ограничение, Памела се фокусира върху материите, не върху цветовете. Вароса подовете от дърво, използва стари шикозноелегантни елементи за закрепяне, както и най-леките оттенъци на розовото, перленото и оловносивото, в нюансите на снега, шампанското и лунната светлина. Крайният резултат бе толкова поразителен, че спечели на „Руби Слипър“ цяла статия в „Аркитекчъръл Дайджест“.

Щом успя да превърне в шедьовър стерилната, почти безцветна къща на госпожица Саманта Смит-Сидънс, със сигурност щеше да се справи и с фиксидеята на Еди за търговски център.

— Още веднъж искам да ти кажа, Памела, че бях изключително впечатлен от невероятната работа, която си свършила в будоара на Джудит — той се изкикоти, при което огромното му тяло завибрира като желатинова маса. — Изгряващата Венера — никога не бих повярвал, че странната идея на Джудит за интериор ще се превърне в нещо толкова хубаво. Чарлз твърди, че няма нищо против да спи в легло, което прилича на огромна раковина, заобиколена от пастелни цветове и женствени нюанси. Всеки път, когато Джудит излиза от онази зрелищна вана, той не спира да си представя, че спи с богиня.

— Беше предизвикателство, но се получи добре.

Памела отпи от чашата си. Наистина си беше предизвикателство да тушира един интериорен стил, който според Джудит беше бляскавия стил на стария Холивуд, докато всъщност беше натруфена безвкусица, напомняща бордей. Джудит искаше нещо крещящо, което Памела успя да направи пищно, но изискано. Чарлз и Джудит Лолман останаха толкова доволни от работата й, че организираха огромно парти, за да покажат новата гарнитура в спалнята си. Освен продуцент на някои от най-успешните телевизионни шоу програми в праймтайма, Чарлз Лолман беше и маниак на тема научна фантастика и фентъзи. Сред многото гости, които се стекоха на партито, беше и най-продаваният автор на фентъзи, Е. Д. Фауст. Обаждането на Еди бе резултат на първата от няколко препоръки, които последваха този наистина успешен проект.

— Предизвикателство… — Еди задържа думата в устата си, сякаш беше сладкиш. — Обичаш ли предизвикателствата, Памела?

Памела изправи рамене и отвърна на неподвижния му втренчен поглед. Със спокойна усмивка, тя каза:

— Мисля, че предизвикателствата правят живота интересен.

— О, това е правилният отговор — усмивката му внезапно й напомни за Гринч на Д-р Сюс2.

— Извинете, сър — долетя до тях шлифования глас на Робърт. — До предната част на Цезар Палас ли да ви закарам или предпочитате ВИП входа към Форума?

— До Форума, Робърт. И се обади на Джеймс. Кажи му, че ще се срещнем пред фонтана.

— Много добре, сър.

Еди хвърли поглед към златния си „Ролекс“.

— Отлично, трябва да пристигнем точно навреме. Искам да усетиш пълния ефект.

На Памела й се прищя да попита какво има предвид под „пълен ефект“, но щом свиха зад ъгъла, Еди посочи напред и рече:

— Изглежда подвеждащо лесно, когато го доближиш от този ъгъл. Аз обаче съм запазил за теб апартамент в Цезар Палас до следващия уикенд, за да имаш достатъчно време да попиеш атмосферата. Разбира се, в свободните си часове сигурно ще искаш да видиш и главния вход, а също и казиното, и мола.

Памела изненадано примигна. Искаше от нея да остане цяла седмица, само за да разучи един мол? Беше по средата на още няколко ангажимента. Дали асистентката й щеше да се справи с тях? Преди да успее да изрече гласно каквото и да е възражение, Еди махна с ръка пренебрежително.

— Разбирам, че времето ти е ценно — той бръкна в един изключително дълбок джоб и измъкна пачка едри банкноти. Отброи няколко и ги подаде на Памела.

— Дали петстотин долара на ден са уместна сума, за да компенсирам допълнителното време, което това предизвикателство изисква?

Памела искаше да изкрещи „Да, по дяволите!“, вместо това се усмихна спокойно и професионално, прибирайки банкнотите в дамската си чанта. Веднага щом останеше сама поне за минута, щеше да натисне бутона за бързо набиране на асистентката си. Върнел щеше да получи сърдечен удар, когато разбере, че този проект надминава всичко, което си бяха представяли. А двете заедно имаха страхотно въображение.

— Благодаря, Еди. Това ще е достатъчно, за да покрие разходите, свързани с отсъствието ми от студиото за цяла седмица.

Лимузината спря плавно. Робърт отвори вратата и помогна на Памела да слезе. Тя огледа фасадата на огромна сграда, докато Еди измъкваше масивното си тяло от колата. Външното оформление на Форума бе семпло. Приличаше на огромен бял мраморен блок със скрити колони, които оформяха по-голямата част от декорацията. „Не е зле — помисли си тя. — Дори е направено с вкус.“ Ако това бе показателно за интериора на мола, очакваше да види издължени, чисти линии и дискретна елегантност. Предизвикателство? Прииска й се да се изсмее на висок глас. Както би казала Върнел, тази задача щеше да е не по-трудна от това да продадеш на гейове шалове от пера.

— Форумът е насам — Еди я поведе към обикновена, двукрила бяла врата, движейки се с учудващо пъргави стъпки за едър човек като него.

— Изпитвам удоволствие да минавам през този вход — обясни той, докато вървяха по чисто бял коридор, който изглеждаше като част от голям мебелен склад.

— Винаги създава това впечатление. Харесва ми да мисля, че напускам един свят и влизам в друг — кикотът му беше дълбок и заразителен. — Но може би причината е, че си изкарвам хляба с това да създавам светове. Така че ти ми кажи, Памела — очите му заблестяха, докато отваряше пред нея една обикновено изглеждаща пожарна врата и с великодушен жест я подкани да мине пред него.

— И ето… Форума!

„Майко Богородице!“, бе първата мисъл на Памела. Втората бе, че трябва да си затвори устата. После я погълна вихър от картини и звуци. Тълпи от хора се движеха по онова, което бе направено с идеята да прилича на въображаеми римски улици. С ударение на въображаеми. Беше натруфено отвъд всяка мяра. С Еди се бяха появили между магазини с изрисувани „Версаче“ и „Ескада“, чиито позлатени букви имитираха стила на древен Рим. Но вместо да пресъздава елегантността на древния свят, това напомни на Памела на карикатура от анимационен филм. Сякаш някой беше надраскал с молив историята и архитектурата на Рим.

— Зрелищно, нали? — прогърмя гласът на Еди.

— На… навсякъде по тавана са изрисувани облаци — това беше всичко, което Памела успя да промълви.

Той кимна, изпълнен с възхищение.

— Точно този ефект искам за тавана на къщата ми. Виждаш ли как са ги осветили? — той посочи нагоре. Фалшивите фасади пред магазините бяха високи, но не стигаха до куполовидния таван. Беше очевидно, че върху изкуствените покриви има обърнати нагоре прожектори, които осветяваха облаците имитации.

— Както виждаш, точно сега сякаш е обяд, което желая и за моя дом. Искам постоянна дневна светлина, за да мога да пиша във вечно слънце.

— О, Господи… — думите се изплъзнаха от устата на Памела, преди да успее да я затвори.

Смехът на Еди проехтя помежду им.

— Нямаше представа, че ще бъде нещо такова.

— Не, никаква представа — отвърна сковано Памела.

— Ела! Най-хубавото предстои. — Той хвърли поглед към часовника си. — Трябва да побързаме. Остават само пет минути до началото на шоуто.

— Шоуто? — Памела са насили да престане с това глупаво зяпане и ускори крачка, за да го настигне.

— Да! Точно това искам да превърнеш в централен елемент в дома ми — Зрелищния фонтан.

— Искаш фонтан вътре в дома си? — тонът на гласа й бе предпазливо оптимистичен. Тя обичаше водни елементи и вярваше, че са важна част от създаването на положително чи3 в една къща. Умът й започна да работи бързо… ще наеме отличен художник и ще създаде… тя погледна нагоре и се опита да не направи гримаса… една изтънчена версия на направения с шаблон небесносин и памучно бял пейзаж над тях. После щеше да тушира тази натруфеност с прекрасен фонтан. Може би внесен директно от Италия. На Еди щеше да му хареса — в края на краищата, Форума беше част от Рим, така че би било естествено да иска фонтан от…

Завиха наляво и Памела внезапно спря потресена. Пред тях се разкри чудовище, което бълваше клокочеща вода сред голи богове и богини. Памела усети как главата й се поклаща напред-назад, сякаш не й принадлежи. Беше направо брутално! Огромни мраморни коне изскачаха от осветения басейн, докато водата се пенеше край тях. Зевс, Посейдон или някой друг гол бог бе застанал върху една платформа, с остър тризъбец в ръка, втренчил строг поглед надолу към разлюляната вода. Срещу едната страна на фонтана имаше хора, които се хранеха, седнали на малките маси на очевидно популярен италиански ресторант. Памела не разбираше как успяват да се чуят при рева на изригващата вода.

— Не, не, не! Не този фонтан — Еди докосна гърба й, повеждайки я с лекота покрай мократа грамада. — Не се нуждая от имитация на Треви. Искам нещо наистина уникално.

С чувство на облекчение, Памела му се усмихна леко.

— И това не ми харесва — каза Еди, докато бързаха покрай магазина на Дисни, приютил Пегас в реални размери, който стърчеше над магазина. — Крилат кон сякаш ми идва малко в повече.

Памела кимна мълчаливо. Крилат кон му беше „малко в повече“, но куполовиден таван, изрисуван като небето и осветен от вечна слънчева светлина не беше? Тя стисна решително устни. Харесваше предизвикателствата. Наистина! Беше отличен, опитен интериорен дизайнер със силно чувство за вкус и стил. Харесваше ексцентрични клиенти. Не, тя си напомни твърдо, че не просто ги харесва, а ги предпочита. Нямаше проект, който да е толкова странен, безвкусен или чудат, че да не може да го префасонира в нещо изтънчено и направено с вкус.

Пред тях сновеше тълпа от хора, а насред нея вниманието на Памела бе привлечено от вдигнатата ръка на висок мъж.

— А, ето го Джеймс. Избрал е чудесно място.

Еди я насочи към мъжа, после се хвърли в тълпата, за да им проправи път. Приличаше на кит, който се е врязал в рибен пасаж. Щом стигнаха, Еди я побутна напред. Останала леко без дъх, Памела се усмихна за поздрав, но изражението замря на лицето й в мига, в който осъзна къде се намират.

Бяха пред друг огромен фонтан. Този път оформен като прозорец в стил арабеск. В центъра му доминираше гигантска каменна фигура на мъж, седнал на трон. Той бе заобиколен от три изправени статуи, но Памела не успя да добие ясно впечатление от тях, тъй като в този миг вечната слънчева светлина, идваща от куполообразния таван, отслабна и наоколо започна да се разстила гъста мъгла, която излизаше от отвори в основата на трона. Памела кихна от острата миризма на сух лед.

— Наздраве! — обади се Еди зад нея. После се наведе напред и каза в ухото й:

— Започва. Гледай внимателно.

От средата на фонтана избухна маниакален смях и Памела усети особен, лек пристъп на ужас, осъзнавайки, че централната статуя се бе раздвижила. Смехът излизаше от мърдащите й устни. Изумена, Памела наблюдаваше как седналата фигура се завърта на подиума си, за да се обърне с лице към тях.

— Време е! Време е! — оповести говорещата статуя. — Аз съм Бакхус! Ела, човеко! Елате, хора! Елате всички вие в мола!

Механичният Бакхус вдигна чашата си, която внезапно засвети в златно. Памела обаче хвърли само бегъл поглед на специалните ефекти. Вниманието й бе приковано от лицето на бога. Реши, че й прилича на гротескно копие на Лари от „Тримата комедианти“, издокаран в тога, с гроздови листа, обкичили голата му глава и няколко брадички, които се клатеха надолу по гушата му. Устата му избълва още смях, докато ужким вдигаше тост за тълпата.

— Цезаре! Поздрави с добре дошли посетителите на нашия Форум!

По заповед на Бакхус изправената статуя, която бе най-отдалечена от тях, започна да жестикулира с ръце и каза, че ще е добре Бакхус да устрои пиршество за тълпата. От мястото, където стоеше, Памела не можеше съвсем да разбере думите му. Новораздвижената фигура й напомняше на Фред Флинтстоун.

— Мътните го взели! — промърмори на себе си, използвайки любимата ругатня на асистентката си. — Прилича на разбрицана таратайка.

— Нека партито да започне! — изкрещя статуята на Бакхус. — Артемида, обърни се към твоите поданици!

Втората изправена статуя вдигна ръка и Памела с ужас забеляза, че огромните й гърди се подрусваха в такт с движенията й.

— Само ти да ме примамиш можеш от гората и лова — затова в твоя Форум всички трябва да сме, да! Не спирайте да пазарувате, да пиете и да се забавлявате — особено щом карта „Виза“ притежавате!

Женският глас звучеше тенекиено, а докато говореше, преметнатите през рамото на статуята колчан стрели и лък засветиха в ужасно неоново червено.

— Добре казано, прелестна моя! — главата на Бакхус се заклатушка нагоре-надолу с резки, механични движения. — А сега е ред на брат ми. Аполоне, посвири на събралите се!

Статуята точно пред Памела започна да се обръща, докато застана с лице към тълпата. Арфата в ръцете на Аполон светеше в яркозелено, докато той опъваше струните й. Музиката се разнесе от една полускрита колона до краката на Памела.

— Да, Бакхус, с моята лира ще даря наслада и вдъхновение.

— Това трогва сърцето ми! — изрече дебелата статуя с консервен глас. — О, Аполоне, твоята магия е толкова романтична! Но стига! Време е да призовем светлината на деня!

Статуята на Аполон се поклони тромаво към Бакхус, преди да вдигне ръка. Внезапно куполът на тавана оживя с лазерни светлини, които подскачаха от облак на облак, докато доволният смях на Бакхус изпълваше наситения със сух лед въздух. Прорязващите светлинни лъчи най-сетне се събраха в експлозия от яркост и оставиха фалшивото небе, осветено сякаш бе утро.

— Сега, мои приятели — изрече Бакхус, когато другите статуи изгаснаха и замряха, а едно петно от прожектор с розов нюанс освети руменото му лице. — Яжте, пийте и се веселете! И помнете — трябва да се върнете за специалното вечерно шоу точно в осем часа! До тогава — Carpe diem4

Когато безумният му смях утихна и се отприщиха спонтанни аплодисменти, Памела дочу една жена, облечена в червен клин, да казва на приятелката си:

— Не е ли по-хубаво от последния път, когато бяхме тук?

— Аха — отвърна приятелката й.

— О, Господи… — изстена Памела.