Богинята на светлината

Осемнайсета глава

— Нямам идея какво да облека — въздъхна Памела в мобилния си телефон.

— Нещо секси, но не прекалено — каза Ви. — Той трябва да обясни някои неща, преди пак да легнеш по гръб с разтворени крака.

— Краката ми не бяха разтворени!

Мълчанието на Ви натежа в гузното ухо на Памела.

— Добре, добре! Може би са били малко разтворени — призна тя.

— Пами, няма такова нещо като „малко разтворени“. Това е като да си малко бременна, или да участваш в малка атомна война.

— О, Господи! Аз съм уличница — Памела покри очите си с ръка.

— Моля те! Правила си секс с двама мъже в последните осем или девет години? Това със сигурност не те квалифицира като уличница.

— Но аз спах с него едва на втората среща — прошепна Памела.

— Не е нужно да шепнеш. Сама си. И не защитаваш тезата си пред правилната жена. Да се върнем към темата. Какво взима една лесбийка на втора среща? — Ви замълча в очакване.

— Каравана на „Ю-Хоул“13, за да се нанесе — отвърна Памела.

— Точно така! Ето, виждаш, че от моя гледна точка всъщност ти си изумително дискретна.

— Вярно, не говоря с правилната жена.

Ви не обърна внимание на думите й.

— Което не означава, че не трябва да го даваш леко безразлично. Поне за малко тази вечер, докато младият джедай Феб не обясни защо те зарязва на сутринта и, което е по-важно, защо пропуска да спомене този незначителен факт преди, докато или след като краката ти са били разтворени.

— Моля те не говори така!

— Защо? Казвам го като комплимент. Освен това, според твоите възторжени описания му приляга отлично.

— Той не е джедай. Ако искаш истината, той по-скоро прилича на млад бог.

— Ох, вземи се в ръце! Нищо не превъзхожда един рицар джедай, освен принцеса Лея.

— Върнел! Не ми помагаш!

— Извинявай. Добре, какво да облечеш… Какво ще кажеш за онази прекрасна малка копринена рокля с цвят на масло, нали се сещаш — онази със спагетените презрамки. Тя е пролетна класика и винаги е хит сред масите. Взела си я, нали?

— Да, взела съм я. А помниш ли колко дълбоко е деколтето й? Ехо! Има спагетени презрамки! Голи рамене и цепка на бюста не се връзват със „секси, но не прекалено“ — каза Памела.

— Вярно… Добре… Взела ли си онези черни панталони? С малките цепки, които показват хубаво глезените ти?

— Даа, мисля, че ги взех.

— Облечи тях с някоя блуза без ръкави. Само гледай блузата да е също така високо по врата. Така той ще види по малко от краката и ръцете ти и само очертанията на всичко останало. После, ако е добро момче, може да разопакова целия пакет, след като е поправил поведението си.

— Ви, ти си непоправима!

— Вярно е, но също така знам кое стои хубаво на жените.

— Тук ме хвана. Добре! Ще облека панталона и няма да спя с него.

— Да спиш? Не си споменала нищо за това, че си спала с джедая. Може да не съм хетеро, но дори аз знам, че никой не спи с рицари джедай.

— Стига! Знаеш, че говоря за секс.

— Пами, можеш да правиш секс с него. Просто го накарай да се чувства нещастен преди това.

Памела понечи да каже нещо, но после размисли.

— Добре! Може би…

— Не ми излизай с „добре, може би“. Познавам този тон. Какво не е наред? Кажи, момиче!

— Харесвам го — меко каза Памела.

— Да, показа го пределно ясно. И какво не е наред?

— Не, искам да кажа — наистина го харесвам. А не ми се ще. Просто не е достатъчно умно.

— Пами, слушай ме. Това, което не е много умно, е да позволиш на г-н Контролиращ Маниак Дуейн да отрови бъдещето ти. Този Феб може и да не е Той. Може да е просто някой, с когото имаш забавен флирт във Вегас и винаги ще помниш като мъжа, изкарал те отново от черупката ти. Но никога няма да разбереш какъв е той, или който и да е друг мъж, ако не поемеш риск. Така е в любовта. Трябва да рискуваш да загубиш, за да спечелиш.

— Не знам дали мога — каза Памела. — Вече разбрахме, че не съм много добра в хазарта.

— Можеш! — твърдо каза Ви.

— Защо си толкова сигурна?

— Ако ти беше писано да си сама, не би разсъждавала толкова над дилемата „трябва“ — „не трябва“. Би приела „не трябва“ като най-доброто за теб и би продължила напред. Бъди честна, наистина ли искаш да ми кажеш, че се чувстваше по-добре, преди да срещнеш Феб?

— Беше по-лесно — отвърна Памела сухо.

— Е, кукло, по-лесно е да покриеш прозорците със същия плат, от който е завивката на кревата. Това прави ли го по-добро?

Памела направи гримаса, в съзнанието й изникна картина на идеално пасващи си флорални щампи.

— Определено не!

— Моля те, Пами, рискувай! Заслужаваш да живееш отново истински.

— Обичам те, Ви! — каза Памела.

— Така казват всички момичета — засмя се Ви. — Забавлявай се довечера и се опитай да не анализираш прекалено много бедния триножник. Помни, че можеш да си умна, без да излъчваш напрежение.

— А?

— Няма значение. Отивай да се обличаш!

— Добре, ще ти се обадя утре — каза Памела.

— Между другото, обърна ли внимание, че това е второто обаждане, в което не спомена изобщо за работа?

— Мътните го взели! Губя си ума! Как мина с госпожа… — подхвана тя, но смехът на Ви я прекъсна.

— Пами! Спри! Хубаво е, че всъщност мислиш и за нещо друго, освен за „Руби Слипър“.

— Мда, но…

— Мда, но всичко е чудесно! Както обикновено. Не се тревожи за нищо! Звънни ми утре, след като говориш с Фауст. И помни — забавление и фантазия, Памела, забавление и фантазия…

— Тази вечер си прекрасна, както и изумително прелъстителна — каза Аполон, след като целуна ръката й. Устните му се задържаха върху нежната й кожа малко по-дълго, отколкото бе необходимо.

„Страхотно, помисли тя, точно обратното на това, което исках да създавам като впечатление.“

— Обзалагам се, че казваш така на всички момичета — подметна саркастично Памела, заемайки репликата на Ви.

— Напоследък не съм — отвърна той, а очите му с цвят на лятно небе потъмняха и станаха сериозни, — а и никога не съм го казвал толкова искрено.

— Тогава ти благодаря — каза Памела, като се опитваше безуспешно да се възправи срещу синята магия на погледа му. Като котка, която маха от себе си вода, тя се отърси мислено и плавно смени темата. — Как е сестра ти?

— Добре е. Все още обезпокоена, но е добре. — Той задържа ръката на Памела в своята, докато подпираше крака си на най-долното стъпало на високия стол до нея. Искаше да я притегли в прегръдките си и да я целуне точно там, пред тяхното заведение, но езикът на тялото й му казваше ясно, че трябва да го дава бавно и полека. — Диана не искаше да те обиди днес следобед. Както тя каза, напоследък не е на себе си.

Памела понечи да вдигне рамене с хладно „не е кой знае какво“, но се спря. Вместо това се изправи и погледна прямо в бездънните му очи.

— Не смятам да се преструвам, че не бях наранена, когато разбрах, че си тръгваш толкова скоро, а не си ми казал нищо. Истината е, че ми се прииска да избягам далече от теб.

— Истината… — той кимна замислено. Той ценеше високо честността, защото малко бяха жените, които са били честни с него. Повечето го обожаваха, издигаха го в култ, съперничеха си за вниманието му. Но едва ли някоя от тях е била искрена с него.

— Заболя те при мисълта, че ще те напусна без обяснение. Съжалявам за това — Аполон докосна бузата й. — Последното, което ми се ще, е да искаш да избягаш от мен, за да се предпазиш. — Той остави пръста си да докосне златната монета, която висеше на врата й. — Моля те, вярвай ми, чувствата ти няма да бъдат засегнати от мен!

Тя отново му отговори напълно искрено.

— Ще се опитам да ти вярвам, но все още не мога.

Аполон приближи ръката й до устните си.

— Благодаря ти за откровеността и възможността да спечеля доверието ти.

— Можеш ли да ми кажеш защо заминаваш?

— Възразяваш ли да го обсъдим по време на вечеря? Днес съм планирал нещо много специално за теб.

— О, добре — Памела усети как се разтапя от удоволствие. Искаше й се да може да се контролира по-добре.

— Гладна съм. — Тя стана с ясното съзнание, че Феб продължава да държи ръката й, но нямаше сили да я изтегли от топлината на ръцете му. — Къде отиваме?

— В планината Олимп — отвърна той с блясък в очите.

Звучи като ресторант, който би се вписал чудесно тук, но не си спомням да съм го виждала, докато се разхождах из Форума. В Цезар Палас ли е?

— Може да се влезе през Цезар Палас, но е много специално място и малко хора знаят за него.

— Само боговете, така ли? — пошегува се Памела.

— Само боговете — съгласи се Аполон с широка усмивка.

Те тръгнаха ръка за ръка през Форума. Докосваха се и Памела си спомни колко прекрасно се чувстваше, приютена в прегръдките му, притисната до голите му гърди. Усещаше неповторимото му ухание. Не беше миризмата на някой модерен, мъжкарски одеколон от голям магазин. Уханието на Феб беше чисто, естествено и мъжествено. Изпълваше я с желание.

— Завърши ли скицата на баните? — попита Аполон.

— Да — отвърна тя, като едва успя да откъсне мислите си от спомена за голото му тяло. — Харесва ми какво се получи. Никога не съм проектирала нещо подобно. Вълнуващо е да направиш нещо съвсем ново. Е, ще бъде вълнуващо, ако успея да склоня и Еди.

— Мисля, че ще го убедиш.

— Наистина се надявам. Аз… О, ГОСПОДИ! — Памела спря като закована. Погледът й не се отделяше от една блестяща витрина с дамски чанти. — Не мога да повярвам! Съвършена е!

Омагьосана, Памела пусна ръката на Феб и се приближи до витрината. Три дамски чанти, украсени със скъпоценни камъни, бяха поставени върху малки кристални кутии. Една от тях изглеждаше точно като детска касичка прасе, другата беше като прекрасно водно конче, а третата — третата беше чантата, която я плени. Беше точно копие на едната от рубинените пантофи на Дороти. Тя блещукаше и искреше с червени мъниста и полускъпоценни камъни под светлина на витрината. Изглеждаше магическа, позната и много, много в стил „Вълшебникът от Оз“.

— Трябва да я имам! — тя изви пръст към един вежлив продавач в магазина.

Аполон наблюдаваше как Памела, напълно хипнотизирана от приличащата на червен пантоф чанта, се залюля на единия от любимите си остриеобразни токове и зачака нетърпеливо служителят да отключи витрината и внимателно да извади чантата обувка. Тя я пое с благоговение. Обърна щампования в златисто етикет, който висеше от катарамата и лицето й пребледня.

— Нека се уверя, че виждам правилно цената. Наистина ли пише четири хиляди, а не четиристотин долара? — попита тя служителя.

— Да, госпожо, точно така. Чантата е оригинална „Джудит Лийбър“ — тонът му говореше, че това е достатъчно обяснение за цената.

— Прекрасна е!

Памела с неохота върна чантата на продавача, който я постави обратно на мястото й.

— Мога ли да ви покажа нещо друго, госпожо?

— Не, благодаря.

Той заключи витрината.

— Само ме повикайте, ако мога да помогна с нещо.

Служителят се завъртя кръгом с рязко движение и се върна обратно в шикозния бутик.

— Не смяташ ли да я купиш? — попита Аполон, изпълнен с ненавист към нещастното изражение на лицето на Памела.

— Шегуваш ли се? Струва четири хиляди долара. Не мога да похарча толкова пари за чанта.

— Но ти каза, че е съвършена.

— Наистина е такава! Съвършенство, струващо четири хиляди долара — тя въздъхна и плъзна ръката си под неговата, насочвайки го встрани от централната част на магазина. — Да вървим, преди да съм се разплакала.

— Нямаш четири хиляди долара? — попита Аполон, докато вървяха.

— Е, имам четири хиляди долара. Но нямам четири хилядарки в повече — или поне не достатъчно в повече, за да оправдая похарчването им за екстравагантна покупка като чанта, украсена със скъпоценни камъни. Дори и такава като рубинен пантоф. Е — каза тя тъжно, — може би някой да ми я подари.

Аполон се замисли за ролята на парите, които носеше в джоба си. Не можеше да си спомни колко точно бе взел. Просто беше забрал известно количество банкноти от върха на купчината, която Зевс бе заповядал на Бакхус да остави в златна купа близо до портала. Пресметна бързо на ум и вече беше съвсем сигурен, че няма четири хиляди долара. Така или иначе, Памела явно смяташе това за страшно много пари — вероятно повече, отколкото би приела като подарък. Той погледна надолу към златната монета, която се бе сгушила точно над вдлъбнатината между гърдите й. Едва бе приела това от него, без да има представа дори за частица от стойността му. Не, Памела определено нямаше да му позволи да й подари чантата.

Щом напуснаха Форума и влязоха в Цезар Палас фалшивият каменен под отстъпи на пищен килим.

— Насам е — каза Аполон, зави надясно и залъкатуши покрай няколко реда от усърдно мигащи игрални автомати… стъпките му се забавиха и после спряха.

— Завихме на грешно място ли? — попита Памела.

Той се усмихна:

— Не, но току-що ме споходи една мисъл. Би ли искала да поемеш малък риск?

Хубавото й лице беше цялото една въпросителна.

— Искаш чантата, но не искаш да похарчиш четири хиляди долара. Ами ако спечелиш парите? Тогава би ли си я купила?

— Предполагам…

Аполон наклони глава към най-близкия ред автомати.

— Чувствам, че тази вечер късметът е с нас.

Памела прехапа устни.

— Всъщност не ме бива в хазарта. Харесва ми да получа нещо насреща, когато давам пари.

— Тогава ми позволи да осигуря началната сума — той бръкна в джоба си, измъкна ролката с пари и я разгъна, прелиствайки бързо около дузина банкноти, върху повечето от които беше отпечатано петдесет или сто.

— Господи, Феб, не използваш ли кредитни карти?

Той се опита в гласа му да не проличи объркване. Бакхус бе споменал нещо за други начини, по които съвременните смъртни плащаха покупките си, но Аполон не успя да си спомни какво точно каза.

— Харесвам тези пари — той спря, опитвайки се да реши какво още може да добави. — Не са много цветни, но изглеждат интересно. Подаде й банкнота от сто долара. — Вземи тази, пъхни я в един от автоматите и да видим какво ще стане.

Памела направи физиономия и го погледна, сякаш беше луд.

— Не мога просто ей така да профукам сто долара!

— Тогава използвай тази — той запрелиства банкнотите, докато намери една от петдесет долара. — Помни — би могла да спечелиш достатъчно, за да си купиш пантофената чанта.

При споменаването на така жадуваната чанта, Аполон видя как очите й светнаха и разбра, че е спечелил.

— Добре, ето каква е сделката. — Тя не взе банкнотата от петдесет долара. Вместо това разрови рулото пари, докато намери двайсетачка.

— Ще играя с тази и само с нея. Ако спечеля, ти взимаш половината. Ако загубя, дължа ти десет долара.

— Приемам сделката — каза Аполон. — На кой автомат ще пробваме?

Памела разгледа редовете от мигащи, звънящи и приканващи автомати. Лъскавият им, извънземен вид я плашеше. Минаваше осем часа в неделя вечер, но поне половината машини все още бяха заети от играчи, които натискаха бутони и дърпаха метални ръчки с всеотдайна енергия.

— Ти си този, който се чувства късметлия. Ти избери — каза Памела.

Аполон потърка брадата си и се престори, че внимателно преценява редовете с автомати.

— Харесва ми как изглежда този — той я хвана за ръка и я изтегли до един автомат недалеч от мястото, където стояха. На реда имаше само двама души и те бяха през няколко места от това, на което се бе спрял.

— Колело на Съдбата — сигурен ли си, че искаш този? Мисля, че може да е лош знак това, че никога не съм харесвала шоуто. Не съм особено добра в правописа. — Тя вдигна рамене. — Мразех го!

— Нервна си.

Аполон не разбираше всичко, което казва, но със сигурност разбираше тона на гласа й и езика на тялото й.

— Да — каза тя с чувството, че е пълна глупачка, — прав си, нервна съм. Казах ти, че никога преди не съм играла хазарт.

— Не мисли за това като за хазарт. Мисли за него като за купуване на чанта.

Памела видимо се ободри.

— Купуването на чанта определено е нещо, което умея. — Тя седна на малката седалка и заопипва предната част на натруфената машина. — Предполагам, че парите влизат тук — каза тя и плъзна двайсетачката през малък отвор. Банкнотата изчезна, автоматът щракна и иззвъня, показвайки на дигиталния екран кредит от двайсет долара. Тя погледна към Феб.

— Готови?

— Готови.

Памела сграбчи червената топка в края на сребърния лост и я дръпна. Вниманието й беше напълно съсредоточено върху прозореца с три панела и тя не забеляза лекия повелителен жест, който Аполон направи с ръка.

— Бар… — каза Памела, когато първата редица се извъртя и спря в прозореца. — Бар… — повтори с растящо вълнение в гласа, когато и вторият панел се застопори. Щом и третата черна картинка се спря, тя вече извика:

— БАР!

Автоматът избухна в светлини и сирени и започна да бълва пари от механичната си уста. Памела запищя и скочи, после се хвърли на врата на Феб, който също я прегърна, смеейки се радостно.

Понякога наистина е хубаво да си бог.