Богинята на светлината

Двайсет и седма глава

Памела обичаше да се скита из околностите на Пайкс Пийк, а и това беше основната й форма на гимнастика. Защо да тренира в задушното ограничено пространство на фитнес зала, когато я заобикаля великолепието на Скалистите планини в Колорадо? Тя не беше от онези корави къмпингуващи туристи с раници на гърба, които избягват удобствата на модерния живот. Изкачването по отвесна скала, спането на земята и пикаенето в гората никак не я привличаха. Но да поеме по пътека, виеща се из гънките на планината, особено рано сутрин, когато всичко е чисто, спокойно и уединено — това беше нещо, заради което разместваше графика си поне четири пъти седмично, откакто напусна Дуейн. За нея разходките бяха равни на свобода. Нямаше значение колко отпусната или стресирана се чувстваше в началото на излета си. Час по-късно, когато се връщаше, бе отпочинала и подмладена. Ви наричаше тези разходки „време за настройка в нагласата“.

Ето защо чисто новите къси панталони, тениската и туристическите обувки, сложени на леглото й, извикаха уверена усмивка на устните й. Тя се преоблече бързо и излезе от стаята точно навреме, за да види как Аполон върви по коридора към нея в мъжки вариант на същото облекло.

— Не знам как Еди прави цялата тази магия без никакви безсмъртни сили — каза Аполон с крива усмивка.

— Силата, която има Еди, се нарича пари. Много пари. Съчетани с въображението му, те се равняват на магия в съвременния свят. Джеймс ми се обади и каза да отидем при него в кабинета.

— След теб — с галантен жест Аполон я подкани да мине първа по коридора.

Памела забеляза, че той много внимава да не я докосне — точно както и по време на краткото им пътуване с колата. Напомни си, че Аполон просто й дава онова, за което го помоли: пространство и време. Това обаче не й помогна да прогони отвратителното, стегнато като възел, чувство, което изпълваше сърцето й.

Джеймс ги очакваше с усмивка, кошница за пикник и карта.

— Отбелязал съм една приятна пътека. Мисля, че ще ви хареса. Тръгва на север от къщата и се вие през каньона Фърст Крийк до прекрасен изворен басейн — той посочи в края на пътеката, оцветена в жълто. — Идеалното място за спокойна вечеря. В кошницата ще намерите много вода и слънцезащитен крем. И макар че навярно няма да ви трябва, сложих един мобилен телефон, програмиран да звъни на бюро информация на курорта. Просто наберете звезда шейсет и две, ако се изгубите или имате нужда от помощ, което е малко вероятно.

— Много си старателен, Джеймс — каза Памела.

— Благодаря ви, мадам. Само имайте предвид, че в пустинята нощта се спуска бързо. Мисля, че днес слънцето залязва в осем и пет вечерта.

Той подаде кошницата на Аполон, поклони се стегнато и ги остави сами.

Двамата млъкнаха неловко. Аполон проговори пръв.

— Предполагам, че трябва да тръгваме.

Памела прочисти гърлото си. Беше нелепо да се чувства нервна насаме с него. Двамата бяха правили секс и то повече от веднъж. Няма причина да й е зле на стомаха и дланите й да са толкова потни. Нито една причина! Трябва да се вземе в ръце!

— Добре — тя посочи към кошницата. — Да започнем със слънцезащитния крем.

Аполон повдигна едната си вежда към нея.

Тя въздъхна и отвори кошницата за пикник. Дотук с нормалното поведение. Ситуацията определено не беше нормална. Мъжът, който стоеше пред нея, не знаеше какво е слънцезащитен крем, защото беше Аполон, богът на светлината. Опънатите нерви сигурно бяха единственото нормално нещо в момента. Тя надникна в кошницата. Подреден и винаги подготвен, Джеймс беше сложил туба с фактор 40 плюс най-отгоре. С нескрито любопитство Аполон гледаше как тя разнася кремообразния лосион по ръцете и лицето си.

— Мирише на кокос. Какво е това?

— Слънцезащитен крем. Предпазва кожата от вредните лъчи на слънцето.

Той изглеждаше напълно слисан.

— Смъртните могат да изгорят от прекалено много слънчева светлина. Спомняш ли си Семела? — продължи Памела. Аполон примигна изненадано.

— Еди ми дава уроци по митология — отвърна тя на изненаданото му изражение.

Богът повдигна и двете си златни вежди.

— Внимавай на какво вярваш от историите, разказвани и преразказвани в твоя свят — предупреди я Аполон. — От отличен източник знам, че голяма част са напълно неверни.

— Мдаа, вече се досетих. Разправят, че Артемида е девственица.

Той се изсмя силно.

— Което доказва тезата ми. Сега ми кажи честно — този лосион, който мирише на кокос, има ли силата да спре светлината на един безсмъртен?

— Съмнявам се, но може да те спаси от ужасно изгаряне.

— Изгаряне?

— Представи си, че е нещо като бръсненето. Уж е лесна работа, но можеш да се понарежеш здравата, когато не си свикнал. Е, слънчевата светлина е нещо подобно за смъртните — можеш да поизгориш, когато кожата ти не е свикнала.

С мрачен вид, Аполон взе тубата, изстиска малко лосион в ръката си, помириса го и после го разнесе по ръцете и раменете си. Памела го наблюдаваше. Внезапно се почувства необяснимо тъжна. Аполон, богът на светлината, не би трябвало да се предпазва от слънцето. През ума й премина образ от последния път, когато се любиха. Той беше пламък, горящ с безсмъртна страст. Той беше слънцето.

Аполон не принадлежеше на това място. Тя можеше да се отдаде на желанието на своето сърце и да си позволи да го обича. Но не можеше да се заблуждава и да мисли, че историята им ще завърши по-щастливо от митичната любов на Семела към Зевс.

— Не забравяй лицето си — прошепна тя.

— Благодаря — усмихна се Аполон и намаза лицето си с бялата течност. — Щях да забравя. Всичко това е съвсем ново за мен.

Стомахът й се сви отново, но тя отвърна на усмивката му.

— Мисля, че е достатъчно.

Памела затвори тубата и я прибра. Аполон взе кошницата и двамата излязоха от къщата.

— Знаеш ли накъде е север? — внезапно закова пред вратата Аполон. Тя го погледна озадачено, при което той се ухили като малко момче. — Само те дразня. Аз съм без божествените си способности, но не и без мозък.

— Е, това е успокояващо — измърмори тя, но се усмихна широко.

Двамата поеха надолу по алеята, покритата с малки камъчета, които хруптяха под краката им. После завиха наляво и закриволичиха между пръснатите кирпичени постройки, които оформяха останалата част от шикозния спа център, покрай ресторанта и претъпкания с най-различни неща магазин за сувенири. Беше трудно да се повярва, че отвъд границите на курорта оазисът отстъпва на грубата пустинна красота. От двете страни на пътеката имаше туфи дългоръки оранжеви цветя, пръснати сред ароматни пурпурни растения, които й напомняха на лавандула, виждаха се и познатите остри, жилави листа на храстите юка. Тук, в каньона, беше по-хладно и много по-зелено. Сякаш пустинята бе запазила цялата си мекота и сладост и ги бе събрала на това място.

Говореха малко, докато си проправяха път през сърцето на курорта. Аполон не я хвана за ръка, нито вплете пръстите си в нейните. Говореше й любезно, беше остроумен, но скритото страстно чувство, което присъстваше осезаемо във всичко, което казваше или правеше от първата им среща при малката маса в „Изгубената изба“ досега, си беше отишло. Или поне беше добре подтиснато. Памела усещаше остро загубата му.

Тя си мислеше за казаното от Еди и за начина, по който лицето му се променяше, щом погледът му попаднеше на Артемида. Големият мъж знаеше за болката, която рискува да изпита, но вярваше, че това, което ще спечели, е по-ценно от онова, което може да изгуби. „В любовта няма гаранции, Памела. Само безкрайни възможности — за болка и за щастие.“ Това беше нова и плашеща идея за нея, но тя никога не се бе проявявала като страхливка и рядко се бе измъквала по лесния начин.

Аполон забеляза малкия дървен знак с форма на стрела, на който бе издълбано „Фърст Крийк Каньон“.

— Пророкувам, че „Фърст Крийк Каньон“ е натам — каза той, докосвайки драматично слепоочието си с ръка.

— Внимавай! — усмихна му се тя. — Ще те удари гръмотевица или нещо такова.

— Зевс — измърмори Аполон.

— Значи мислиш, че си загазил?

— Опасявам се, че Артемида и аз ще трябва да даваме доста обяснения. Той ни е баща и ни обича, но независимо от това, за Гръмовержеца няма да е забавно, че за известно време сме затворени в капан в царството на Лас Вегас.

— Всъщност не се нарича царство. Това е просто Лас Вегас, разположен в щата Невада. Както Рим е град, разположен в държавата Италия.

„Най-малкото е нещо такова“ — помисли си тя, без да има намерение да се впуска в лекция по география на Съединените щати.

— Не е царство?

— Не.

Изминаха няколко крачки надолу по прашната червена пътека, преди Аполон да проговори отново:

— Сигурно ти изглеждам много глупав, когато наричам Лас Вегас царство, когато ми става лошо от колите, порязвам се, докато се бръсна, а на всичкото отгоре не знам какво е слънцезащитен крем — каза той, без да я поглежда.

— Не и наполовина толкова глупав, колкото щях да съм аз, ако изведнъж се озова насред Олимп.

Той й хвърли бърз поглед.

— Ти беше на Олимп и не се държа като глупачка.

— Не — изсумтя Памела. — Бях твърде заета да ме опива магията на сестра ти и после да се превръщам в цвете.

Аполон спря и се обърна с лице към нея. Вдигна ръка, сякаш искаше да я докосне, но спря движението си и я отпусна надолу.

— Срамувам се, че позволих тези две неща да се случат с теб. Трябваше да те предпазя. Единственото ми оправдание е, че това чувство — да си влюбен — е нещо ново за мен и го намирам за… — той млъкна. Втренченият му поглед срещна нейния и се задържа там — … разсейващо.

Памела въздъхна дълбоко.

— Знам много добре какво имаш предвид.

Лицето на Аполон се промени, но той каза само:

— Знаеш ли?

— Да — тя тръгна отново.

Искаше да говори с него, нуждаеше се да говори с него, но не можеше да го направи, докато стои неподвижно.

— Вече ти казах, че съм била омъжена и че бракът ми беше лош.

— Да — отвърна той.

— Искам да знаеш защо бракът ми беше лош. Мисля, че тогава ще разбереш защо ми е толкова трудно в момента и защо се съпротивлявам на любовта си към теб.

— Слушам те.

— Срещнах Дуейн, докато бях в колежа. С десет години по-възрастен от мен, той вече бе успял в професията си. Мислех си, че е енергичен и умен, а изглеждаше и толкова мил. Искаше да се грижи за мен. Сега разбирам, че не съм се влюбила в човека, който той беше наистина. Влюбила съм се във фантазията за живота, който си мислех, че ще имаме заедно. Но любовта си е любов — тя повдигна рамене, сякаш с движението се опитваше да прогони неловкото признание — и ние се оженихме през същия месец, в който завърших колежа. След деня на сватбата нещата се промениха. Купихме си къща заедно — тя се засмя тъжно. — Не, забрави това. Дуейн купи къщата. Той настояваше, че ще е по-добре да е само на негово име. Каза, че ще е по-бързо и по-лесно. Точно както новата ми кола беше „подарък“, с който ме изненада. И тя беше записана на негово име. Спомням си един ден, само седмица или две след сватбата ни, той беше извън града и ми се обади. Обичаше да се обажда… Много!

Памела замълча. Ставаше нервна и се разстройваше само при спомена за непрестанните проверки на Дуейн и за това как изпращаше членове на семейството си и няколко отбрани приятели, които одобряваше, за да й „правят компания“, така че винаги да знае къде е и какво прави. Ботушите й се забиваха в пътеката с доволно хрущеше, докато ускоряваше крачка в опит да излее навън неудовлетвореността си. Това е минало, напомни си тя. Избяга от този живот и никога няма да позволи нещо подобно да й се случи отново.

Аполон гледаше мълчаливо как Памела се бори с чувствата, съживени при спомена за миналото й. Искаше да й помогне. Искаше да изтрие болката, но знаеше, че миналото е бойно поле, на което всеки трябва да се сражава сам. Ако Памела не успее да победи своите стари демони, те вечно ще нахлуват в бъдещето й, в тяхното бъдеще.

— Както и да е — продължи тя. — Онзи ден както обикновено той ме попита какво правя. Казах, че окачвам нова картина. Никога няма да забравя как гласът му се промени. „Не мислиш ли, че бих искал да съм там и да я закачим заедно?“ — скастри ме той. Дори не ми беше хрумнало, че да окача една картина без него е нещо особено. Но за него беше. Бяхме женени по-малко от месец и в онзи ден започнах да се чувствам като хваната в капан.

Памела не успя да сдържи потръпването си. А после стана по-зле. Много, много по-зле. Почти се предаде и остави Дуейн да я погълне, но някъде дълбоко в себе си все пак успя да намери сили да се бори. Бавно и тихо се труди, за да се утвърди в професията си. Успя да задели тайно пари, за да си купи свободата от него. Хората смятаха, че е нужно само да събереш кураж, за да напуснеш един насилник. Памела знаеше колко грешат. За да напуснеш насилник трябва да имаш план и да разполагаш със средствата да го изпълниш. Нейният план включваше адвокат и собствен бизнес. Тя изправи гръб и довърши историята:

— Не искам да навлизам в неприятни детайли. Ще кажа само, че той ме задушаваше почти седем години, преди най-после да се освободя от него. После минаха още почти две години, докато спря да ми се обажда, да наминава или да се появява на места, които знаеше, че посещавам. Винаги беше там… и чакаше, като че ли бях заблудено дете, което скоро ще осъзнае колко греши и ще се върне обратно вкъщи. — Тя погледна към Аполон. — Едва в последните шест месеца ме остави на мира.

— Той те е наранил много — гласът на Аполон беше тих, а в главата му минаваха най-различни мисли за това какво би искал да стори на този Дуейн, след като върне безсмъртните си сили.

— Да, той ме нарани, но болката умря заедно с любовта. Друго е това, което продължава да ме преследва — съмнението в мен самата. Това не бях предвидила. Срещах се с Дуейн почти две години преди да се оженим. Ако някой ми беше казал, че този мъж — толкова прекрасен, толкова съвършен — всъщност е отмъстителен, гневен маниак, с неистов стремеж за контрол, който ще се опита да ме хване в клетка, да ме сломи и да ме превърне в изплашена развалина, щях да се изсмея в лицето му. Никога нямаше да повярвам. Той се правеше на нещо, което не е, за да ме улови в капан и аз не прозрях това… — завърши Памела с шепот.

— Маскарадът, за който говореше в нощта, когато гледахме танца на фонтаните — това е бил твоят брак.

Памела кимна.

— И когато разбра, че аз съм Аполон, маскирал се като Феб, ти си помисли, че си допуснала още една грешка?

— Не е само това. Ти си единственият мъж, с който съм била след Дуейн. Аз работех, непрекъснато бях заета и… — тя замълча, без да знае какво да каже след това.

— И избягваше любовта — довърши Аполон вместо нея.

Памела му хвърли бърз кос поглед.

— Да.

— Което прави още по-смущаваща моята измама.

— Да — отново потвърди тя.

Продължиха да вървят мълчаливо по виещата се пътека и Аполон се замисли над думите на Памела. Сега всичко изглеждаше по-разбираемо: непрестанното й отдръпване и защо не можа да признае любовта си към него до момента, в който не попадна под възбуждащото влияние на магията на сестра му. За Аполон беше много изненадващо да разбере, че сдържаността й се дължи повече на нейното минало, отколкото на неговото. И много освобождаващо. Преди той подозираше, че за Памела това, че е бог беше от по-малко значение, отколкото това, че е бил нечестен с нея, но сега вече беше сигурен. Пътеката сви рязко и стръмно се заизкачва нагоре. Изведе ги до върха. Наоколо се виждаха струпани големи камъни, които времето бе загладило. Красив водопад се изливаше в голям, бистър вир.

— Джеймс беше прав. Това е идеалното място за пикник — възкликна Памела, докато се оглеждаше възхитено и бършеше с ръка потта от лицето си.

В каньона пустинната жега беше по-умерена, но въпреки това по лицата и на двамата бе избила лъскава пот. Памела вдиша изстудения от водата въздух и обърна лице към лекия бриз, който се надигаше от вира.

— Имам чувството, че Джеймс обикновено е прав — каза Аполон. После махна към една плоска скала. — Искаш ли да седнем за момент?

Изкачването помогна на Памела да освободи голяма част от нервното напрежение, предизвикано от разказа за миналото. Тя седна на затоплената от слънцето скала и сви крака под себе си. Гледаше надолу към блестящия вир — звука от нежно падащата вода я изпълни със спокойствие. Аполон седна близо до нея, за да може тя да усети топлината на тялото му, но не я докосна.

— Няма да ти казвам, че разбирам как се чувстваш. Не разбирам. Как бих могъл? Дори не мога да разбера защо някой мъж би искал да затвори в клетка една жена. Имам недостатъци, но желанието да доминирам над жените и да ги контролирам не е сред тях. — Той посочи златната монета с неговия образ, която продължаваше да виси на гърдите й. — Помни, че каквото и да се случи между нас, аз съм дал дума да те пазя. Можеш да отдъхнеш и да бъдеш сигурна, че този Дуейн няма да те тормози повече.

— Благодаря — каза тя, — но предпочитам сама да оправям кашите си.

— Сега звучиш като сестра ми.

— Ще приема това като комплимент.

— Казах го като такъв — засмя се Аполон.

Памела срещна погледа му и също се усмихна. Той си помисли колко много обича лицето й. Беше толкова открито и емоциите й бяха така искрени. Можеше вечно да я гледа как се усмихва. В този миг той със сепване осъзна, че Памела се бе превърнала в неговото слънце. Богът на светлината преглътна притеснено. Той я обичаше нежно, но това й даваше власт над него, която го изпълваше със страх. Ако тя му обърне гръб…

Аполон отклони поглед и се опита да събере мислите и да овладее емоциите си. Ако тя се извърне от него, ще я остави да си тръгне. Няма да я преследва като Дуейн. Лицето му се изопна. Но Памела все още не му бе обърнала гръб, а и го обичаше — той знаеше, че го обича. Аполон се завъртя върху скалата, така че да гледа към нея и заговори бавно и ясно:

— Не разбирам Дуейн, нито какво е да живееш под контрола му и да се бориш да се освободиш, но още първата нощ, в която се срещнахме, видях в очите ти чувство, което наистина разбирам. Знам какво е да искаш повече и да се чувстваш непълен без него. Ами ако ни е отредено да сме заедно? Ако всичко, което сме преживели досега, има една-единствена цел — да се подготвим един за друг? Аз съм бог, един от дванайсетте Олимпийци. Кой би могъл да познава по-добре от мен заплетените нишки, които мойрите могат да изпредат?

Очите й се втренчиха остро в неговите и Аполон подбра внимателно думите си:

— Аз съществувам от много отдавна и в по-голямата част на това съществуване съм живял в яркия блясък на страстта и лекомислието. Да, направил съм някои добрини. Дадох на древния свят лечението, музиката и светлината, но това някак не бе важно за мен. Винаги съм се чувствал гладен. Опитвах се да заситя този глад по начина, по който го правят много мъже, смъртни и безсмъртни. Любих се и воювах безкрай. Сякаш се опитвах да запълня пустотата вътре в себе си.

— Аполоне, аз… — започна Памела, но той поклати глава.

— Не, това са неща, които трябва да знаеш. Няма да се преструвам, за да те спечеля. Не искам никакъв фалш помежду ни. Трябва да ме видиш такъв, какъвто съм, ако искаш да ме приемеш. Казах ти, че не съм познавал любовта, преди да срещна теб. Нещо повече. Не вярвах, че любовта съществува. В края на краищата, векове наред бях живял без нея и въпреки това бях опитал всички плътски наслади. Очевидно любовта не беше нищо повече от преструвка, в която смъртните се вкопчват. Богът на светлината няма какво да прави с тази преструвка. Не можех да я почувствам! Нямах нужда от нея! Не вярвах в нея!

Той замлъкна и най-после си позволи да я докосне бързо, отмятайки встрани тъмния кичур на късата й лъскава коса.

— После се случи нещо, което промени начина, по който гледах на живота и на света си. И то се случи, преди да те срещна. Какво знаеш за бог Хадес?

Изненадана от неочаквания въпрос, Памела отвърна:

— Той е бог на подземния свят или нещо такова.

Аполон се усмихна, прииска му се приятелят му да можеше да чуе отговора й.

— Той е господар на подземния свят. Царството на Хадес не е изпълнено с нещастие и мъки, каквато е вашата модерна версия за ада. Това е място с невероятна красота. Знам, защото го посещавам често.

— Ходиш в ада?

Аполон се засмя.

— Посещавам палата на Хадес, построен в покрайнините на Елисейските полета. Ти би харесала Хадес. Двамата имате много общи неща. Той проектира и построи палата си сам.

— Не прилича на Цезар Палас, нали? — попита тя с подозрение.

— Няма абсолютно нищо общо. Честна дума!

— Това е добре.

— Но аз не споменах Хадес заради проектантските му умения. Разказвам ти за него, защото е важно как той и аз станахме приятели. Приятелството ми с него възникна покрай жена му.

— Чакай! Това си го спомням. Хадес е женен за Персефона — челото й се набръчка. — Но той не я ли беше отвлякъл и подмамил да се омъжи за него?

— Съмнявам се, че някой би могъл да отвлече Лина.

— Лина? Значи не е женен за Персефона?

— Хадес е женен за своята сродна душа. Тя случайно е смъртна жена от място във вашия съвременен свят, наречен Тулса. Името й е Каролина Франческа Санторо.

— Тулса? В Оклахома? Как е възможно това? А Персефона?

— Това е доста дълга и сложна история. Персефона и Лина споделят телата и самоличностите си. Нещо, което започна като манипулация от външна сила — в случая майката на Персефона, Деметра — завърши с това, че Хадес откри сродната си душа в Лина. Но не е важно как са се намерили. Важното е това, което видях да се случва с Хадес, когато се отдаде на любовта.

— Хадес не е искал да обича смъртна жена? — попита Памела.

Устните на Аполон се извиха нагоре в загатване на усмивка.

— Хадес не искаше да обича, когото и да било — смъртен или безсмъртен. Беше издигнал стени срещу любовта, бе премахнал изобщо възможността любовта да се появи в живота му. Вместо любовта бе избрал дълга. Ти би казала — работата си.

— Той и аз наистина имаме много общи неща — меко отбеляза Памела.

— Да, освен че той има по-дълго време да затвърди избора си. Трябва да знаеш какво му струваше този живот без любов, Памела. Той се превърна в сянка на бог, която водеше сковано, лишено от емоции съществуване.

— Но е бил в безопасност — прошепна Памела. — Не се е чувствал наранен.

— Права си. Не се чувстваше наранен. Не чувстваше нищо. Вече казах, че с него станахме приятели заради жена му. Защото любовта му към Лина го промени, събуди нещо в него. Той се превърна от мрачна, безрадостна сянка в бог, изпълнен с живот. Любовта им промени и мен. Докато гледах как тя разцъфва, започнах да осъзнавам какво е нещото, което съм търсил цяла вечност — Аполон замълча и взе ръката на Памела в своята. — Хадес казва, че Лина е сродната му душа и че когато я открил, открил и мястото си в света. По ирония на съдбата, господарят на мъртвите беше този, който ми показа как искам да живея. — Аполон вдигна ръката й към устните си. — Това, което разпознах в очите ти, беше същият копнеж, който усещах в собствената си душа, преди да се появиш в живота ми. Нашите души са огледала, Памела, защото ти си моята сродна душа. И всичко случило се в живота ни преди този момент ни е подготвяло един за друг. Аз вече не съм безсърдечният бог, неспособен да проявява загриженост за нищо друго, освен за собственото си удоволствие. Ти вече не си наивната млада жена, готова да обича по-скоро една фантазия, отколкото истински мъж.

— Ако само мога да приема това — каза Памела.

— Не това, Памела, а мен. Трябва да приемеш мен.

Тя погледна в сините му очи и пое дълбоко дъх.

— Вече съм те приела, но не знам какво да правя сега.

После му се усмихна — с онази открита, честна усмивка, която той обикна толкова много. Аполон се изпълни с радост. Тя беше неговата сродна душа! Смъртна или безсмъртна, за него винаги щеше да бъде спътницата му, любовта му, собствената му богиня на светлината. Ослепителният блясък на усмивката й можеше да се мери с всичко, сътворено от безсмъртните му сили. Той хвана лицето й в шепите си.

— Сега просто ме целуни — той се наведе и леко докосна устните й със своите. — А след това ще изядем превъзходната храна, която Джеймс ни е приготвил. — Целуна я отново, този път нежно захапвайки долната й устна. — После ми се струва, че ще се любя с теб долу във вира. — Този път целувката му продължи достатъчно дълго, за да накара Памела да въздъхне меко и да се наклони към него. — Довечера, като се върнем в къщата, ще прекараме нощта, прегърнати. — Той отново целуна устните й, с вкус на сладко вино, но много по-възбуждащи. — А утре…

— Шшшт! — прекъсна го Памела, докато се плъзгаше в ръцете му и се наместваше близо до него. Нямаше да мисли за вечността, която ги очаква след тази вечер. Щеше да мисли само за него.

— Смяташ ли, че можем да пропуснем частта с вечерята и да пристъпим направо към любенето във вира?

Аполон се засмя щастливо, стана и я грабна в ръцете си. Целуна я още веднъж, преди да я пусне. С бърз поклон и проблясък на сияйната си усмивка, отвърна:

— Ако настояваш.

Този път Памела взе ръката му и я вдигна към устните си, преди да го дръпне към пътеката към вира.

— Почакай — каза тя само след няколко стъпки. — Ще взема кошницата за пикник. Имам чувството, че ще имаме гигантограмаден апетит. Така или иначе… — тя му се усмихна широко през рамо, докато бързо се катереше обратно по пътеката. Наведе се, за да вземе кошницата. — Не трябва да приемаме големите усилия на Джеймс за…

Тракане секна думите на Памела. Тялото й се превърна в студен, неподвижен камък. Някъде в съзнанието й проблесна мисълта, че звукът напомня по-скоро на цвърченето на пържещо се месо, отколкото на детската играчка, чието име носи17. Заля я ужасно чувство на слабост и пристъп на замаяност, с който започна да се бори, щом очите й проследиха звука и откриха гърмящата змия. Тя се бе свила на кълбо до кошницата за пикник само на сантиметри от протегнатата й ръка.