Богинята на светлината

Трийсет и втора глава

В пълно мълчание и с преплетени пръсти Аполон и Памела вървяха бавно по тротоара покрай фонтаните на Беладжио. Сега водата бе тиха и тъмна, но алеята около нея бе пълна с весели, бърборещи смъртни, а улицата преливаше от плавно движещи се коли. Аполон си помисли, че клаксоните и скърцането на спирачки бе много по-разсейващо от блестящите сгради, строени в редица от другата страна на улицата. Той не обръщаше внимание на постоянната болка в ръката. Това беше нещо маловажно, нещо, което скоро ще отмине и то с малки последствия, но не и мъката в сърцето му.

Слънцето почти беше залязло. Макар и далеч от собствения си свят, Аполон беше свързан завинаги със светлината. Усещаше, когато тя събужда утрото и винаги разпознаваше точния миг на плъзгането й под хоризонта. Нямаха много време.

Трябва да остане. Може да остане. Няма да е трудно. След отварянето на портала силите му щяха да се върнат. Може да замъгли съзнанието на Памела и да й внуши, че го е помолила да остане… Като зъл дух, умът редеше на сърцето му и други възможности… Може да я вземе със себе си. Боговете от векове отвличаха смъртните си любовници. Планината Олимп е място, пълно с невероятни чудеса и безгранична прелест. Памела със сигурност ще е щастлива там. А и със сигурност го обича достатъчно, за да му прости.

Но тогава с какво щеше да е по-различен от съпруга й? Памела го научи, че любовта не може да се командва, да се изисква или да бъде затваряна в клетка. Той не може да я привърже към себе си с вериги. Може единствено да я обича.

Само преди една седмица вярваше, че е покорил любовта. Колко наивен бе тогава. Смъртна или безсмъртна, любовта не разграничава ранг и привилегии. Тя е душевна материя — безплътна и неподвластна на прищевките нито на хора, нито на богове.

Шумната група, която вървеше пред тях, внезапно спря и им препречи пътя. Аполон забави крачка и поведе Памела към една пейка наблизо. Като стадо добитък, хората в тълпата шаваха нетърпеливо и викаха силно един на друг.

— Чакат светофара, за да пресекат улицата — обясни Памела, седна до него и се загледа в тъмната вода на фонтана. Гласът й звучеше почти нормално, но лицето й бе помръкнало, бледо и унило. — Тълпата е твърде голяма и вероятно светлините на светофара ще се сменят два пъти, преди да пресекат всички. — Тъжните й очи погледнаха към него. — След седмица в пустинята, тези тълпи от хора ме карат да се чувствам някак притисната. Имаме ли време да поседим още малко и да ги оставим да продължат?

— Да — отвърна той и я прегърна. Тя отпусна глава на рамото му и се гушна в него. — Не е нужно да сме там точно в мига, в който порталът се отвори. Имаме време.

— Колко време?

— Не много. Не искам Зевс да се ядоса, като си помисли, че пренебрегваме заповедта му да се явим пред него.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Истината — той целуна челото й. — Че съм открил сродната си душа в съвременния свят и че желанието на сърцето ми е да не се разделям с нея.

— Надявам се желанието на сърцето ти да се изпълни така лесно, както се изпълни моето.

Тя вдигна лице към него. Той я целуна нежно. Близостта му я успокояваше. Когато я докосваше, тя бе готова да повярва, че думите му са истина, че действително всичко ще е наред. Аполон с нежелание прекъсна целувката и стомахът й се сви неспокойно.

— Изглежда тълпата е продължила — каза той.

Памела погледна към внезапно изпразнилия се тротоар.

— Като че ли много са бързали да стигнат някъде. Странно е, че така изведнъж всичко опустя.

Памела почувства как косъмчета по ръцете и тила й настръхват. Интуицията й подсказваше да остане тук, седнала на пейката до Аполон. Но преди да успее да каже каквото и да било, той вече се изправяше. Примирена, тя осъзна, че не иска той да тръгва. Всъщност, това беше всичко, което стоеше зад нейната така наречена интуиция.

В своята разсеяност, богът не обърна внимание колко странно пуст е тротоара.

— И ние трябва да тръгваме — каза той на Памела.

Хвана я за ръка и двамата тръгнаха бавно към бордюра, застанаха сами и зачакаха светофарът да светне зелено. Все още не е сбогуване, каза си той. Ще я държи близо до себе си през целия път през Цезар Палас и няма да я остави, докато порталът не се изпречи пред тях. После раздялата им щеше да е само временна. Аполон прошепна гласно към нея последвалите си мисли:

— Баща ми ще омекне. Той е бил жертва на любовта твърде много пъти, за да не изпълни молбата ни.

— Жертва на любовта или на похотта? — попита Памела.

Той се усмихна.

— За баща ми любовта и похотта редят една маса за угощение и той се наслаждава на пиршеството.

Памела изсумтя саркастично. Аполон се засмя и я притисна в прегръдката си. Не може да я загуби! Тя погледна към него и щом той се наведе, за да я целуне, фонтанът бликна и оживя. Двамата замръзнаха, вперили очи един в друг. Лицето на Памела заблестя от щастие.

— Съвършено! — каза тя през смях. — Не би могло да е по-съвършено!

Фейт Хил отново пееше като че ли само за тях.

— Това е най-хубавият знак! Всичко ще бъде наред! — радостно каза Аполон. Обърна се и загледа танцуващата вода.

Богът бавно се приближи до парапета, сякаш музиката го издърпа към себе си. Имаше нещо във въздуха — нещо, в което той усещаше безсмъртна намеса. Сигурно е знак, изпратен от Зевс. Той погледна през рамо, усмихна се широко и щастливо и махна на Памела да отиде при него.

Тя се усмихна и кимна, но остана на мястото си — искаше да го погледа само още един миг. Аполон съзерцаваше неподвижно блестящата вода, изригваща като гейзер към небето в такт с магическата песен. Беше толкова великолепен — този изключителен бог, който се оказа другата половина на душата й. Внезапно и пламенно тя повярва, че той ще направи всичко както трябва. Богът на светлината е сродната й душа и ще намери начин да се върне при нея.

… Това е… о… невъзможно! Тази целувка! Тази целувка!

Не може да се спре! Тази целувка! Тази целувка!

Памела вдигна крак, за да направи крачка напред и с ъгълчето на окото си улови някакво движение. Тя обърна глава навреме, за да види колата, но не и да се махне от пътя й. Колата се понесе по тротоара и връхлетя върху Памела.

Изпълнен с надежда, Аполон се усмихваше на изригващата вода, когато внезапно чу ужасен стържещ звук. Водата и песента го бяха откъснали от реалността и шумът му изглеждаше далечен. Объркан, той се извърна да види защо Памела се бави. В безмълвен потрес видя как металният звяр помита тялото й.

— Памела! — изкрещя Аполон.

Ударът я изхвърли на платното, право насред натовареното улично движение. Засвириха спирачки, шофьорите в паника се опитваха безуспешно да избегнат удара в тялото на жената. Аполон се хвърли напред. Промушвайки се между коли и хора, той последва кървавата диря до средата на улицата, където Памела най-сетне бе застинала в сгърчена купчина.

Крещейки в агония, Аполон падна на колене до нея и взе натрошеното й тяло в обятията си. Проблясващите му, пълни със сълзи очи гледаха втренчено кълбото светлина, което още стоеше ниско на небето.

— Махни се от небето! — заповяда той на чезнещото слънце. — Върни ми силите!

Памела не усещаше нищо, освен някакво особено чувство за нередност. Сякаш се бе събудила в тъмна стая и в странно легло. Не виждаше и не можеше да се ориентира. В този миг чу вик, който разкъса душата й. Знаеше, че това е Аполон. Опита се да отвори уста и да му извика, но не можеше да контролира тялото си. Бореше се с това, но очите й се затвориха миг преди слънцето да залезе.

Аполон разбра, когато тя умря. Беше един миг преди болката в ръката му да изчезне и безсмъртната сила да изпълни тялото му. Паникьосан, той положи внимателно Памела на платното и сложи ръцете си върху кървавите й гърди.

— Живей! — заповяда богът на светлината, макар да знаеше, че е твърде късно. Дори с безсмъртните си сили не можеше да обърне хода на времето. Не можеше да поправи онова, което вече бе сторено.

— Не! — сълзите му се смесиха с кръвта й. — Не! — изкрещя той.

— Някой да се обади на 911!

— О, господи! Извикайте линейка!

— Има ли лекар тук?

Аполон чуваше виковете на смъртните около себе си. Те щяха да дойдат и да му я вземат.

— Не! — изкрещя яростно той. Изправен, Аполон разпери широко ръце. — Замълчете! — заповедта му прониза като стрела растящата тълпа, образувайки мощна стена, която порази всички смъртни с глухота и безмълвие и ги превърна в тихи зяпнали статуи.

Богът на светлината погледна надолу към мъртвата си любима.

— Не! — прошепна този път той. — Това няма да стане!

Взе решението бързо. Трябваше да го направи! Ако се разколебае сега, ще стане твърде късно. Независимо от последствията, това е единственият начин. Аполон протегна ръце над тялото на Памела.

— Ела при мен! Заповядвам ти да не напускаш това царство!

Тялото на Памела започна да грее под протегнатите ръце на Аполон и една сфера от чиста светлина се вдигна и закръжи между дланите на бога.

— Аполоне!

Той чу вика зад себе си и се обърна с кълбото светлина между ръцете си. Като дух, Артемида тичаше през смазаните коли и тихите, замръзнали смъртни, докато стигна достатъчно близо, за да види над какво се е изправил брат й и какво държи в ръцете си. Тя ахна и покри устата си с ръце. Движейки се с изненадваща скорост, Еди се появи бързо до нея. Умът му се опитваше да схване това, което виждат очите му, а лицето му пребледня.

— Не трябваше да вдигаш заклинанието от него — сряза я Аполон.

— Не знаех… Не мислех… О, братко! Какво си направил? — тя премести вторачения си поглед от тялото на Памела към пулсиращата светлина, която той стискаше ревностно.

— Беше прекалено късно — сломено промълви той. — Слънцето закъсня твърде много! Те я убиха!

Артемида го доближи бавно, сякаш той бе някое от нейните диви горски същества.

— Но какво правиш? Държиш безсмъртната й душа!

Аполон сгуши светлината към тялото си.

— Няма да я загубя!

— Аполоне… — започна тя.

— Не! Няма да я загубя! — гневният му вик предизвика една гръмотевица в небето. — Проклети да са законите на Вселената! Безброй пъти е повтаряно, че любовта е най-голямата сила в нея. — Дивите очи на бога се обърнаха към слисания писател. — Ти си бард в този свят, не е ли това, което разгласяваш?

Неспособен да намери думи, Е. Д. Фауст успя само да кимне.

— Тогава заявявам, че любовта ми към нея отхвърля законите на Вселената!

— Аполоне, не можеш да я задържаш така. Безсмъртната й душа няма да намери покой в това царство.

Очите на Артемида се разшириха с разбиране:

— Хадес!

— Той ще знае какво да направим. Трябва да знае! — рече Аполон.

— Да — гласът на богинята се измени. — Върви при твоя приятел, братко. Моля се той да има отговор за теб… и за двама ви.

Със замаяно изражение, сякаш едва сега забелязваше мащаба на онова, което силата му бе сътворила, Аполон се огледа наоколо и видя смачканите коли и замръзналите хора.

— Аз ще оправя това — каза Артемида. — Върви! Памела има нужда от теб.

— Зевс?

— Аз ще се явя пред баща ни. Ти дойде в това царство заради мен. Аз започнах това и пак аз трябва да го завърша.

Аполон поклати глава.

— Не беше ти, Артемида. Ако трябва да обвиняваш някого, нека са мойрите. Памела и аз бяхме орисани да се срещнем.

— Трябва да отнесеш душата на Памела в подземния свят и да отправиш молба към Хадес за решение.

— Благодаря ти, сестро… — гласът на Аполон заглъхна. Стиснал светещата душа в ръцете си, със скорост, непосилна за възприятията на смъртните, богът стигна до Цезар Палас и чакащия там портал.

С тежки стъпки Артемида доближи до тялото на Памела.

— Как може нещо така силно да живее в толкова крехка черупка? — богинята погледна към приятелката си, докато сълзите се стичаха по бузите й.

— Сърцето ми е било право през цялото време — благоговейно промълви Еди. Той се приближи до богинята и падна на едно коляно.

— Ти наистина си богинята Артемида.

— Да — отвърна тя и положи ръката си на рамото на писателя, — но не се чувствам като богиня. Чувствам се като жена, която току-що е изгубила много добра приятелка. — Тя пое дълбоко въздух и се разрида. — Погледни я, Еди! Цялата е потрошена!

За момент Еди се поколеба. После се пресегна и потупа успокоително ръката на богинята.

— Тя не е тук, Артемида. Тя е с Аполон.

— Прав си… Знам… Просто… просто нямах възможност да й кажа сбогом, или че съжалявам, или дори благодаря.

— Понякога — тихо каза Еди — не успяваш да кажеш тези неща. Това е да си смъртен. Само можем да се опитваме да живеем живота си с достатъчно радост и страст, така че когато времето ни изтече, да оставим зад себе си повече хубави спомени, отколкото съжаления.

— Преди не го разбирах, но сега разбирам. Мисля, че оттук нататък през вечността една част от мен винаги ще се чувства малко смъртна. — Тя се усмихна тъжно към тялото на Памела. — Може би по-добрата част от мен.

Артемида импулсивно се наведе и улови монетата с образа на брат си, която все още висеше на врата на Памела. С едно махване на пръстите й монетата се освободи и се озова в дланта й.

— Аполон би искал да пазя това за нея.

Тя затвори ръка и монетата изчезна. Богинята коленичи до тялото на приятелката си.

— Какво ще правиш? — попита Еди.

— Каквото мога — меко отвърна Артемида.

Богинята вдигна ръце и те засияха със студената бяла светлина на пълнолунието.

— Сбогом, моя приятелко — прошепна тя, докато прокарваше светещите си ръце надолу по тялото на Памела. Променяше го… пренареждаше го… вършеше каквото може, за да поправи нещата. Щом светлината избледня, на мястото на мъртвото тяло на Памела имаше една прекрасна млада кошута.

Изтощена, Артемида се изправи.

— Повърви с мен, Еди. Трябва да се върна и да се явя пред баща ми.

— Разбира се, моя богиньо.

Хвана я под ръка и внимателно я поведе далеч от тялото на повалената кошута. Почти бяха стигнали тротоара, когато Артемида внезапно спря. Подуши въздуха като създание на гората, извърна глава и присви очи.

Колата, която беше ударила Памела, беше сплескана. Предницата й бе изкривена навътре и покрита с кръв на мястото на удара. Артемида пристъпи по-наблизо и надникна вътре. И двете ръце на жената, замръзнала от заклинанието на Аполон, стискаха волана. Безопасно пристегната с колана към седалката, тя не бе наранена, но очите й бяха широко отворени и изпълнени с неописуем ужас. Артемида отново подуши въздуха.

Тялото на смъртната вонеше на алкохол и то не на какъв да е алкохол. Острите сетива на Артемида разпознаха сладкия аромат на амброзия, примесен с похот, отчаяние и пристрастеност. Знакът на бога на виното беше там. Не така ясно изразен, каквато бе нейната връзка с Памела, а по-скрит, макар и не по-малко задължаващ. Артемида затвори очи, за да спре силата на своя гняв. Той щеше да си плати за това, обеща си богинята. Тя щеше да се погрижи Бакхус да си плати.

Когато отвори очи, откри, че Еди я гледа напрегнато.

— Ти знаеш какво е причинило това.

— Да — отвърна тя.

Лицето на Еди стана сурово от гняв:

— Накарай ги да си платят, богиньо!

— Ще ги накарам, воине мой! Ще ги накарам!

Артемида се обърна решително и се изправи лице в лице с касапницата, която завистта и злобата бяха причинили. Вдигна ръце. Гласът й бе усилен от безсмъртната й мощ и думите й затрептяха в цял Лас Вегас. Прекрасната богиня ловджийка успокои, излекува и накрая унищожи последните следи от злата магия на Бакхус.

Нека духовете им бъдат свободни.

Тази вечер друг не ще умре.

Кошутата е чудото от тях съзряно,

макар и да не знаят как, защо.

Над смъртните души на тези хора

ще се посипят даровете мои

и спомените техни ще отмият,

болката ще облекчат.

Тя свали ръце и хаосът наоколо се отприщи. Хората тичаха по улицата, а в далечината виеше сирената на линейка. Нощта бе изпълнена с викове: „Можеш ли да повярваш? Това е кошута!“. Насред всичко това Артемида просто хвана ръката на Еди. Двамата се отдалечиха незабелязано, обгърнати в могъща сфера от безсмъртно спокойствие.

— Ти направи нещо добро, моя богиньо — Еди потупа ръката й, докато си проправяха път по тротоара, който водеше до главния вход на Цезар Палас.

Артемида му се усмихна.

— Благодаря ти.

После наклони глава замислено.

— Богиньо? — попита писателят.

— Еди, не знам дали ще е възможно да се върна тук. Тези събития ще се сторят обезпокоителни на Олимп.

— Разбирам — той се поколеба и после остави маската на ексцентричен писател да се свлече от него. Силната болка пролича ясно в очите му.

— От самото начало знаех, че няма да останеш с мен. Въпреки това избрах да те обичам. Не съжалявам нито за миг за този избор. И ще пазя спомена за теб близо до сърцето си, докато дишам.

— Може би има начин споменът за мен да не е всичко, което да държиш близо до сърцето си — бавно каза тя.

Очите на писателя се разшириха учудено.

— Еди, чувал ли си някога за царство, наречено Тулса, Оклахома?