Богинята на светлината

Двайсет и четвърта глава

Представата на Еди за „доста скромни условия за настаняване“ беше да наеме цяла кирпичена къща с девет спални. Тя бе разточително построена през двайсетте години на двайсети век и грижовно възстановена с антики и модерна водопроводна инсталация и осветление през 2003-а година. Намираше се в покрайнините на курорта „Ред Рок Кениън“ — прекрасен оазис от естествени минерални извори и свежа зеленина, които изглеждаха особено и възхитително нелепо насред стърчащите скали с ръждив цвят и суровото очарование на пустинния пейзаж на каньона Ред Рок. Памела застана пред три двойни врати, които водеха навън към огромна дървена тераса. Там няколко сервитьори бързо нагласяваха последните детайли по масата за вечеря — подреждаха свежи цветя и свещи. В това време трима музиканти настройваха инструментите си. Музика, свещи, цветя и фин порцелан… Памела изпита облекчение, че сутринта облече малката си черна рокля вместо нещо по-ежедневно. Външното осветление внезапно се включи и обагри в меки цветни петна като от акварел ясната нощ над Невада.

Памела вдиша дълбоко разхлаждащия пустинен въздух. Пътуването на предната седалка с чувстващия се зле Аполон (той настоя Памела да остане с него и изглеждаше толкова окаян, че тя с въздишка се натъпка отпред — нещо, което ужасно подразни Робърт) беше изживяване, което я накара да погледне по нов начин на пейзажа, който ги заобикаляше.

Памела обичаше Колорадо. Макар да бе родена и отрасла там, никога не й омръзваше величието на Пайкс Пийк и зелената, планинска красота на дома й. Смяташе, че е пътувала доста, особено в Съединените Щати и е виждала много прекрасни места, но никое от тях не бе изпълвало сетивата й и не бе успокоявало душата й така, както нейният дом. Затова бе изненадана, че пустинята я привлича толкова силно.

По време на краткото им пътуване от имението на Еди, разположено на ръба на каньона Ред Рок, до ранчото пред очите им се разкриха впечатляващи природни картини — едновременно голи и внушителни. Имаше нещо тайнствено и прекрасно в пустинята. Тя караше въображението си да препуска диво из момичешки фантазии за каубои от Дивия запад, за кожа и пот. Тя се усмихна широко на себе си заради глупавите си романтични блянове.

— Обичам усмивката ти!

Дълбокият глас на Аполон я стресна. Памела се обърна. Той стоеше толкова близо зад нея, че усещаше топлината на тялото му. Беше просто обикновена телесна топлина, а не безсмъртната сила на бога на светлината, но я накара да си спомни предишната нощ и как пламъците бяха близали тялото й в ритъма на неговите тласъци.

Тя прокара нервно ръка през късата си коса.

— Не чух да влизаш.

— Не исках да те стряскам.

Ако той знаеше… Самото му присъствие караше корема й да се свива и лицето й да поруменява. И това беше преди да открие, че той е проклетият бог на светлината! Тя беше ухажвана и преследвана от безсмъртния Аполон. Малко приличаше на стар епизод от „Стар Трек“, в който бе заседнала безвъзвратно, без възможност за измъкване от тази дяволски тегава ситуация.

Но всъщност Памела не искаше да се измъква и тази мисъл я побъркваше. Какво прави тя? Та той е Аполон! Памела не можеше да спре да се удивлява на това — беше щуро, влудяващо и ужасно плашещо.

Вместо да плямпа като луда (понякога й се струваше, че наистина полудява), тя кимна към пустинната нощ. Надяваше се да го е направила най-малкото полунебрежно.

— Не си виновен. Бях погълната от пейзажа. Тук е много по-хубаво, отколкото очаквах.

— Да, знам какво имаш предвид. Царството на Лас Вегас също ме изненада с красотата си — той се усмихна и отметна един къс кичур тъмна коса от челото й.

Очите му уловиха и отразиха светлината на терасата и за момент сякаш отново заблестяха с безсмъртна синева. Памела се отмести на крачка от него.

— Защо? — попита той изтощено. — Защо избягваш докосването ми?

При въпроса му един от сервитьорите погледна нагоре с явно любопитство и Памела направи знак на Аполон да я последва до далечния край на терасата, където бе по-малко вероятно да ги подслушат. Тя сниши глас и се опита да не се върти нервно.

— Не избягвам докосването ти. Аз… аз съм предпазлива — тя се запъна и избегна погледа му.

— Не разбирам — той избърса лицето си с ръка и въздъхна. — Знаеш ли, Памела, това не ми се е случвало преди. Трябва да ми обясниш правилата на любовта.

Сърцето й се беше качило в гърлото. Преглътна внимателно, преди да отговори.

— Не знам правилата. Не знам как се обича бог. — Срещна погледа му с неохота. — Беше напълно различно, когато те мислих за Феб.

— Аз съм Феб, Памела!

— Не, не си! Господи, Аполоне… — тя замлъкна и стисна устни. — Виждаш ли? Вече дори не мога да говоря нормални неща край теб. Боже мой… ти си бог! Не знам какво да кажа… какво да направя… — тя потърка чело.

Музикантите засвириха валс и нощта стана някак сюрреалистична. Сякаш Аполон тайно бе направил нещо, за да добави музикално оформление към разговора им.

— Не искам да съм влюбена — меко каза Памела. — Тоест не исках, преди да те видя теб и сега ми се струва много… прекалено… направо невъзможно.

Той поклати глава.

— Не, не е невъзможно. Единствено начинът, по който разбра, не беше подходящ. Трябваше да ти кажа по-рано, да направя така, че да го приемеш по-лесно.

— Как е възможно да го приема по-лесно? Ти си древен бог, а аз съм смъртна жена. Не сме създадени един за друг, Аполоне!

Щом изрече на глас думите, които я преследваха през целия ден, стомахът й се сви още повече.

— Аз изпълних желанието на сърцето ти — отвърна той със стегнато гърло.

— Разбира се, че го изпълни! Не че не те желая! Желая те! Ти си съвършен! Поисках романтика, а ти наистина си сбъдната романтична мечта. — Памела искаше да млъкне, да спре думите, които изригваха от устата й, но не можеше. Страхуваше се, че ако го направи, ще се хвърли в обятията му и ще пожелае да остане там завинаги. И в какво щеше да се превърне тогава? Какво щеше да се случи със сърцето й, щом той напусне нейния свят и се върне в неговия си?

Аполон направи гримаса и поклати глава.

— Аз съм повече от романтична мечта, а и ти поиска повече от флирт с някой бог.

— Аполоне, знам какво съм поискала! — рязко отвърна Памела.

— Наистина ли? Тогава може би ще ти е интересно да узнаеш, че връзката между теб и сестра ми след призоваването не бе разрушена до миналата нощ, когато призна, че съм сродната ти душа.

— Сродната ми душа… — тя прошепна думите и поклати глава. — Не!

Не беше възможно. Ако той е нейната сродна душа, как ще оцелее без него?

Красивото му лице се вкамени.

— Навярно през всички тези векове съм бил щастлив, щом не съм познавал любовта. Сега откривам, че това е много болезнено чувство.

Той й се поклони сдържано, обърна се и си тръгна.

Но вместо да мине през вратите и да се върне в стаята си, както възнамеряваше, почти налетя на сестра си и Еди, които тъкмо влизаха в двора, плътно следвани от неизменния Джеймс.

— Добре! Добре! Ти вече си тук — рече Еди, потупвайки Аполон по рамото. После видя и Памела. — Отлично! Всички сме тук. Джеймс, кажи им да започват празненството. Ела, моя богиньо! Храната тук може да е обикновена, но обещавам, че няма да се разочароваш от качеството й.

— Еди, искам още от онова прекрасно шампанско!

— Разбира се, разбира се — промърмори той, докато й помагаше да седне на стола.

Памела гледаше как големият мъж се суети около богинята като гигантограмадна кокошка. Аполон бе застанал пред масата. Памела усещаше втренчения му поглед върху себе си. Тя примигна, за да прогони сълзите, които пълнеха очите й, изправи рамене, залепи служебно приветлива усмивка на лицето си и се присъедини към малката групичка на масата. Еди, разбира се, настоя тя да седне до „Феб“. За късмет веднага щом се настани, рояк сервитьори се струпаха около масата.

Еди нарече вечерята „обикновена“, а кое ли според него би било екстравагантно, зачуди се Памела. Ястията не бяха сервирани едно след друго, както се прави със скъпи, специално доставени деликатеси в луксозен курорт. Вместо това Еди поръча на сервитьорите да изнесат всичко наведнъж. Беше като експлозия от храна. Салатите от зеленчуци, екзотични свежи гъби и зрели, напращели малки доматчета бяха оформени като миниатюрни птичи гнезда. Макароните с форма на вратовръзки бяха божествени и ухаеха на свеж чесън и бяло вино. Дебелите парчета сьомга бяха изпечени на грил, както и дългите резени тиквички, покрити със сос от разтопено сирене проволоне и поръсени с пипер и морска сол. По време на цялата вечеря внимателни сервитьори пълнеха чашите с ледено шампанско.

Всичко беше възхитително и Памела почувства как се отпуска, докато Еди и Аполон водеха неангажиращ разговор за ежедневното традиционно посещение на баните в Древен Рим. Памела също бе заинтригувана от живите детайли, които Аполон разкриваше за един свят, смятан отдавна за мъртъв.

— Значи къпането наистина е било форма на социален живот — рече Еди между две хапки сьомга.

Аполон кимна.

— Не го възприемай като нещо, което хората са правили само, за да са чисти. Римските бани били много повече от места за къпане. В тях имало специални места за тренировки, зали за масажи, бръснарници, места за хранене, които днес бихме нарекли ресторанти, магазини и библиотеки. Банята била място за срещи, място, където научаваш, всичко, случващо се в града. В някои бани имало стаи за частно ползване — в тях се събирали и обсъждали въпроси, които не трябвало да стават публично достояние. Говори се, че дори самите богове често посещавали баните в Рим, за да чуят интригите на деня.

— Ха! Може би заговорът за убийството на Цезар е започнал в някоя римска баня? — предположи Еди.

Артемида се изсмя подигравателно.

— Цезар! Да се обяви за бог беше само една от многото му грешки. Трябваше да слуша жена си. Калпурния го предупреди. За съжаление Рим твърде често не слушаше гласовете на жените си! — завърши бурно тя.

Очите на Еди се разшириха.

— Разбрах, прекрасна моя! Размишлявам върху това от сутринта, откакто се видяхме за пръв път. Нещо не беше както трябва, не беше съвсем точно и сега разбирам какво. Ти въобще не си Диана! Сега обаче виждам истинската ти същност.

Артемида повдигна една златиста вежда и отхапа от второто си парче сьомга.

— Наистина ли?

— Да! Ти си прекалено страстна, за да бъдеш бледата и ефирна Диана. Ти пламтиш и искриш, не само със светлината на пълнолунието. Носиш вътре в себе си душата на ловджийка. Утре ще свалим глупавата ваза, която държеше днес и ще я заменим с лък и колчан стрели. Кроткостта на Диана залезе. Изгря богинята Артемида.

Памела се задави, докато преглъщаше и един сервитьор побърза да й донесе чаша вода. Между покашлянията тя хвърли изненадан поглед към Аполон. Но Еди не бе приключил. Той сложи ръка на сърцето си и дълбокият му звучен баритон изпълни пустинната нощ, надигайки се и снишавайки се като гласа на един от тримата тенори.

Аз Артемида възпявам, ехтяща навред, златострелна…

… тя с наслада опъва по дивеч лъка си всезлатен.

Свирят стрелите й, стенат в ужас планински върхари…

… Ала безстрашна и дръзка вършее навред Артемида.

Целият род животински погива, прострелян от нея.

Щом Еди започна да пее, Артемида престана да се храни. Гледаше го с нескрито изумление. Големият мъж спря, направи знак на тримата музиканти, които досега бяха свирили мека фонова музика. Те спряха да свирят и щом Еди започна отново да пее, арфистът улови мелодията и магическите звуци на хармоничните струни се сляха с красивия баритон.

Щом си засити страстта стрелометната следотърсачка,

с радост отпуща лъка си извит, закопчава колчана

и се отправя веднага в палатите ширни на брат си,

Феб Аполон, в земята богата и плодна на Делфи…

Той кимна към Аполон, който наклони глава в царствена признателност.

… за да подготви красивия танц на Харити и Музи.

Там си окачва колчана с извития лък, а пък сетне

слага си гиздава дреха, повежда хорото им кръшно,

първа запява. А те пускат волно гласа си безсмъртен,

хубавонога Латона възпявайки, че е родила

рожби, и в тяло, и в мисъл най-първи сред всички безсмъртни14.

Слава, о, дъще на Латона с прекрасните къдри и Зевса!

Друг път отново с песен на всички за теб ще припомня!

Гласът на Еди задържа последната нота, докато арфистът импровизираше върху последната фраза. Със замлъкването на песента нощта стана съвсем тиха. Погледът на Памела се премести от Еди към Артемида. И остана там. Поразително сините очи на Артемида бяха пълни с блестящи сълзи. Богинята се наведе напред и целуна продължително Еди по устните.

— Ти знаеш Омировите химни — прошепна тя съвсем близо до лицето на мъжа.

— Знам Омировите химни — тържествено повтори Еди.

— Изненада ме, Еди.

Усмивката на искрена радост на богинята беше толкова прелестна, че дъхът на Памела спря.

— Братко — рече тя, без да снема прикования си поглед от Еди, — бих искала да възнаградя нашия домакин за наблюдателността му. Ще ни посвириш ли?

— Разбира се — каза Аполон, — но нямам инструмент.

Ясният глас на Еди гръмна през терасата.

— Достатъчно музика за тази вечер. Може да си вървите, но оставете инструментите си. Асистентът ми ще се погрижи да ви бъдат върнати утре.

Тримата мъже напуснаха мястото бързо и дискретно. Памела се зачуди колко ли им плаща Еди, за да не им мигне окото, като оставиха толкова скъпи инструменти.

Аполон зае освободеното място на арфиста и сложи ръце върху струните, без да показва и малка част от безпокойството си. Той е богът на музиката. Векове наред арфисти го боготворяха и възхваляваха, музите благоговееха пред него. От деня, в който бе придумал новородения Хермес да го дари с първата лира, позната на хората, той бе приел безсмъртната си власт над избрания инструмент за даденост. Беше като въздуха, който дишаше и виното, което пиеше — нещо неизменно, което винаги присъства. Но днес той не е безсмъртният Аполон, а просто един мъж. Знаеше нотите. Усещаше арфата като познат инструмент, въпреки това стомахът му се свиваше. Ами ако талантът му е отлетял заедно с безсмъртните му сили? Ами ако изсвири грешно нотите? Или — което бе още по-лошо — ако свири верните ноти толкова зле, че да звучат като грешни?

Вдигна поглед от инструмента. Артемида се бе изправила и без да откъсва очи от Еди, заднишком, тя грациозно се отдалечаваше от масата, за да има простор за танца си. Еди също не отделяше очи от лицето й. Писателят беше напълно влюбен в сестра му. Аполон притисна ръката си в опънатите струни. Той разбираше как се чувства големия мъж. Неохотно, богът извърна поглед към Памела. Тя го наблюдаваше съсредоточено, без съмнение очакваше да чуе съвършенството, с което свири богът на светлината. В този миг той искрено искаше да разполага с безсмъртните си сили, или поне да е истинския смъртен мъж Феб. Искаше му се да бъде или единия, или другия. В капана между два свята той беше като на бойно поле, въоръжен само със спомена за някакви оръжия.

— Изсвири любимата мелодия на Терпсихора15 — нареди сестра му.

Аполон знаеше мелодията. Беше там, когато музата на танците я сътвори и я бе свирил за нея при изпълнението й на едно от големите пиршества на Зевс. Затвори очи и се концентрира. Първите му тонове бяха колебливи, меки, почти неуловими за слуха, но пръстите му бяха уверени. Те познаваха усещането на сребърните струни и се движеха нагоре-надолу по дължината на инструмента като стари приятели, които си разменят поздрав.

Аполон отвори очи. Артемида се носеше по терасата, пресъздавайки прекрасния танц на Терпсихора. Той се усмихна любящо на сестра си. Тази вечер тя нямаше безсмъртни сили, но и нямаше нужда от тях. Малката копринена рокля, която Еди й бе купил, се увиваше грациозно около тялото й. Движенията й бяха бавни и изпълнени с неповторима хипнотична гъвкавост. Пръстите на Аполон прелитаха през струните, ускорявайки темпото. Артемида танцуваше в синхрон с него, въртейки и люлеейки се в съвършен такт с музиката до кресчендото, след което се свлече в елегантна купчина близо до краката на Еди.

— Не! — извика Еди и се наведе да я вдигне. Тя се изправи до него, като дишаше тежко. — Аз съм този, който трябва да бъде в краката ти, богиньо моя!

Артемида се разсмя, останала без дъх.

— Значи хареса наградата си?

— Ще пазя нежен спомена за твоя танц дорде настане смъртния ми час.

Изражението на богинята изведнъж се отрезви.

— Не желая да мисля за това как умираш.

Беше ред на Еди да се разсмее и той го направи от все сърце.

— Тогава не мисли за това, защото този ден е далеч, богиньо моя!

Усмивката на Артемида се завърна.

— Еди, ще се разходиш ли с мен? Знам, че е тъмно и нощта се е спуснала, но…

— Желанието ти е заповед за мен — обяви той. — Ела, тук е добре осветено и за мен е огромна чест да те придружа.

Без дори да погледнат към Памела и Аполон, двамата напуснаха терасата. Главите им бяха плътно допрени и Еди разпитваше Артемида за произхода на танца й. Все още зашеметена от невероятния спектакъл на богинята, Памела гледаше след тях. Не можеше да повярва. Артемида бе танцувала за Еди така, сякаш наистина искаше да танцува за него, сякаш действително искаше да му благодари. Каква промяна за един-единствен ден! Сутринта Артемида беше високомерна, горделива и се държеше направо невъзможно. Вярно, че продължаваше да е ужасно арогантна, напълно разглезена, нелепо угаждаща на капризите си и суетна, но когато погледнеше Еди, в очите й несъмнено се появяваше топлина. Възможно ли бе Артемида да има сърце?

Два меки, магически акорда се изляха като водопад един след друг и привлякоха вниманието на Памела към нейния безсмъртен. Нейният безсмъртен! Мисълта премина като тръпка през тялото й. Преди тази вечер тя си мислеше, че мъж, който свири на арфа, би изглеждал меко казано женствен, и най-вероятно е обратен. Аполон не беше нито едното, нито другото. Беше великолепно мъжествен. Той не просто свиреше на арфа — галеше я с любовно докосване и нежно извличаше прекрасна музика от нея. Сякаш ласката му я съживяваше. Със златистото си, мускулесто тяло и коса с цвета на слънцето, той приличаше на древен воин, който между две сражения е поседнал, за да отдъхне и да възхвали нечии героични дела. Тя срещна погледа му, когато той започна да пее. Пръстите му изтръгваха чувствено, ритмично жужене от струните.

На боговете равен съм, защото

до тебе седнал съм сега небрежно

и слушам те тъй сладко да говориш

и да се смееш нежно шеговита.

Гласът му беше толкова съвършен, че бе почти неописуем. Памела се опита да си представи как ли звучи, когато използва безсмъртните си сили. Нищо чудно, че цели поколения бяха строили храмове и ваяли статуи в негова чест. А сега той стоеше там и свиреше само за нея. В този момент тя го желаеше толкова много, че силата на страстта й почти я задави. Без да съзнава, стана и тръгна към него.

Но аз, щом отдалече те съгледам,

в уплаха — бледна — изведнъж изтръпвам.

Сърцето трепва в гърдите

гласът ми става сух и сякаш спира.

Езикът ми засъхва — нежен пламък

под кожата ми тънко запълзява.

Очите ми покрива нежен мрак,

бучение в ушите си усещам.

Студена пот челото оросява,

нозете ми се подкосяват, ставам

по-бледна от изсъхнала трева,

свят ми се вие, сякаш че умирам.16

Памела спря пред Аполон. Единствената сила, която му бе подвластна, беше силата на влюбения мъж и въпреки това той я потапяше в транс. Потръпна, когато богът повтори припева и я обгърна с топлината на гласа си.

На боговете равен съм, защото

до тебе седнал съм сега небрежно

и слушам те тъй сладко да говориш

и да се смееш нежно шеговита.

След като лекият нощен бриз отвя надалеч последния тон, тя се пресегна неуверено и погали с пръст опакото на ръката му, опряна в струните на арфата.

— Ти ли си написал това?

Той се усмихна и взе ръката й в своята.

— Не, писано е от Сафо, гръцка поетеса и страстна обожателка на жените. Заех думите от нея. Тя имаше язвително чувство за хумор и остър ум. Мисля, че би сметнала нашата ситуация за изключително забавна и не вярвам да възрази срещу малките промени, които направих в стиха й.

— Много е красиво. Твоят глас е… — Памела не можеше да открие думите, с които да опише чутото. — Гласът ти е като полузабравена мечта — твърде красиво, за да е истинско.

— Но той е истински. Аз съм истински!

Аполон я придърпа към себе си. Тя тръгна колебливо, но той обгърна талията й с ръце и я привлече плътно към тялото си.

— Това, което изпитваш към мен, е истинско. — Аполон нежно притисна устните си в нейните. Жадуваше за вкуса и докосването й, но тя бе толкова скована и неоткликваща, че той се задоволи с почти целомъдрена целувка — първо по устата, а после и по бузата й. Най-сетне тя се отпусна достатъчно, за да сложи глава на рамото му и той вдиша чистото ухание на косата й. Когато се наведе, за да я целуне отново, тя вдигна ръка и я притисна в устните му.

— Ще те помоля да ми дадеш време — рече Памела.

— Време?

— Нуждая се от време, за да помисля върху това, което се случва между нас, а не мога да мисля, когато ме докосваш и целуваш. Затова те моля за малко пространство за мислите ми. Ще направиш ли това за мен?

Той искаше да каже „не“, да хвърли настрани арфата, да я вземе в прегръдките си и да се люби с нея бавно и страстно, докато тя изгуби способността си да мисли въобще. Знаеше, че може да я убеди да му се отдаде. Усещаше го в начина, по който тялото й бе привлечено към него и по влажния поглед, с който очите й се взираха в неговите. Познаваше страстта, която се таеше в нея и знаеше как да я пробуди и използва. И после какво? На следващата сутрин тя щеше просто да се отдръпне. Той искаше Памела да дойде при него доброволно, без да съжалява след това.

Аполон свали ръката си от талията й. Вместо да се опита да я целуне пак, той отметна назад малкия кичур тъмна коса, който постоянно падаше върху челото й.

— Ще ти оставя пространство за твоите мисли.

Усмихна се тъжно, целуна ръката й и напусна бавно терасата.

Сам.