Богинята на светлината

Четвърта глава

— Днешните смъртни са странни — Артемида се обърна към брат си, докато наблюдаваше един ред от развлечени жени, дърпащи ръчките на някакви машини, които мигаха, тракаха и тръбяха противни неща като „Колело на съдбата“. — Сякаш лъскавината и блясъкът на кутиите ги омагьосват.

— Монетни автомати — поправи я Аполон.

Артемида го погледна озадачено.

— Спомняш ли си какво ни каза Бакхус? Тези кутии се наричат монетни автомати.

— Монетни автомати или блестящи кутии, каква е разликата? Остави на Бакхус да слуша смъртните.

Жена на средна възраст, със суичър и клин, спря за момент играта и погледна намръщено богинята, преди да пусне още пари в машината. Аполон хвана лакътя на сестра си и я отдалечи от тракането на машините.

— Не трябва да те чуват да говориш по този начин. И не съди толкова строго Бакхус. Знаеш, че Зевс му заповяда да ни обясни навиците на днешните смъртни, за да можем по-лесно да се смесим с тях. Аполон млъкна и се вторачи изумено в един мъж в безвкусен бял гащеризон, украсен с изкуствени диаманти, който накара група жени да се разпищят от възхищение, като въртеше ханша си и пееше нещо в смисъл, че е „целият разлюлян“5.

— Ако ме питаш, доволен съм, че Бакхус разбира този свят. Голяма част от него е пълна загадка за мен.

— Добре! Ако това ще те накара да спреш да се цупиш, ще направя чар на жената, за да компенсирам грубостта си.

Със саркастично щракване на дългите си, добре оформени пръсти, Артемида накара машината на жената да спре на перфектен ред черешки. Жената изпищя и скочи на крака. Светлините замигаха, а оглушителният вой на сирените възвести, че е спечелила джакпота. Артемида гледаше с отвращение цялата суматоха.

— Днешните смъртни щяха да са далеч по-интересни, ако приличаха на сладки малки кученца, вместо да приличат и да звучат като охранени свине, готови за кланицата.

— Те не са домашни любимци. Нито пък са животни — сряза я Аполон. — И не забравяй, че Зевс ни нареди да не се намесваме в живота им.

— Аз не се намесих, а направих дар. Има огромна разлика. Ако се бях намесила, щях да изгоря ужасните дрехи, с които се е покрила.

Смехът на Артемида, предизвикан от собствените й думи, звучеше като сладка музика. Няколко мъже се обърнаха и й отправиха горещи погледи, които богинята напълно игнорира.

Брат й измърмори някакъв несвързан отговор.

— Аполоне, какво ти е?

— Нищо ми няма! — отвърна той и отново я хвана за лакътя. Поведе я покрай оживените маси за рулетка и блек джак, към един от многото барове, удобно разположени на различни места в цялото казино. Въпреки че двамата безсмъртни носеха туники, които разкриваха голяма част от гладките им тела, те се вписваха отлично в шарената тълпа от служители на казиното и вегаски купонджии. Хората забелязваха поразителната им красота и необикновената грация, с която се движеха. Как биха могли да не забележат? Но никой не смяташе за странно да срещне двойка, която бе облечена така, сякаш току-що е дошла от улиците на древен Рим. В края на краищата, това беше Цезар Палас в града на греха. Тук може да се види всичко.

Аполон бръкна в една гънка на туниката и измъкна хартиите, които Бакхус неохотно бе дал на Олимпийците, обяснявайки, че модерният свят ги използва като средство за плащане. Аполон махна на сервитьорката и макар това да бе едва третото му идване в Царството на Лас Вегас, уверено си поръча питието, което безсмъртните бяха обикнали:

— Два пъти мартини с водка, много студено, с повече маслини, разбито, не разбъркано6.

— Кой си ти, съкровище? — сервитьорката изпърха флиртаджийски с подозрително плътните си мигли. — Цезар или Джеймс Бонд?

— Нито единият — отвърна той с горчиво-сладка усмивка. — Аз съм Аполон.

— Готова съм да ти повярвам, красавецо — тя изгледа похотливо мускулестото му тяло и се врътна към бара.

— Нищожни създания — Артемида сви презрително устни след сервитьорката.

— Не са нищожни. Просто са се променили.

Артемида поклати глава.

— Какво става с теб?

Аполон помисли дали да не отговори с обичайното „нищо ми няма“, но когато очите им се срещнаха, видя в погледа й истинска тревога. Той сви рамене, опитвайки се да изглежда безгрижно.

— Може би и аз съм се променил.

Артемида усети как малката бучка тревога в нея се уголемява и втвърдява.

— Променил? Какво имаш предвид?

Аполон не отвърна. Изчака сервитьорката да им донесе питиетата и когато проговори, дълбокият му глас прозвуча тъжно.

— Питала ли си се някога кое обича — тялото или душата?

— Кое обича? Що за въпрос? — изненада се Артемида.

— Въпрос, който ми зададе една смъртна и на който не можах да отговоря. Очевидно и ти не можеш, сестро.

Хваната натясно в полупияно състояние, Артемида преглътна, обмисляйки внимателно притеснителните думи на брат си.

— Онази проклета объркана смъртна, която се всели в тялото на Персефона! Тя направи това с теб, нали? — остро каза Артемида.

— Смъртната никак не беше объркана. Тя съвсем ясно избра Хадес вместо мен. Както и богът на подземния свят избра нея пред всички останали жени, смъртни и безсмъртни.

— Е, надявам се глупавата смъртна да почита достойно Хадес. Може да властва над мъртвите, но е бог и независимо колко странни са вкусовете му, заслужава раболепно обожание.

Аполон потърка челото си, сякаш има главоболие.

— Нещата помежду им не стоят така. Трябва да ги видиш заедно, Артемида. Около тях витае удовлетвореност, която не може да се опише с думи. Навярно не може и да се разбере… — и след кратко мълчание добави — или поне аз не мога да разбера.

— Наблюдавал си Хадес и Персефона? — изумена, Артемида впери поглед в брат си.

— Не Персефона, а смъртната Каролина. Хадес не желаеше Персефона. Той обича душата на смъртната жена, а не на безсмъртната богиня. И не, не съм ги наблюдавал. Поне не както ти си го представяш. Бях гост на Хадес в подземния свят… няколко пъти — завърши той бързо.

Значи ето къде се бе запилявал в последно време. Артемида бе решила, че посещава Древния Свят, за да нагледа оракула си или да забърка нещо интересно, може би една-две незначителни войни. Вместо това той бе гостувал на Хадес в подземния свят? Колко странно!

— Хадес винаги се е различавал от нас, както и от останалите богове. Защо позволяваш на странностите му да те тревожат?

— Ти не разбираш нищо, Артемида!

Очите му гледаха тъжно и вглъбено, което още повече разтревожи Артемида.

— Обясни ми тогава — настоя тя.

— Хадес не ме тревожи. Нито пък смъртната, която той обича. Аз сам се тревожа.

— Говориш безсмислици.

— Може и така да е, но ми е трудно да разбера сам себе си. Всичко, което знам е, че за пръв път, откакто съществувам, зърнах нещо, което желая, а нямам представа как да го получа.

Първата мисъл на Артемида бе да му се присмее и да му напомни, че жените са лесна плячка, но нещо в гласа му спря резкия й коментар. Вместо това тя се взря внимателно в брат си и отпи от питието си.

Аполон изглеждаше уморен, а той никога не изглежда уморен. Възможно ли е да тъгува по смъртна жена? Артемида си спомни за последната смъртна, която бе отхвърлила любовта му. Казваше се Касандра, но тогава той не се затвори в себе си. Ядоса се — толкова се ядоса, че й отне пророческата дарба, дадена й от него. Но смъртни като Касандра бяха изключение. Аполон беше прочут любовник. Нимфи припадаха, само като им се усмихнеше, дори богини се надпреварваха за вниманието му. Възможно ли е желанието за някаква смъртна жена така да е замъгли паметта му, че да забрави собствените си способности на прелъстител?

В този момент настана някаква суматоха и отвлече вниманието й от Аполон. Недалеч от тях малка група горски нимфи, облечени в прозрачни бели роби, говореха шумно и развълнувано, без изобщо да си дават сметка, че всички смъртни мъже наоколо ги зяпат жадно.

Аполон проследи погледа й и се усмихна топло към светлата група.

— Може би не е особено мъдро нимфите да бъдат допуснати в днешния свят.

— Нека се позабавляват, те са безобидни.

— Стига да не си смъртен мъж, съблазнен от тях — кисело иронично вметна Аполон.

Сякаш погледът на красивия бог ги призова и няколко нимфи дотичаха при Аполон.

— Господарю! Чухте ли? Бакхус ни помоли да забавляваме смъртните!

— Да! Ще изпълним ритуал за призоваване.

— Трябва да ни гледате, господарю!

— Да, моля ви, елате да ни гледате!

Нимфите се разсмяха, съблазнително извиха тела пред любимия си златист бог и палаво се отдалечиха.

Артемида се засмя на детинската им жизнерадостност, но когато погледна Аполон, видя, че той се е втренчил с намръщени вежди в малката група.

— Какво ще призовават? — промърмори Аполон повече на себе си, отколкото на сестра си.

Артемида отхапа от последната си маслина.

— Благоденствие… плодородие… добро здраве… нали знаеш — нормалните неща, за които нимфите танцуват. Ще ядеш ли тази маслина?

Аполон поклати глава. Сестра му набоде маслината на клечката си за зъби и я мушна в устата си.

— Зевс категорично ни каза, че не трябва да използваме силите си, за да се месим в делата на днешния свят.

— Кълна се в брадата на Зевс, станал си мрачен като мъртвия Тирезий!

Артемида не можа да обуздае гнева си и той направо запращя около тях. Клечката за зъби в ръката й избухна в пламъци. Подразнена, богинята завъртя очи и издуха пепелта.

— Животът на смъртните е като техните малки дрънкулки — крехък, лесен за употреба и също толкова лесно заменим.

— Сравняваш смъртните с парчета дърво? — Аполон все още гледаше отнесено в посоката, в която се скриха нимфите.

— Защо не? — тя въздъхна и позлати глава. — Ох, добре! Хайде да отидем и да се уверим, че нимфите няма да забъркат нещо с безценните ти смъртни.

Аполон се поколеба, но Артемида го издърпа от стола.

— Никога не се знае — прошепна тя с престорена загриженост.

— Някой нищо неподозиращ смъртен може да бъде въвлечен в призоваването и да ни помоли за помощ. Чувам го: „велики Зевсе, моля те мълния да осакати кучето на съседа ми, защото лае цяла нощ!“

Аполон поклати глава и неохотно тръгна с красивата си сестра.

— Не бива да омаловажаваш ритуала за призоваване — каза той, докато прекосяваха казиното. — Знаеш не по-зле от мен колко зло е причинено от смъртни, които са обвързали боговете да им помогнат.

— За смъртните от древността си прав — като Парис и Медея например. Но това не е Древният свят. Тези смъртни не знаят нищо за нас.

Артемида гледаше с отвращение как един оплешивяващ, пухкав мъж купува шепа големи пури от оскъдно облечена млада жена с табла.

— Всичко, което ги интересува сега, е… — красивата богиня замълча, докато дебелакът се пресягаше да опипа отзад късата пола на момичето с пурите. С леко движение на пръстите си, Артемида го накара да се спъне и да падне по лице. Богинята се засмя самодоволно, когато пурите се разпиляха по пода и мъжът изруга на висок глас.

— Всичко, което ги интересува сега, е повърхностното задоволяване на самите тях — завърши тя.

Докато минаваха покрай мъжа, Артемида умишлено настъпи една от пурите, която бе паднала наблизо и я смачка добре върху украсения килим.

— Тогава разликата между боговете и смъртните не е голяма — измърмори Аполон.

Артемида не обърна внимание на хапливата забележка.

— Ние сме богове. Задоволяването на нас самите е наше право.

— А ако върховното задоволяване на нас самите не е достатъчно?

— Попита той с тих глас.

Артемида усети как гневът й отново се надига. Очевидно нещо не е наред с брат й. Неговото мрачно, самосъжалително настроение ужасно я изморяваше.

— Какво предлагаш, братко? Какъв друг живот можеш да искаш, освен нашия? Огледай се — тя посочи смъртните, които се щураха наоколо като безмозъчни мухи. — Ние се държим като по-висши, защото сме по-висши! Животът на смъртните е нещо временно. Те са като пеперуди, но без красотата на крилете. Казваш, че днешните смъртни са се променили? Единствената истинска промяна, която виждам в тях е, че вече не ни разпознават, което ми говори, че са загубили дори малкото си интелигентност, която някога притежаваха. Погледни какво боготворят сега. — Артемида спря в края на казиното и погледна навън към Форума. — Техните богове са Гучи, Прада, Версаче, Ескада, Виза и Мастър Кард.

Тя поклати глава раздразнена, че глупавото неразположение на брат й започваше да се прехвърля и върху нея.

— Губим си времето. Не трябваше ли да следваме нимфите?

Тя кимна към виещата се пътека от златист прах, която полубожествата бяха оставили след себе си. Естествено, смъртните също бяха забелязали блещукащата следа. Заливайки се от смях, много млади жени събираха и размазваха златистия прах върху телата си. Артемида отново се намръщи. Странното им облекло беше объркващо: избелели неща с ниска талия, които Бакхус каза, че наричат „дънки“ и прилепнали горнища в ярки цветове, които стигаха до кръста им. Тези новачки не знаеха ли, че показването на толкова много закръглена плът е доста непривлекателно? Да си похотлив беше едно, но да привличаш вниманието към недостатъците на тялото си — съвсем друго. Богинята си помисли, че тези жени приличаха на отчаяни млади кренвирши.

— Може и да си права — бавно изрече Аполон, обмисляйки думите на сестра си, докато си проправяха път през шума и суматохата на шумния пазар. — Определено има нещо, което им липсва. Може би е отсъствието на богове и богини в живота им. Но не мисля, че днешните смъртни са чак толкова празноглави, колкото смяташ. Всъщност донякъде напомнят на мен самия. — Той се разсмя на шокираното изражение на сестра си. — Сякаш търсят нещо, което просто не могат да намерят.

— Ти си бог! Безсмъртен Олимпиец! Няма нещо, което да не можеш да намериш — сурово отвърна тя.

В този миг очите й се разшириха. Погледът й се плъзна по огромен фонтан, който изхвърляше вода около голи нимфи. Централната фигура в чудовищното нещо беше огромна, намръщена гола статуя на Посейдон с тризъбец в ръка, който гледаше свирепо към пазаруващите.

— Имат късмет, че Посейдон не изпитва желание да посети царството им. Това негово голо копие определено не предава… — тя хвърли бърз поглед към най-интимните части на статуята — истинските размери на бога.

Аполон се ухили.

— Сигурно затова гледа лошо.

Артемида се усмихна, доволна, че брат й започва да прилича на себе си. Може би думите й най-после стигнаха до него.

— Също така е хубаво, че Лас Вегас не е близо до морето. Понякога Посейдон е доста обидчив.

Двамата млади богове минаха покрай голям магазин, който се перчеше с логото на Дисни и с копие на излитащ Пегас в реални размери. Артемида надникна вътре.

— Явно съвременните смъртни са обсебени от Херкулес, Атлантида и лъвовете.

— Поне са цветни.

— Всъщност Херкулес не беше толкова хубав — каза Артемида, хвърляйки през рамо поглед към странния магазин.

— Ти никога не си го харесвала.

— Беше започнал да оплешивява. Не смятам плешивите мъже за привлекателни, независимо колко тежка работа могат да свършат.

Свиха край един ъгъл и видяха голяма тълпа, струпана около нещо, което очевидно бе поредният безвкусен фонтан. Артемида се зачуди кой ли сърдит бог е изобразен тук. С брат й не бяха идвали в тази част на Форума при предишните си посещения. Фонтанът бе разположен в центъра на голям площад, ограден с колони с орнаменти. Магазините отстрани се различаваха от онези в другия край на Форума. Тук се наблягаше повече на храната и виното, отколкото на продажбата на дрехи и бижута. Едно от заведенията привлече вниманието й. Евтините златни букви, които натрапчиво оповестяваха имената на магазините и бутиците навсякъде във Форума, тук липсваха. Вместо това букви от прекрасен травертин с издълбани орнаменти, нашарени с жив мъх и пълзящи лози, изписваха името на малък вино бар, „Изгубената изба“.

Артемида сръчка брат си с лакът и посочи към заведението.

— Да отидем там. В настроение съм за кървавочервено кианти.

— Кога не си в настроение за червено вино? — той й се усмихна, хвана ръката й и я поведе покрай тълпата.

Внезапно светлините, които осветяваха облаците по тавана, притъмняха и смениха цвета си от жълт на бледоморав и теменужен. Тълпата зашумя в очакване, а Артемида и Аполон спряха точно пред „Изгубената изба“. Въпреки че и двамата бяха доста над средния ръст, им беше трудно да виждат над сбутаните един в друг хора. Артемида изпъшка разочаровано. Точно преди да щракне с пръсти, брат й прошепна:

— Бъди внимателна!

Тя му намигна и махна дяволито с дългите си пръсти. Хората, които закриваха гледката им, магически изгубиха интерес към шоуто и си тръгнаха. Всички, които се опитаха да застанат пред двамата високи, привлекателни Олимпийци, с изненада установяваха, че изпитват непреодолимо желание да изпускат газове — толкова силно, че бързо се извиняваха и хукваха към най-близката тоалетна.

— Не се тревожи, братко — усмихна се Артемида. — Всеки от тях ще открие по-късно тази вечер, че има невероятен късмет в… как нарече тези дрънчащи кутии? Монетни… — гласът й заглъхна, докато умът й регистрираше шокираното изражение на Аполон. Тя обърна глава и проследи изумения му поглед. Очите й се разшириха при вида на седналата в центъра на шуртящия фонтан статуя, която се завъртя бавно към тях и заговори.

— ЕЛА, ЧОВЕКО! ЕЛАТЕ, ХОРА! ЕЛАТЕ ВСИЧКИ ВИЕ В МОЛА!

— Тази ужасия прилича на Бакхус! — ахна Артемида.

— Мисля, че е Бакхус — отвърна Аполон, като се стараеше да не говори високо.

Статуята отвори уста и се изкиска.

— О, но тази вечер имаме специално шоу за вас! Нимфи, повелявам ви да танцувате по двойки за веселящите се хора във Вегас!

Както бе заповядал, двойки нимфи се отделиха от местата си в края на тълпата и за наслада на публиката от смъртни започнаха прелъстителен танц около фонтана в такт с вървящата на запис музика от звънци, гайди и рогове. Златен блясък като ореол осветяваше красивите горски божества, докато те се въртяха, подскачаха и се веселяха със свръхчовешка грация.

Статуята на Бакхус механично заклати глава в знак на одобрение. Когато отново проговори, брадичките му се разтресоха като желе:

— Нимфи, магията на вашата прелест е чиста и истинска. Кажи ми, Аполоне, какво мислиш ти?

Като чу раздвижената статуя да го нарича по име, Аполон подскочи от изненада и излезе половин крачка напред. После тялото му замръзна, когато една от по-малките статуи оживя, завъртя се и отговори:

— Съгласен съм, че са прелестни, нежни и сияйни. Тази вечер аз ще ги направя още по-красиви с магията на моята безсмъртна светлина!

Истинският Аполон стоеше онемял, вторачен в собствената си карикатура. В следващия миг музиката се усили и започна лазерно шоу. Нимфите ускориха темпото на своя танц под спонтанните овации на запленената публика.

— Как смее! — изсъска Артемида, но щом пристъпи напред с пламнали очи, Аполон хвана ръката й.

— Почакай! Не можем да направим нищо пред всички тези смъртни.

— Трябва ми само моят лък и една-единствена стрела. Бакхус ще съжалява вечно за малката си безвкусна шега — рече Артемида.

Аполон поклати глава и погледна статуята, която се предполагаше, че трябва да изобразява него.

— Можеше да се потруди повече, че поне малко тази статуя да заприлича на мен.

— Това е богохулство — в гласа на Артемида прозвуча заплаха.

— Лирата ми наистина ли свети в зелено? — Аполон се опита безрезултатно да сподави смеха си. — И моля те, кажи ми, че главата ми не е толкова голяма.

Думите на сестра му бяха заглушени от рева на Бакхус:

— Прекрасна Артемида, колко красива си ти! По твоята царствена заповед призоваването ще се състои.

Беше ред на Артемида да разтвори втрещено очи, когато едно неласкаво нейно копие започна да свети. То се обърна и вдигна дебелата си ръка. Артемида зяпна, щом чу статуята да говори с механичен женски глас, нямащ нищо общо с нейния.

— Това аз смятам да направя и тази вечер дръзвам да изпратя чрез нимфите във въздуха блестящ, магията на призоваване сред вас. Така обсипвам ви с мойта сила — и тук нощес тя нека се разстила.

В същия миг нимфите започнаха да припяват в тихо хипнотично жужене, докато вървящата на запис музика избледня и се превърна в смътен фон, на който се открояваха сладките им гласове.

— Той отиде твърде далеч! — очите на Аполон потъмняха. Никой не може да се подиграва със сестра му, било то и безсмъртен. Но Аполон с изненада усети как ръката на Артемида стиска неговата. Този път тя го спря да не излезе напред.

— Чуй нимфите — гласът й излъчваше напрежение.

Аполон сподави гнева си към Бакхус и се заслуша в песента на нимфите. Мелодичното припяване имаше познатото прелъстително темпо и още преди полубожествата да започнат да произнасят думите на призоваването, Аполон усети как космите по ръцете му настръхват в отговор на невидимото надигане на сила, която изпълва въздуха наоколо.

Вие, които дирите древните пътища,

помислете

за връщането на безсмъртните

и на далечните ваши предци,

които

почитат са нявга боговете стари

и благославяли поля, гори и вятър,

вода, земя и въздух.

В тази нощ ние призоваваме

отминалите времена, отминалите дни.

Гласовете на нимфите бяха толкова прекрасни, че смъртните, които ги слушаха, едва дишаха.

— Какво правят те? — Аполон почувства как нещо стяга гърлото му. — Това е истински ритуал по призоваване. Мога да усетя силата — кълна се в брадата на Зевс, тя е почти видима!

Двамата безсмъртни гледаха безпомощно как нимфите продължават да плетат своята магическа паяжина.

Празнувайте събуждането на Олимпийците,

и оживяването на тайнствата древни,

разцъфването на красотата и плодовитостта.

Оповестяваме завръщането на боговете

с магия, възхвала и песен.

Помощта на древните нека призовем!

— Трябва да ги спрем! — Аполон тръгна напред, но твърдата ръка на Артемида го спря.

— Как? — прошепна тя — Как да го сторим, без да направим ужасна сцена?

Аполон стисна зъби.

— Но не можем да им позволим да завършат призоваването. Помисли за последиците, ако днешен смъртен се обвърже с помощта на някой бог!

— Ти помисли, братко. Призоваването е безобидно.

— Какво говориш? Силата се усеща десетократно по-осезаемо! Явно дългата липса на магия в този свят прави ритуала по-мощен. Това обвързване ще бъде неразрушимо — изрече той през зъби.

— Това обвързване никога няма да се състои — отвърна убедено Артемида. — Кой тук знае как да изпълни ритуала?

Чувствената песен на нимфите продължи да изпълва пространството.

Меки, шептящи ветрове далечни,

приветствия, изпратени към теб…

— Трябва да се възлее вино от древните земи — напомни му Артемида. — А после виното да се смеси с кръв. — Устните на богинята се извиха в самодоволна усмивка. — Колко века са минали, откакто тези смъртни са правили кръвоприношение и възлияние? И това дори не довършва ритуала докрай.

В името на Бакхус,

Аполон и

Артемида,

изпрати силата на боговете чиста, ведра

и свободна…

— Желание, почувствано в сърцето, трябва да се изрече на глас, когато призоваването приключи — довърши Аполон вместо нея и раменете му започнаха да се отпускат. — Ти си по-мъдра от мен, сестро. Никой смъртен днес не би могъл да изпълни ритуала.

Аполон се усмихна на Артемида и отново насочи вниманието си към кръшните нимфи. Сега, когато страховете му се уталожиха, той си позволи да се наслади на изящността на древния ритуал. Ритуалът бе толкова силен, че Аполон не можеше да си спомни кога за последно нимфите го бяха изпълнявали в Стария свят. „Те притежават безмерна красота“, помисли той, позволявайки на магията да го докосне и да завладее духа му. Призоваването беше чисто и искрено. Както обикновено, нимфите искаха да доставят удоволствие на хората и Аполон почувства как безсмъртната му същност отвръща на техния зов. В този момент той искаше да пристъпи сред танцуващите нимфи и да позволи на смъртните да зърнат истинската му сила. Искаше да им разкрие величието на един жив, дишащ бог и да изпълни желанията в сърцата на най-заслужилите, макар да знаеше, че това е невъзможна фантазия. Зевс им забрани да се забъркват с хората и Аполон трябваше да признае, че този път е съгласен с баща си. Днешните смъртни бяха по-добре без намесата на древни, забравени богове. Но докато песента на нимфите се разливаше магически около тях, мисълта, че тези смъртни вече не се обръщат към Олимп, го направи странно тъжен. Щом ритуалът достигна кулминацията си, Аполон се почувства опиянен едновременно от сила и разочарование.

Помощта безсмъртна е скрепена

с изречено желание и зов сърдечен.

Съмнението отхвърлете

и дайте глас на вашите души.

Стремим се ние тази нощ

към правдата на любовта.

Нека желанията, почувствани в сърцето

се изрекат

и както речени са — да пребъдат те!

В мига, в който нимфите изрекоха финалните думи на призоваването, Аполон и Артемида внезапно усетиха неприятно дръпване — сякаш умовете им бяха впрегнати и онзи, който държеше юздите им, току-що ги бе изтеглил силно. Златистите им глави се обърнаха едновременно и двамата впериха погледи в малка кръгла маса, разположена сред нещо, наподобяващо испански вътрешен двор от Стария свят, пред входа на някакъв вино бар. Братът и сестрата гледаха ужасени как една деликатна смъртна жена, седнала сама, преобърна високата си чаша, финият кристал се натроши и червеното вино се разплиска. Силата, която се рееше във въздуха, улови разливащото се вино и магически го превърна в съвършен ален кръг около смъртната. Тя се опита бързо да почисти растящата винена локва с ленената салфетка. После издаде тих звук на изненада. Пръстът й се бе набол на едно от стъклените парчета и по бялата й кожа запълзяха топли рубинени капчици.

— Не! — изстена Артемида, когато кръвта на жената се смеси с италианското вино.

— Тя не може… — започна Аполон, но изпълнените му с ужас думи секнаха, когато жената отвори уста и изрече това, което щеше да промени завинаги живота им.