Богинята на светлината

Двайсет и шеста глава

Памела с учудване отбеляза, че Аполон я отбягва. Изненада се също така, че това много я безпокои. От време на време го хващаше да гледа към нея, но в мига, в който се опиташе да срещне погледа му, той се извръщаше и започваше съсредоточено да говори с някой от работниците наоколо. Аполон продължи да я избягва и по време на обедната почивка. Памела седна при Еди и Артемида, които не спираха да флиртуват. Почти без да усети погълна един от превъзходните сандвичи, които гениалният готвач на Еди беше приготвил за всички. Аполон спря само колкото да вземе един сандвич и й отправи бърза, разсеяна усмивка. После се върна при архитекта, който наблюдаваше как работниците ограждат с колчета мястото на бъдещата баня.

Памела също бе много заета. Днес трябваше да избере подовите настилки и това се оказа голямо предизвикателство. В началото Еди настояваше да се спрат на ужасно копие на кичозния под от изкуствени камъни като във Форума. За щастие, от височината на подиума, където царствено стоеше с лък в ръка вместо с вазата от вчера, Артемида поклати глава с едно бързо: „О, не, Еди! Ужасно е!“ Това беше достатъчно. Ламинираният изкуствен камък беше отхвърлен моментално. После Памела каза на тримата представители на производители на естествени камъни да донесат мостри от най-добрите си мрамори. И кошмарът започна. Еди се омая от различните цветове и варианти на камъка. Не спираше да се прехвърля от една мостра на друга с все по-блеснали очи. Накрая започна да настоява да изберат различни цветови мрамор за отделните стаи.

От всичко това Памела получи силно главоболие.

Тя се опита да обясни на Еди, че при този план на вилата би било страшна дизайнерска грешка мраморът „Сантяго“, изпъстрен с червени, златни, охрени и зелени жилки, да премине рязко в мрамор „Верде Файър“ с шарки в резеда, жълто и черно, а после и в мрамор „Голдън Александра“, който беше изцяло златен.

Артемида отново спаси положението.

— Харесвам този — каза тя и посочи с тънкия си пръст към едно квадратче, което лежеше доста встрани от останалите.

— Харесва ли ти, богиньо моя? — рече Еди и моментално насочи вниманието си към мострата, която показа Артемида.

Памела направо изтича до камъка. Той беше в приглушен мек цвят, с леки вариации на цвета на лютичето, преминаващи от бледо жълто в изгряващо златно. Памела се усмихна.

— Наистина е прекрасен, но не е мрамор. Това е полиран варовик.

Тя занесе камъка на Артемида, която прокара гальовно ръка по гладката му повърхност.

— Той е мек и съвършен. — Артемида погледна писателя и измърка. — Еди, много бих искала да усетя мекотата му с голата си кожа.

Очите на Еди потъмняха.

— Тогава ми позволи да изпълня желанието ти, богиньо моя. Избирам този варовик да покрие пода на скромния ми дом.

„Скромен дом? О, Господи!“ Памела искаше да завърти очи. Вместо това смигна бързо за благодарност към Артемида и започна да преглежда детайлите по поръчката с доволния търговец на каменни настилки. По средата на преговорите я осени страхотна идея. Тя помоли търговеца да почака малко и с широка усмивка се върна обратно при Еди, който седеше на пейката близо до подиума на Артемида.

— Имам идея, която може да ти се стори интересна — обърна се тя към него.

— Моля те, кажи я, Памела! — отвърна Еди.

— Ами, мислех си дали да не сложим варовик във всички помещения на вилата, освен в баните. Там можеш да се развихриш и да избереш различен мрамор за всяка баня. После ще създадем цветовата схема и индивидуалността на всяка баня така, че да е в синхрон с нейния собствен, отличителен мрамор. Влизането във всяко едно от тези помещения ще е като приключение. А там, където баните са свързани с апартаменти, като основният апартамент и петте за гости, ще изберем по един цвят от мрамора и ще го използваме като акцент в стаите.

— Каква прекрасна идея, Памела! — каза Артемида с нещо, което приличаше на искрен ентусиазъм. — И как ще се забавляваме, докато избираме мрамора за всяка от баните!

Гръмкият смях на Еди накара няколко глави да се обърнат.

— Браво, Памела!

Памела се усмихна към големия мъж:

— Домът ти ще стане наистина уникален, Еди.

За пръв път тя го казваше като комплимент. После помоли представителите да покажат мостри на най-необикновените си мрамори.

Памела тъкмо отпиваше от бутилка ледена газирана вода и разучаваше една мостра на мрамор, напомнящ й на калейдоскоп, когато почувства погледа на Аполон върху себе си. Отново! Тя вдигна очи. Сигурно Аполон си почиваше, защото стоеше на другия край на двора и гледаше през рамото на художника скицата, която той правеше на сестра му. Главата му беше наведена над рисунката, но очите му бяха отправени към Памела. Стомахът й се сви. „Моля те, не му позволявай да отклони поглед“ — настояваха блуждаещите й мисли. Усмихна му се несигурно. Той отвърна на усмивката й и после изражението му рязко се смени, сякаш се опомни и отново наведе очи към скицата. Памела въздъхна.

— Защо го наказваш?

Гласът на Еди, нехарактерно тих, дойде иззад гърба й. Тя подскочи стреснато и се зачуди как по дяволите се бе озовал толкова близо до нея, без да го чуе. Вдигна очи към големия мъж, готова да отрича, че не знае за какво говори, но искрената загриженост на лицето му спря думите й.

— Не искам да го наказвам. Просто не знам какво да правя — каза тя.

— Нали знаеш, че те обича?

Памела примигна изненадано и Еди избоботи с ниска, приглушена версия на своя смях.

— Никога не трябва да забравяш, че съм писател. Аз съм просто един разказвач на истории, който наблюдава света и после му придава нова форма според собствените си представи, за да развлича и забавлява. Освен това Феб не се опитва да крие чувствата си към теб. Ти си тази, която прикрива какво изпитва сърцето ти. Не е ли така?

— Да — меко отвърна тя.

— Знам, че е нахално от моя страна да питам, но защо го правиш? Той изглежда мъж с превъзходен характер.

Тя се поколеба, несигурна дали може да му каже някаква част от истината.

— Можеш спокойно да говориш с мен, Памела. Това, което кажеш, няма да повлияе на нашите бизнес отношения. Бих искал да ме възприемаш като твой приятел. Винаги ми се е струвало крайно нелепо, когато хората твърдят, че не смесват работата с удоволствието. Колко безцветен трябва да е животът им, докато се тътрят сами под тежестта на такива ограничителни правила. Та кажи ми, какво те спира да приемеш Феб?

Тя се вгледа в очите на Еди. В тях нямаше лукавство. Бяха изпълнени с топла загриженост.

— Ако ти кажа истината, трябва ли да се страхувам, че ще се появи в някоя твоя книга? — шегуваше се само наполовина.

Този път смехът му прогърмя през двора.

— Тази опасност винаги съществува, когато се сприятеляваш с писател — той се наведе към нея и сниши гласа си до шепот, — но давам дума, че ще сменя името ти.

Памела взе решение, изцяло водена от интуицията си и изстреля:

— Страхувам се да не бъда наранена. Ти не се ли страхуваш?

Погледът на Еди се прехвърли от нея към Артемида. За момент през очите му премина сянка на тъга, после той пое дълбоко въздух и сянката изчезна, а на нейно място се появи многозначителна усмивка. Без да снема очи от богинята, Еди отвърна:

— Спомняш ли си, че когато се срещнахме за пръв път, исках статуята на фонтана ми да е на бог Бакхус?

— Да — кимна Памела.

Искрено се надяваше да не е казала нещо, което би го накарало отново да се върне към тази ужасна идея.

— Бакхус отдавна е мой любимец. Той не е типичен Олимпиец. В митологията се разказва, че той е последният бог, който се качил на Олимп. Омир дори изобщо не го признавал за бог. Природата му била чужда на останалите богове. Те обичали реда и красотата и невинаги оценявали уникалния характер на Бакхус и на неговите поклонници. Разбирам ги, но разбирам и Бакхус. Знам какво е да говорят пред теб по един начин, а да мислят съвсем друго. — Той поклати глава и погледна топло към Памела. — Но аз се отклоних. Не исках да ти разкажа историята на Бакхус, а на неговата майка.

Големият мъж направи знак на един от работниците да им донесе столове. Памела седна до него, изчака писателя да се разположи с целия си обем и да поиска чаша студена медовина. На въпроса дали ще му прави компания, тя вдигна рамене и кимна. Защо не? Когато човек работи с Еди, определено излиза извън общоприетите рамки. Медовината им пристигна и Еди отпи дълга глътка, след което заразказва:

— Семела била прекрасна ливанска принцеса. Макар да била родена от смъртни родители, тя притежавала лицето и тялото на богиня. За нещастие привлякла вниманието на Зевс, върховния владетел на Олимп. Зевс флиртувал с много смъртни девойки, както правели повечето богове и богини.

Тук Памела изпухтя раздразнено и кръстоса краката си на другата страна. Еди се усмихна.

— Не забравяй, скъпа моя, че онзи свят е бил различен. Представи си само за миг, че си прекрасно младо момиче, което живее в Древна Гърция. Родена си в семейство на търговци, неудовлетворена си от ролята и мястото, които съдбата ти е отредила. Ще захвърлиш ли своите тайни стремежи, след като трябва да се омъжиш кротко по волята на семейството си? Ами ако те съзре някой красив мъж — да речем най-големият син на богат земевладелец? Той е недостижим за теб, но ти откриваш любовта в обятията му. И един ден разбираш, че си бременна. Единият вариант е да те изпъдят засрамена от твоя дом и да развалят годежа. Другият е да разкажеш как един ден, докато си събирала цветя на поляната извън стените на града, един бог се явил пред теб, съблазнил те и е станал баща на детето ти. При това положение детето ще се роди сред много суетня и животът му ще е пълен с мистерии и магии?

— Схващам идеята ти — промърмори Памела.

— Мога ли да продължа с разказа си?

— Извинявай — рече тя, облегна се назад и отпи от медовината си.

— Както казах, Семела се превърнала в една от многобройните смъртни любовници на Зевс. Но тя била различна и то в много отношения — не само с изключителната си красота. Разказва се, че Зевс бил напълно запленен от младата си изгора. Обичал я толкова силно, че когато му казала, че носи неговото дете, той се заклел във водите на реката Стикс да й даде всичко, което поиска от него.

Еди замълча и отпи от медовината си.

— И? Какво станало после?

— Искреното желание на Семела било да види Зевс в цялото му великолепие на господар на Олимп и повелител на мълниите. Зевс замолил своята любима да се откаже от молбата си. Той знаел, че никой смъртен не може да го види в цялото му великолепие и да остане жив, но тя не искала да се откаже от желанието на сърцето си. Повелителят на боговете се бил заклел във водите на река Стикс и дори той не можел да наруши дадения обет. И ето че със страни, облени в сълзи, защото знаел какво ще се случи, той отишъл при своята любима и за последен път й се разкрил — така, както тя го помолила. Пред страшния, великолепен блясък на изгарящата му светлина Семела не издържала и умряла.

— Това не може да е вярно. Ако е умряла, как се е родил Бакхус?

— Заради любовта на Семела към него, Зевс изтръгнал сина си от утробата й и носил детето в собственото си бедро, докато не дошло време богът на виното да се роди.

До преди ден Памела би приела разказа на Еди като интересна и забавна история. Сега знаеше твърде добре, че вероятността митът да надхвърля обикновената измислица, е твърде голяма. Заболя я от горчиво-сладката трагедия на Семела — загинала, защото отказала да отхвърли желанието на сърцето си…

— Нямах представа… — изрече замислено Памела.

— Мислиш ли, че Семела е съжалявала за желанието си? — попита Еди.

— Ами, то я е убило…

— Но мислиш ли, че е съжалявала? Смяташ ли, че би разменила онзи момент на прекрасно, страховито сбъдване — толкова голямо, че смъртното й тяло не могло да го поеме — за един сигурен живот, лишен от този ослепителен миг на величие?

— Не съм сигурна, че мога да отговоря. Какво мислиш ти, Еди?

— Трябва да решиш за себе си. — Погледът му се извърна от нея и намери Артемида. В усмивката му вече нямаше отсянка на тъга. — Аз съм взел своето решение.

— Не си ли изплашен? — Памела откри, че едва успява да произнесе думите.

— Разбира се, че съм изплашен. В любовта няма гаранции, Памела. Само безкрайни възможности — за болка и за щастие. Но мога да кажа без задръжки, че по-скоро съм готов да я докосна за един миг и после да изгоря, отколкото да изживея живота си в тъмнина, без сиянието на любовта.

При тези думи на Еди нещо се преобърна вътре в Памела. Нещо, което бе спало твърде дълго, най-после се разбуди се напълно. Тя знаеше какво е да живее в тъмнина, както и какво е да докосне светлината.

— И аз не искам живот, лишен от сиянието на любовта — промълви Памела през буцата, която заседна в гърлото й.

Еди я погледна и грейна.

— Браво, Памела! Браво! — Внезапно той стана и дълбокият му глас взриви вилата. — Феб! Ела при мен!

Памела се опита да каже нещо — нещо като „Чакай, Еди! Нямах предвид, че съм готова да докосна проклетата светлина точно сега!“, но писателят напълно игнорира неистовия й шепот. Щом Аполон дойде при тях, тя осъзна вцепенено, че лицето й пламти. Беше се изчервила като ученичка. Страхотно!

— Ето те, момчето ми! Имам една молба.

— Какво мога да направя за теб, Еди?

— Мисля, че Памела работи твърде усилено тези дни. При мен важи строго правило: винаги смесвай работата с удоволствието. Това правило е ново за нашата Памела — каза Еди, сякаш Памела не стоеше на по-малко от една стъпка от тях с яркочервено лице.

— И аз съм забелязал това в нашата Памела — отвърна Аполон, като се стараеше да запази изражението си на безразличие.

— Добре! Тогава разбираш какво трябва да направиш.

При вида на изненаданото неразбиращо лице на златокъдрия близнак Еди се изправи и го потупа по рамото:

— Изведи я оттук, човече! Разходете се из курорта, посетете изворите и се освежете. Ще кажа на Джеймс да ви опакова прекрасна вечеря не се връщайте, преди да се стъмни.

Аполон изглеждаше също толкова смаян, колкото и Памела.

— Джеймс! — изрева Еди и асистентът му, както обикновено, се появи на мига. — Кажи на Робърт да закара Памела и Феб до курорта. Пригответе им храна за пикник. Двамата имат нужда от малко време да си починат и да… — той се поколеба и намигна на Феб — да се освежат.

— Разбира се, Еди — каза Джеймс и се изнесе бързо.

— Хайде, тръгвайте — обърна се Еди към тях. — И не се тревожи, Памела, Диана и аз ще привършим с избирането на мрамор за баните.

— Сигурен ли си, че нямаш нужда от мен? Искаше ми се още веднъж да обсъдя нещата с търговеца на варовика?

— Не, не, не! — отхвърли притесненията й Еди. — Човекът има подробни планове. Сега да ви няма!

Памела нямаше друг избор, стана и тръгна с Аполон през двора. Вратите бяха отворени и слънцето проблесна върху сребристия капак на лимузината, когато тя спря пред вилата. Аполон застина.

— Помни, Феб, че трябва да убиеш дракона, преди да спечелиш красивата девойка! — извика Еди зад гърба им.

Богът на светлината вдигна ръка и ведро махна в отговор на Еди, но Памела чу нещастната му въздишка и забеляза как лицето му пребледня при вида на лимузината. Аполон сви рамене и продължи напред.

— Има ли дракони в древния свят? — шепнешком попита Памела.

— Да, но няма коли. Уверявам те, че по-скоро бих се изправил срещу драконите.

— Ще седна на предната седалка до теб.

— Не мога ли да я убия?

— Струва ми се, че не е добра идея — Памела направи безуспешен опит да не се разсмее.