Богинята на светлината

Девета глава

Всичко наоколо се изпълни с нежни звуци на цигулки. Страстната музика сякаш примамваше водата към небето и извикваше скрити светлини, които огряваха леещия се танц. После тенорът започна да пее. Памела цялата потрепери, когато към цигулките се присъедини и великолепния тенор на певеца. Беше толкова неочаквано, толкова удивително! Водните дъги се движеха в съвършен синхрон с музиката — сякаш хореографията им беше дело на майстор вълшебник.

Беше невероятно и прекрасно, също както и това, че целувката им сякаш беше знак за начало на всичко това.

При първите звуци, Памела и Аполон се обърнаха с лице към фонтана и сега Памела стоеше притихнала и сгушена в прегръдката на Феб, докато душата й се рееше с песента.

— Италианска е, нали? — тя се наклони към него, повдигайки глава, за да може той да чуе въпроса й, но без да сваля поглед от водата.

— Да — каза Аполон. Неговите очи също бяха приковани в невероятната магия на музиката и водата.

— Пее за la rondine, лястовицата — промърмори той, използвайки гласа си по-скоро като фон на прекрасната музика, отколкото като нещо разсейващо. — Разказва за живота на една малка лястовица, която отлита много, много далеч, за да открие любовта. Но разбира се, той не пее наистина за птица — пее за своята любима. Страхува се, че е отлетяла от него и я е загубил завинаги.

— Иска ми се да разбирах италиански — прошепна Памела.

Аполон я притисна още по-плътно до себе си.

— Наистина ли е необходимо? Просто слушай музиката със сърцето си и ще разбереш душата на песента.

Памела слушаше със сърцето си. На кресчендото очите й се напълниха със сълзи. Тя наистина разбираше — разбираше болката от изгубената любов и от разкаянието, разбираше страха от това да си вечно сам. Когато песента свърши и водата стана спокойна и черна, тя остана с гръб, притиснат в тялото на Феб. Усещаше ударите на сърцето му. Топлината на тялото му я обгръщаше.

— Не очаквах да открия такава красота тук — каза той меко, за да не развали магията на вълшебните води.

— Нито пък аз — Памела си пое дълбоко дъх. — Много неща тази вечер бяха неочаквани за мен.

Аполон нежно обърна Памела с лице към себе си. Държеше я в обятията си, не желаеше да я пусне, но и не искаше да я изплаши или пък да я хване в примка. Тази нощ бе изпълнена с неща, които му се случваха за първи път. И сега, за пръв път в цялата вечност на своето съществуване, той искаше една жена да дойде при него с желание. Не като заслепена девойка, завладяна от присъствието на Аполон, бога на светлината и не като прелъстителна богиня, търсеща временен партньор, с който да се позабавлява. Искаше тя да го избере така, както една смъртна жена би избрала един мъж.

— Не говорех само за танцуващата вода — каза той.

— Нито пък аз.

Когато се наведе, за да я целуне, той не можа да се сдържи и обхвана с ръка главата й, заравяйки пръсти в късата, разрошена коса, която толкова бе копнял да докосне, още откакто я зърна за пръв път. Тя не се отдръпна, но също така и не потъна в целувката. Усещаше устните й под своите топли и податливи, но те не се разтвориха веднага в подкана. Сякаш му задаваха въпрос, на който трябва да отговори, преди да получи разрешение да продължи. „Мисли!“, заповяда той на себе си. „Какво искат жените?“

Засрамено осъзна, че въпреки целия си опит не бе сигурен как да отговори на този въпрос. Концентрира се, разчитайки знаците на тялото й. Какво ли иска тя? Движейки се бавно, той си наложи да игнорира буйната страст, която пробуждаше всяко докосване до тази смъртна жена. Вместо да се държи като груб, арогантен бог, Аполон се контролираше строго. Той целуна нежно нейната плътна долна устна, след което я пое деликатно между зъбите си и я подръпна закачливо, но само за миг. От устните й се прехвърли на върха на носа й. Там пося една бърза целувка и бе възнаграден с усмивка, която веднага целуна в ъгълчетата. Пръстите му си играеха с късите къдрици, докато се гушеше в ухото й, след което прошепна в него:

— Много ми харесва косата ти. Напомня ми на гордия, свободен народ на амазонките. — Устните му се спуснаха надолу. — И оставя врата ти толкова примамливо гол.

Усети как тя потреперва и вдигна глава, за да я погледне в очите. Те все още бяха изпълнени с емоции, които музиката бе предизвикала и у двамата.

— Искам да бъдеш такъв, какъвто изглеждаш — каза тя меко. — Не искам поредния мъж, който претендира, че е едно, а всъщност е друго.

Той усети как сърцето му спира.

— По-рано тази вечер признах пред себе си нещо, от което се бях крила много дълго. Признах, че макар и доволна, всъщност не съм щастлива. Заключила съм се и дори не се опитвам да постигна щастие. Лека усмивка освети сериозното й изражение. — После си пожелах нещо глупаво и то на висок глас. И това, което мисля, че си пожелах в действителност, е да мога отново да вярвам на инстинктите си.

— И какво ти казват инстинктите за мен? — попита Аполон.

Тя изправи глава и го погледна:

— Казват ми, че наистина си различен. Никога не съм срещала мъж като теб.

— Уверявам те, че инстинктите ти не те лъжат.

Той се наведе, за да я целуне отново, този път с цялата страст, която го изпълваше, но точно преди устните му да докоснат нейните, небето се разтвори и започна да вали проливен дъжд.

Памела изпищя и вдигна абсурдно малката си чанта над главата в напразен опит да се предпази.

Аполон се намръщи и се огледа гневно наоколо. Дъжд насред пустинна нощ? Колкото и особен да бе станал съвременният свят, това не можеше да промени закономерностите на времето. Но боговете можеха. Този дъжд определено беше подозрителен. Носеше отпечатъка на безсмъртна намеса. Вероятно онази гад Бакхус се беше задействал, причинявайки пакости.

Хората наоколо се затичаха към най-близките сгради. Аполон умело насочи Памела към първото появило се дърво. С почти неуловимо движение на ръката той превърна зеленината над тях в нещо като голямо палмово листо. Двамата се скриха от дъжда под него. Аполон я прегърна и двамата, приютени под короната на дървото, наблюдаваха пороя.

— Това време изглежда необичайно — каза Памела, докато бършеше водата от лицето си. — Мислех, че тук почти не вали. Ох! — тя се намръщи, поглеждайки обувките си. — Май току-що съсипах невероятните си „Джими Чоо“.

Аполон й се усмихна накриво.

— Как вървиш на тези остриета?

Памела протегна напред крака си и заоглежда съсипаната си обувка, а той — добре оформения й прасец.

— Вървенето с чехли, високи девет сантиметра, е отличителен белег на истинската жена. — Памела прокара ръка през косата си и тя застърча на прекрасни разрошени шипчета.

— Не бях си и представяла, че толкова малко дърво ще предпазва така добре от дъжда — тя вдигна очи. — Като зелен чадър е.

— Е, прониква малко дъжд — отвърна Аполон, сочейки нагоре с леко движение, което веднага позволи на една-две капки да се процедят през неговата божествена защита. — А и дъждът прогони тълпата.

Без да погледне повече дървото, тя се усмихна широко и кимна.

— Сякаш сме в наш собствен малък свят.

Той докосна един къс кичур на косата й.

— Мисля, че наистина е така.

И после през булото на дъжд и интимност фонтанът оживя отново, а сексапилният глас на Фейт Хил се завъртя около тях през водата.

Не искам отново разбито сърце, нямам нужда отново да плача.

Не искам да уча по трудния начин, скъпи, здравей, о, не, сбогом…

Този път те не гледаха шоуто.

— Ти ли правиш това? — прошепна Памела. — Плати ли им, за да слушаме тези песни?

Аполон поклати глава и хвана лицето й между ръцете си.

— Но те са за теб, нали? Ти си лястовицата, както и жената, която не иска отново да плаче.

Памела само успя да кимне.

Тази целувка, тази целувка!

Сякаш песента звучеше единствено за тях. Аполон я притегли в прегръдката си и я целуна. Целуна я като мъж, който иска да предпази любимата си от страдание, сърдечна болка и тъга.

Устните й се раздалечиха и тя го прие. Щом го стори, Аполон усети как нещо вътре в него се разтваря. Сякаш някаква брава се отключи и капакът се отмести, позволявайки на това, което му бе липсвало, да изпълни душата му. Ръцете й се плъзнаха нагоре, откликвайки на прегръдката му и той забрави за планината Олимп, забрави за днешния свят на смъртните. За него цялата реалност се събра във вкуса, докосването и уханието на Памела. Тогава тя изохка и потрепери, а светът връхлетя обратно. Фонтанът отново потъмня, а вятърът и дъждът се усилиха.

— Студено ти е! — Аполон разтри ръцете й, мислейки си какъв безчувствен тъпак беше. Докато се бе зареял в нея, тя седеше прогизнала от вода.

— Трябва да се връщаме. Може да се разболееш навън.

— Феб — тя дръпна ръката му, задържайки го под малкото дърво.

— Може би наистина трябва да се върнем в хотела, но аз не треперих заради дъжда. И трябва да знаеш, че макар да изглеждам малко прогизнала — тя избърса една дъждовна капка, която се стичаше по челото й. — Не съм нежно парниково цвете. Няма да се разтопя и се насладих на всяка секунда от целувката ни под дъжда.

Той усети как стягането в гърдите му изчезна, щом сърцето му откри топлината в погледа й. Не само той усещаше, че има връзката между тях — тя също я чувстваше. И някъде дълбоко в съзнанието му инстинктът му прошепна, че именно това правят мъжете и жените… това беше смъртният танц на любовта.

— Но аз съм съвсем подгизнала, а дъждът сякаш не намалява — каза Памела, гледайки пороя, който продължаваше да се излива.

Аполон проследи погледа й. Разбира се, той можеше да ги предпази от дъжда през целия път обратно до Цезар Палас, но нямаше как да обясни този номер на Памела.

— Знаеш ли какво — ще се състезавам с теб до хотела — усмихна му се широко тя.

— Не можеш да бягаш с тези обувки — той посочи към краката й.

— Е… Ние сме в Лас Вегас. На какво се обзалагаш?

Без да изчака отговора му, тя хукна с писък в дъжда. Аполон я последва със смях, оставайки достатъчно далеч зад нея, за да вижда как закръглените й бедра подскачат, докато тича със сладки, малки женски стъпки.

Аполон не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал толкова млад или щастлив.

Нито един от двамата не обръщаше внимание на улицата и неспирния поток от коли по нея. Той я следеше с очи, а тя продължаваше да гледа през рамо назад към него.

— Печеля облога! — извика Памела.

Рязък звук я накара да погледне напред и дъхът й спря. Улицата! Изобщо не бе преценила колко е близо. Опита се да спре, но високият й тънък ток се закачи на някаква цепнатина в бордюра. Тя изгуби равновесие и размаха ръце като вятърна мелница в стремежа си да се задържи права. Памела усети страшна, отвратителна болка в глезена и залитна напред.

Аполон бе забелязал, че винаги, когато се случваха ужасни неща — като смъртта на Хектор или когато Артемида се бе разгневила на Актеон — времето се забавя, а случващото се някак се разтяга и разгъва. Приличаше на борова смола, която образува капчица и после се сцежда с дълга диря по грубата кора на дървото. Но при инцидента с Памела не стана така. Всичко се забърза със свръхчовешка сила. В един момент тя кокетно му се усмихваше през рамо, а в следващия се олюляваше на бордюра на улицата. Всеки момент щеше да падне на платното, по което бушуваше вълна от метални чудовища. Аполон видя смъртта й. Нямаше време за мислене. Тялото му реагира импулсивно, тласкано от безсмъртното му сърце, което изведнъж се бе разтърсило от мисълта, че може да я загуби.

„Не!“ — Аполон скочи към Памела със скорост, която беше ослепителна за човешките очи. Изстреля ръката си напред с отворена длан. Викът му моментално предизвика звуков взрив и след него огромна въздушна вълна отби колите далеч от падащото тяло на Памела.

Тя не докосна твърдия мокър бетон. Аполон не можеше да го позволи. Със свръхчовешка бързина, той я хвана в обятията си и я издърпа обратно на тротоара.

Гумите на спиращите коли изсвириха пронизително. Чу се звук на кола, която се блъска в друга. Пищящи клаксони взривиха нощта. Но в дъжда и вятъра сякаш никой не забеляза бога, който беше предизвикал всичко това. Богът, който сега бе коленичил на мокрия тротоар и държеше една смъртна жена близо до гърдите си.

— Глезенът ми — гласът на Памела трепереше от болка и ужас. — Мисля, че е счупен.

Аполон нежно изтегли слабия й крак от абсурдната обувка. Докосна мястото и през меката й кожа усети костта, която се беше усукала до счупване. Представяйки си болката й, той се сви. После прокара бързо ръка по глезена й и мълчаливо повели на нервните окончания да спрат своята пронизваща агония. Почти веднага усети как тя се отпуска и дишането й става по-дълбоко и спокойно. С едно плавно движение, Аполон я вдигна на ръце и богът на светлината тръгна като лъч на ослепително слънце през дъжда и ударените коли.

По-късно свидетели на странния сблъсък на ъгъла на „Лас Вегас“ и „Фламинго“ щяха да говорят, че в онази дъждовна нощ видели висок мъж, който май носел жена, но не са сигурни, тъй като си спомнят само особения начин, по който блестели очите му. Всички щяха също така да се закълнат, че не могат да го опишат точно, тъй като тялото му било заобиколено от светлина. Сякаш греел с огъня на слънцето.