Богинята на светлината

Трийсет и четвърта глава

— Артемида, моля те да се опиташ да разбереш и да измислиш начин да ми помогнеш — каза Аполон.

— Не мога! Няма! Не разбирам защо просто не оставиш нещата такива, каквито са. Памела изглежда щастлива. Защо искаш да променяш това? — Артемида откъсна подразнено една от съвършените рози с цвят на крем, които ограждаха тази част от пищните градини, простиращи се зад двореца на Хадес, чак до самия край на Елисейските полета. Когато се появи в подземния свят, тя едва успя да поздрави Памела, преди Аполон да обяви, че трябва да говорят и да я издърпа в градините. Трудно й бе да повярва на това, което чу.

Аполон въздъхна.

— Все още не съм говорил с нея. Исках първо да кажа на теб и да ми помогнеш да реша какво трябва да се направи със… — гласът му се губеше, докато крачеше неспокойно напред-назад по пътеката пред нея.

— Искаш да кажеш — какво трябва да се направи с незначителния факт, че богът на светлината мисли да напусне Олимп. Завинаги!

Аполон се намръщи.

— Не завинаги. Само за един живот.

— Определено ще е като цяла вечност за свят, лишен от неговия Аполон!

— Навярно можем да говорим с баща ни. Ти каза, че вече не ни е ядосан. Вероятно бих могъл да го убедя в…

— В какво! Да бъде теб? Да се погрижи колесницата ти да продължи да съпровожда слънцето в небето? Очакваш това от него? — Артемида отметна назад дългата си златиста коса, опитвайки се да игнорира думите, които кънтяха в главата й: Брат ти има нужда от теб. Давам ти силата, която ще ти е необходима, за да му помогнеш, ако избереш да го направиш. Сега разбираше какво има предвид Зевс. Разбираше и й бе омразно.

Аполон поклати нещастно глава и избърса челото си с ръка.

— Не… Аз… аз не зная какво да правя, сестро. Исках само един шанс. Изглеждаше единственият начин…

Артемида усещаше как гърдите я стягат.

— Памела дори не знае какво си мислиш?

— Не, още не — призна той.

— А Хадес и Лина? Казал ли си им какво предлагаш?

Аполон кимна.

— И какво смятат те за плана ти?

— Хадес си помисли, че полудявам, Лина разбра.

— Е, аз съм повече на мнението на Хадес, отколкото на Лина!

— Мислех си, че може да е така — изтощено промълви той.

— Какво очакваш!

Очите му срещнаха нейните.

— Мислех, че може би сестра ми ще ми помогне да намеря начин. Артемида взе решение и усети прорязването на горчиво-сладка болка. Наистина нямаше избор! Обичаше го!

— Аз ще напътствам колесницата ти, братко.

— Ти? Но как можеш…

Богинята вдигна една изящна, съвършена ръка и използва арогантността, за да спре сълзите, които горяха в очите й.

— Съмняваш ли се в моите способности?

— Не! Аз…

— Значи е уредено. — Тя разгледа красивия маникюр на ръцете си. — Винаги съм мислила, че тази колесница се нуждае от осъвременяване. Прекалено старомодна е, прекалено… — тя потръпна драматично — спартанска.

Аполон я зяпаше с отворена уста. Тя му отправи строг поглед.

— Е, не смяташ ли да благодариш на сестра си?

С възторжен вик той я грабна в обятията си, вдигна я и я завъртя в кръг.

Ефирното тяло на Памела пристъпи към тях от една странична пътека.

— Хей, какво е толкова адски… — Памела ахна и покри устата си. После започна да се смее. — Казах „адски“ и се стъписах. — Поклати глава, а неясно очертаната й коса заплува като морска пяна около лицето й.

Аполон се усмихна широко и протегна ръка към нея. Все още хихикайки леко, тя хвана твърдата му, топла ръка в своята хладна длан.

— Както казвах — какво става с вас двамата? Чух ви как крещите, докато идвах насам.

Аполон погледна Артемида, която погледна към Аполон.

— Е? — попита Памела. — Някой няма ли да ми каже?

— Това е твоят план. Ти й кажи — рече Артемида.

Аполон пое дълбоко дъх.

— Имам една идея. Говорих с Хадес и Лина за това, а току-що казах и на Артемида. Те тримата ми помогнаха тази идея да стане възможна.

— Безумна, но възможна — промърмори Артемида.

Аполон се усмихна с обич на сестра си, преди да се обърне отново към Памела.

— Ти знаеш, че в подземния свят има седем реки.

Памела кимна с глава.

— Да.

— Идеята ми е свързана с една от тях, реката Лета.

Памела повдигна бледите си рамене.

— Добре, каква е идеята?

— Първо трябва да разбереш за реката Лета — каза Лина, която се зададе по пътеката под ръка със съпруга си.

— Нарича се Реката на забравата — рече Хадес.

Аполон поклати глава.

— Няма ли уединение в подземния свят?

Останалите не му обърнаха внимание.

— Реката на забравата — какво означава това? — попита Памела.

— Целта й е да отмие от душата всички спомени, за да се роди наново и да изживее още един живот — обясни Лина.

Памела погледна блестящите сини очи на Аполон.

— Кажи ми!

— Ако пием от Лета, ти и аз можем да се преродим. Можем да изживеем един живот. Да се оженим, да имаме деца и да остареем заедно.

— Но ти не си смъртен — тихо каза Памела. През духа й премина струя на замаяност от думите му. Да живее отново? Да обича и да има деца — децата на Аполон?

— Лета ще има същото въздействие и върху неговия дух — каза Лина. — Всичко, което трябва да направи, е да избере да остави безсмъртното си тяло — точно както Персефона избира да напусне своето на всеки шест месеца.

— Но как може да направи това? Как може просто да спре да бъде Аполон?

— Тук идва ред на Артемида. Тя се съгласи да следи за това светът да не бъде лишен от светлина по време на моето отсъствие.

— Наистина ли? — Памела погледна към богинята.

Артемида сви небрежно рамене. Правейки се, че мирише една роза с цвят на мляко, тя се наведе към ароматния цвят и бързо извърна глава от тях, бършейки влагата от лицето си.

Аполон хвана раменете на Памела.

— Бихме могли да изживеем заедно един смъртен живот. Децата ни биха продължили след нас. Помисли за това, Памела!

Тя се чувстваше замаяна и бе доволна, че Аполон я държи толкова здраво.

— Но чакай — Памела погледна Лина. — Мислех, че каза, че Лета отмива спомените. Ако не си спомняме един за друг, как ще го намеря? Или как той ще намери мен?

Лина се усмихна и се наклони към Хадес, който обви ръка около нея.

— Сродните души винаги се откриват.

— За това имаш свещената ми дума — каза Хадес.

Погледът на Памела се прехвърли върху твърде смълчаната Артемида.

— Ти не искаш той да прави това, нали?

— Не искам да загубя брат си — отвърна тя.

Аполон свали едната си ръка от рамото на Памела и я сложи върху ръката на сестра си.

— Не мисля, че ще ме загубиш. Мисля, че ще ме наглеждаш при това внимателно. Както и децата ми, и децата на моите деца.

Артемида сведе глава и положи ръка върху ръката на брат си.

— Ще го направя, братко! Имаш думата ми!

Аполон се обърна отново към Памела.

— Тогава всичко, което остава, е ти да се съгласиш, сладка Памела.

Тя се чувстваше така, сякаш душата й ще се пръсне от щастие.

— Да! Да го направим!

Аполон се обърна към Хадес и изви едната си вежда към своя приятел:

— Сега?

Хадес сви рамене и Лина го смушка.

— Сега е перфектно — каза царицата на подземния свят.

Аполон отстъпи на една крачка от Памела, която продължаваше да му се мръщи объркано. Той вдигна царствено брадичката си и тя си помисли, че изглежда съвсем като профила, отпечатан на старата монета, която й бе дал толкова отдавна. Точно смяташе да му го каже, когато тялото му внезапно затрептя и се превърна в твърд мрамор, а блестящият му дух излезе от него.

Сияещата фигура на бога на светлината се обърна към Хадес:

— Пази го добре. Отново ще ми бъде нужно някой ден.

— Ще го пазя, приятелю.

Лина се пресегна, хвана лицето му в шепите си и го целуна леко по устните. После се върна обратно до съпруга си.

— Пожелавам на двама ви живот, изпълнен с щастие и смях. Знаеш пътя, нали, Аполоне?

Сияещият бог кимна с глава.

— Няма ли да дойдете с нас? — попита Памела.

Лина й се усмихна.

— Затова не ви е нужно присъствието на боговете. То е нещо, което душите правят най-добре без нашата намеса.

— Тогава и аз ще се сбогувам с вас тук — тихо каза Артемида. Отиде първо при Памела и я прегърна силно.

— Грижи се за него вместо мен — прошепна тя на смъртната душа, която брат й обичаше толкова нежно. После се обърна към Аполон и пристъпи в сияещите му обятия. Без да я е грижа за сълзите, които сега бе оставила да се стичат свободно по лицето й, тя притисна бузата си в неговата.

— Където и да си, който и да си, знай, че любовта и благословията ми винаги ще бъдат с теб, както и с твоите деца, и с децата на децата ти.

— Благодаря за разбирането, сестро. И благодаря за това, че си моята светлина, докато аз не мога да бъда — той я целуна и по двете мокри бузи.

— Обичам те — промълви богинята ловджийка, докато тялото й избледняваше и изчезваше.

Аполон и Памела вървяха мълчаливо между високите борове, започващи там, където свършваха градините на Хадес. Пръстите им бяха вплетени, а раменете и хълбоците им се докосваха интимно. Скоро сред дърветата се показа кристалното отражение на движеща се вода. Реката ги зовеше със съблазнителен, нашепващ глас. Несъзнателно ускориха крачка. Дърветата свършиха и те се озоваха на скалист бряг, зад който се виждаше вода, която блестеше като течни скъпоценни камъни.

— Страх ли те е? — попита я Аполон.

— Не! — отвърна Памела. — Ти ще ме откриеш. Знам, че ще ме откриеш.

— Винаги! — каза той.

Те коленичиха заедно до водата. Аполон сви ръцете си в шепа и ги потопи в студената река. Вдигна ги, за да може Памела да пие от тях. После, докато тя го гледаше, потопи ръце отново и също отпи. Застанал прав, той я взе в обятията си и я целуна. Душите им засияха. Внезапно косите и дрехите им заплющяха необуздано около тях, сякаш бяха насред вилнееща буря.

Аполон отметна глава назад и се засмя щастливо. Възгласът на Памела се присъедини към неговия, щом душите им се изпълниха с невероятен прилив на любов и радост. Аполон отново придърпа сродната си душа в своите обятия и Памела обви блестящото си тяло около него. Докато се прегръщаха, телата им продължиха да се променят, губейки формата си така, сякаш се сливаха и наистина се превръщаха в едно цяло. Тогава нажежената до бяло, ослепителна топка от светлина се взриви, пръскайки искри във водата. От центъра на блестящия гейзер се появиха две кълба с еднаква светлина, големи колкото юмрук. Те покръжиха за миг над реката, привиквайки с новите си сетива. После, сякаш следваха диря от сладки спомени, започнаха да се носят надолу по течението, към своето ново начало.