Богинята на светлината

Трийсет и първа глава

Памела погледна часовника си и ахна.

— Еди, часът е четири! Резервацията ни за вечеря е за шест, нали?

— Благодаря, Памела! — извика Еди от другия край на двора. Надигна се от пейката и запристъпва тежко сред хаоса от разхвърляни строителни материали. Еди се спря до Матю, който нанасяше финалните щрихи на скицата на фонтана. Артемида слезе елегантно от подиума и отиде при тях. Памела чу как двамата поздравяват Матю за добре свършената работа.

Добре свършена работа…

Беше петък следобед, а работата беше всичко друго, но не и свършена. Как два дена и половина отлетяха толкова бързо? Памела прокара ръка през косата си. Беше изтощена. Сложните задачи по дизайна на вилата мечта на Еди изпълниха последните няколко дни — наложи й се да жонглира с художници и майстори на облицовки от камък, да решава проблеми със закрепването и с дефекти на тъканите… Нощите й пък бяха посветени на Аполон. Спеше малко, скъсваше си задника от работа и въпреки това изоставаха.

Но колкото и тежки да бяха последните дни, за нищо на света тя не би заменила и секунда от преживяното.

— Памела, какво ще кажеш за това? Мисля, че се получи добър вариант за стените в стаята с домашно кино? — специалистът по декоративни мазилки превзето сочеше с върха на скъпарската си писалка към малък макет с цвят на тъмно бургундско вино, осеяно с фини плетеници от оникс и злато.

— Този път е съвършено, Стив! — каза Памела с облекчение. — Точно такава мазилка си представях за стаята.

— Великолепно! Ще стане просто великолепно, захарче! — той махна триумфално с писалката. — В понеделник рано-рано се захващам за работа — възторжено продължи Стив.

— Ще бъда тук — каза Памела.

Стив кимна и се върна обратно в къщата, за да почисти, а след това да се прибере щастлив при семейството си за уикенда. Далеч не толкова щастлива Памела започна да подрежда спретнато в куфарчето си записките от деня. Да, тя ще е тук в понеделник. Ще е в Лас Вегас, в съвременния смъртен свят, а Аполон и Артемида щяха да са на Олимп.

Вече няма да има вечери на терасата с невероятно забавния Еди. Нито пък късни среднощни разговори с Аполон за току-що доставения мрамор с объркан цвят за банята. И двамата заедно няма да правят скици на каменни мозайки за новата римска баня на Еди.

Но въпреки това Памела се усмихна, докато си спомняше за отминалите няколко дни — работи с Аполон лично, после по телефона, а накрая чрез един чудесен малък лаптоп, който Еди осигури и към който богът се привърза със забележителна лекота. Заедно с това Аполон се превърна в истински киноманиак. Древен бог или не, в него имаше някои неща, по които много приличаше на съвременен мъж. Заниманията с всякакви електронни джаджи определено му доставяха огромно удоволствие, както и щракането по дистанционното и сърфирането по каналите. Когато предишната вечер Памела се върна от работа, Аполон бе изцяло погълнат от втората част на „Властелинът на пръстените“.

— Арагорн ми напомня на Хектор, а малкият хобит има сърце като на верния на Ахил Патрокъл.

— Фродо прилича на някого, наречен Патрокъл? — попита Памела.

— Не, нямах предвид Фродо. Мислех за Самознай, но се надявам накрая участта им да е по-добра от тази на Хектор и Патрокъл — тържествено каза той.

Памела не си спомняше много от древногръцката митология и не разбра за какво говори Аполон, но го увери, че Арагорн и Сам ги очаква щастлив край.

Той изръмжа и вдигна здравата си ръка.

— Не ми казвай края! Ще ми развалиш гледането на филма!

Така или иначе, Памела почти му го каза. Филмът бе дълъг, а времето на бога изтичаше, можеше никога да не види „Завръщането на краля“.

Предишната нощ двамата взеха решение. Не, поправи се Памела: тя го взе. Спомни си какво напрежение излъчваше тялото на Аполон, докато разумът му се опитваше да осъзнае факта, че тя не иска и не може да отиде с него на Олимп.

— Там ще съм безполезна, Аполоне! — настояваше тя.

— Безполезна? Как можа да ти хрумне такова нещо? — В безсилието си той направи жест с все още бинтованата си ръка и острата болка буквално спря дъха му. — В името на боговете, ще се радвам да се отърва от това страдание! — рязко каза Аполон.

Памела легна напречно на тялото му, с лице към него. После нежно потърка дясното му рамо и усети как той се отпуска под ръката й.

— По-добре ли си?

Той кимна и целуна дланта й.

— Докосването ти ме успокоява. То е единственото нещо, което има силата да облекчи тази безкрайна болка. Виждаш ли колко много се нуждая от теб?

Тя му се усмихна тъжно.

— Аполоне, змиите не могат да те наранят на Олимп.

— Не, но отсъствието ти ще ме нарани.

— Знам — тя прехапа устни. — И мен ще ме боли, когато няма да те има!

— Тогава ела с мен! Ти си сродната ми душа, моля те да бъдеш и моя съпруга!

Памела преглътна острия вкус на бъдещето, без Аполон. О, ако беше толкова лесно!

— Какво ще правя на Олимп, сред всички богове? — тя поклати глава. — Независимо колко много го искаш, аз не съм художник. Не искам някакво божествено студио, в което да се правя, че съм талантлива и че ме интересува рисуването на картини, на каквото и да е, за когото и да е. — Тя отново поклати глава и въздъхна. — Аполоне, там живеят ли някакви смъртни?

— Много от нимфите и прислужниците са полубожества — бързо отвърна той. — И често на някой жрец или жрица се позволява да посети своя безсмъртен покровител.

— Полубожествата не са смъртни, а жриците и жреците идват на посещение и после се връщат обратно към смъртния си живот — тъжно каза тя.

— Ти ще си моя съпруга! Ще помоля Зевс да те направи безсмъртна.

Памела изтегли ръката си от неговата.

— Да кажем, че се омъжа за теб и ме направят безсмъртна. После какво ще правя през останалата част от вечността? Нямам царство като сестра ти, нямам работа, Аполоне! Нямам нищо, освен онова, което ми е позволено да имам чрез теб!

Тя видя как в очите му проблесна разбиране.

— Би било още една клетка — тихо каза той. — Аз не съм Дуейн, но това няма особено значение. За теб това ще е просто поредната клетка — по-голяма, по-красива и с повече власт, но…

— Все пак клетка — довърши тя.

Аполон отново взе ръката й в своята.

— Тогава избирам да остана с теб!

Очите на Памела се разшириха и тя заклати отривисто глава.

— Не! Не можеш! Ти си Аполон, бог на светлината! Не можеш да напуснеш своя свят — не и завинаги. Знаеш, че не можеш! Какво ще стане с хората? Няма ли да ги обречеш на тъмнина?

— Слънцето може да измине пътя си по древното небе без мен. Кобилите ми знаят пътеката, по която върви златната ми колесница. Те често я следват сами, без да ги насочвам.

— Аполоне, не е редно да напуснеш Олимп. Не можеш да бъдеш смъртен мъж.

— Тази седмица бях смъртен. Мога да бъда такъв за цял живот.

— И колко дълго ще продължи това? Само виж какво се случи в твоя съвсем първи смъртен ден. Ти умря! — думите изригнаха от устата й. — Независимо какво казваш на сестра си, на Еди или на себе си, аз бях там и видях! Гледах как умираш! Ти спаси живота ми, а после загуби своя. Ако Хермес не се беше появил, сега щеше да си мъртъв! — Тя пое въздух и усети как цялата трепери, докато стиска ръката му. — Не бих могла да понеса това, Аполоне. Не мога да гледам как умираш отново.

— Шшт! — прошепна той и я придърпа в обятията си. — Трябва да има начин да излезем от това положение! Просто ще го намерим!

— Как? — изрече тя, заровила глава в гърдите му.

— Ще отнеса нашия случай до баща ми. Ще помоля да ми разреши достъп до вашия свят.

— А ако откаже?

— Не знам, но Деметра и Персефона намериха решение, значи и ние ще намерим. — Той нежно повдигна брадичката й. — Няма да се разделя с моята сродна душа. Имаш думата ми, Памела!

Устните им се сляха в толкова пламенна целувка, че тя продължаваше да я усеща и досега, както си седеше в двора. Памела потрепера и се върна обратно към документите, които стискаше в ръце. Петък е, само след няколко часа слънцето ще залезе и Аполон и Артемида ще минат през портала, за да се върнат на Олимп. Тя може би никога няма да го види отново. Вълната от болка, която преряза тялото й при тази мисълта, беше нейната собствена, лична отрова.

— Памела?

Тя погледна над отворения капак на куфарчето си и срещна очите на Артемида. Богинята изглежда бе спала малко предишната нощ и макар да бе изрисувала бляскаво лицето си, благодарение на магията на модерния грим, Памела все пак виждаше кръговете под очите й.

— Изглеждаш изморена — отбеляза Памела.

— Мислите не ме оставят да си почина.

— Мисли?

— Притеснявам се за теб! Притеснявам се и за Еди! — Очите на богинята откриха писателя, който разговаряше с обичайната си оживеност с един от представителите на платове. — С наближаването на здрача откривам, че не съм толкова нетърпелива да напусна вашия свят, колкото си мислех, че ще бъда.

Памела й се усмихна. Артемида не бе по-малко надута, разглезена или властна, но връзката й с Еди определено я направи по-мека и сговорчива. Сега богинята беше по-топла и не приличаше вече на студен, съвършен мрамор. Беше се превърнала в истинска жена.

— Ще ми липсваш, Артемида.

— Тогава ела с нас — каза богинята. — Ако ти омръзне Олимп, можеш да идваш в моето царство. Горите ми винаги ще посрещат с добре дошла съпругата на моя брат.

— Не мога! — прошепна Памела, невероятно развълнувана от думите на Артемида. — Не ми е там мястото!

— Мястото ти е при Аполон — твърдо каза богинята.

— Ако тръгна с него, ще загубя себе си и накрая от мен няма да остане нищо, което той да обича.

Артемида наклони глава и се вгледа съсредоточено в Памела.

— Ти притежаваш изключителна мъдрост, приятелко. От теб би излязла отлична богиня.

— Дами! — сякаш един от титаните, Еди ги засенчи с присъствието си. — Трябва да побързаме! Феб ни очаква, както и нашата вечеря. Обещал съм да ви оставя при входа на Цезар Палас точно в осем, така че вашият шофьор да ви откара до летището.

Еди прие с неудоволствие историята, която скалъпиха набързо, за да му обяснят защо не искат да придружи Артемида в Цезар Палас. Богинята му каза, че тяхното заможно гръцко семейство ще изпрати кола за нея и брат й точно в осем часа пред входа на хотела (по залез-слънце — според това, което Памела провери в интернет) и че тя не може да понася сбогувания на летищата. Аполон, разбира се, стана бял като платно, когато Памела обясни, че самолетът прилича много на голяма, летяща кола.

Еди беше много нещастен, но както обикновено не можа да каже „не“ на примадонските изисквания на Артемида. Писателят пое дълбоко дъх и Памела внезапно си помисли колко възрастен изглежда в момента.

— Съгласих се с твоите желания, но ти трябва да се съгласиш да бъдеш точна. Планирал съм пищна вечеря за сбогуване.

— Еди — Артемида се намуси сладко, плъзна ръка под неговата и елегантно разсея вниманието му, — надявам, че си намерил ресторант с хубава гледка. Така се привързах към нашите разкошни вечери на прекрасната тераса и те много ще ми липсват.

— Гледката винаги ще те чака тук, когато се измориш от пътуванията си, богиньо, но тази вечер ще опитаме нещо ново.

Писателят докосна нежно бузата на Артемида и тя се гушна в ръката му. Усмивката на Еди почти прикри тъжното примирение на лицето му.

Памела ги последва през двора.

— Искрено и изцяло ненавиждам тези метални същества — изрече Аполон през стиснати зъби, докато се измъкваше тромаво от предната седалка на лимузината.

— Сър? — портиерът на „Беладжио“ изглеждаше объркан.

— Става му лошо от коли — обясни Памела.

Портиерът, който звучеше много британски, хвърли поглед на позеленялото лице и бинтованата ръка на Аполон, изпръхтя с неодобрение и бързо се отдръпна, за да минат.

Памела пое здравата ръка на Аполон и го поведе към тротоара. Той избърса чело с длан и се опита да повели на стомаха си да не се надига към гърлото му, докато изчакват дългия процес по изваждането на Еди и Артемида от онова, което богът възприемаше като злата паст на лимузината.

— Обещай ми — каза той в ухото й, — че когато дойде време да се връщаме в Цезар Палас, ще вървим дотам пеша.

Думите му й напомниха колко малко време им остава заедно. Слънцето сякаш им се подиграваше и бързаше да стигне хоризонта. Памела направи несполучлив опит да се усмихне на Аполон.

— Обещавам!

Погледът му срещна очите й.

— Няма да живея без теб! Всичко ще бъде наред! Помни, че съм ти дал дума!

Памела кимна бързо. „Той е Аполон, бог на светлината, може да изпълни обещанието си! Може да намери начин двамата да бъдем заедно!“, каза си тя и се опита да спре внезапно бликналите в очите й сълзи. Трябва да се съсредоточи върху това, което я заобикаля и да се държи мъжки! Независимо какво ще се случи, не иска последният му спомен за нея да е свързан със сълзи и болка. Иска Аполон да знае, че тя вярва в него, вярва в силата и любовта му.

Входът на „Беладжио“ приличаше на диск, обърнат към тихия, тъмен басейн на фонтана, който само чакаше да прозвучат първите музикални акорди, за да бликне в светлина и живот.

— Фонтаните! — възкликна Аполон, като проследи втренчения й поглед. После я прегърна и притисна към себе си. — Нашите фонтани!

Памела вдигна очи към него и този път наистина се усмихна. Той беше толкова силен и уверен в себе си, толкова истински, не може да се съмнява в него. Аполон, богът на светлината, й даде клетва и няма да я разочарова. А по-важното е, че няма да разочарова тях двамата.

— Да, нашите фонтани — каза тя.

— Да не се мотаем! Имам изненада за моята богиня, затова трябва да стигнем навреме.

Еди и Артемида профучаха край тях и влязоха в „Беладжио“. Памела и Аполон ги последваха. В мига, в който прекрачиха през входа, Памела спря като закована. Напълно зашеметена, тя зяпаше към тавана.

— Дейл Чихули! — промълви Памела с благоговение, вторачена в невероятния полилей във фоайето на „Беладжио“. — Бях забравила, че дизайнът е негов!

Аполон разглеждаше тавана с любопитство.

— Това е съвсем необикновен полилей.

— Невероятен е! Погледни лабиринта от издухано стъкло и великолепните цветове. Прилича на поле от медузи макове. Много жалко, че Еди не се спря на този декор вместо на безвкусния Цезар Палас — прошепна тя е лек смях.

— Не знам… — той я прегърна и я целуна по главата. — Започнал съм доста да харесвам ексцентричните вкусове на Еди. В крайна сметка, те ни събраха заедно.

— Мотаете се! Вие се мотаете! — викна Артемида, сграбчи ръкава на брат си и ги изтегли до мястото, където Еди чакаше нетърпеливо. На златната филигранна табела зад гърба му пишеше Ресторант „Оливс“.

— Е. Д. Фауст и компания, имам специална резервация — заяви Еди на любезния сервитьор.

— Да, господин Фауст, насам моля.

Последваха сервитьора през пищния ресторант, който буквално гъмжеше от хора в натоварената петъчна вечер. Стигнаха до стена от витражи, в средата на която имаше висока стъклена врата. Един сервитьор я отвори и те се озоваха на голям, извит мраморен балкон, който гледаше право към прочутите фонтани на Беладжио. Сервитьор ги заведе до единствената маса, покрита с ленена покривка, китайски порцелан и кристал. Той съпроводи първо Артемида, а после и Памела, до елегантни кадифени столове.

— Както наредихте, господин Фауст, балконът е запазен само за вас.

— Това е самото съвършенство. Сега може да ни сипете „Дом Периньон“.

— О, Еди! Как разбра, че пак жадувам за малко от онова вълшебно шампанско? — промълви Артемида.

— Прочетох го в прекрасните ти очи, богиньо моя — отвърна Еди.

Памела обмени развеселен поглед с Аполон. Чу се лек пукот, когато сервитьорът извади корковата тапа от шампанското и докато пълнеше чашите им, се чу музика, която сякаш съживи фонтаните.

Едно! Единствено усещане…!

Докато песента се лееше наоколо, а водата танцуваше, Еди вдигна високата си кристална чаша към Артемида.

— За теб, богиньо моя, едно-единствено усещане.

— О, Еди! — промълви тя, като докосна чашата му със своята и мигайки бързо, за да прикрие сълзите, които внезапно изпълниха очите й. — Ти ме смая!

— За мен беше огромно удоволствие — отвърна той.

И неговите очи бяха изненадващо блестящи. Еди прочисти гърлото си и направи знак на сервитьора да донесе менюто.

Сервираха им пищна вечеря на фона на пеещи фонтани и пустинно небе, което бавно се превръщаше от синьо в пурпурно. Бяха сами на своя балкон и нощта сякаш преливаше от магия и мистерия. Макар да бяха в сърцето на Вегас в една забързана петъчна вечер, те се наслаждаваха на невероятно уединение. На Памела й се струваше, че боговете на града са им дали специални места в ложата. И кой знае? Може би настина е така. И по-странни неща й се бяха случвали.

Когато и последната от множеството песни на фонтана свърши, Еди погледна часовника си. Мрачно вдигна тежкото си тяло от стола и се изправи с лице към масата.

— Наближава осем часа. Споделихме вино и храна, приятелство и музика. — Добрите му очи изгледаха първо Памела, а после и Аполон, преди да се спрат на Артемида. — Сега ще кажа с тъга, че трябва да си вземем сбогом. По-рано ви съобщих, че имам изненада. — Погледът му остана прикован в прекрасното лице на Артемида. — Особено за теб, моя богиньо. Част от изненадата беше този декор и тази вечеря. Другата част е, че бих искал официално да обявя темата, която съм избрал за моята следваща епична трилогия. Тази сутрин редакторът ми се съгласи с моето предложение. Книгите ще разказват историята на един воин, изпратен от умиращия си народ с невъзможната мисия да спечели сърцето на една богиня. Тя, от своя страна, ще обещае да се върне при народа му, да заживее редом с хората и да спаси света им. Твърдата корица на всяка една от книгите ще носи образ, свещен за героя по време на пътешествието му: образа на неговата богиня. Този образ ще бъде не друг, а скицата, която Матю направи на теб, Диана.

Той завърши речта си и се поклони пред жената, която обяви за своя богиня.

Артемида не промълви и дума. Наместо това стана и отиде бавно при Еди.

— Благодаря ти, воине мой!

Тя потъна грациозно в дълбок реверанс. Щом изправи гъвкавото си тяло и хвана Еди под ръка, Памела видя, че страните й са влажни. Писателят извади копринена кърпичка от горния си джоб и започна да докосва леко лицето й. След това, с познат жест, той потупа ръката й, положена върху неговата широка десница.

— Елате и нека завършим нашето пътуване!

Четиримата мълчаливо се върнаха по същия път през ресторанта и излязоха във фоайето на „Беладжио“. Този път шедьовърът на Чихули не привлече погледа на Памела. Тя усещаше твърде голяма тежест в сърцето си и не можеше да вдигне очи нагоре. Единственото, което бе способна да направи, бе да продължава да стиска ръката на Аполон и да вярва, че това няма да бъде последният път, когато го докосва. Точно чрез ръката му усети мигновената нотка на напрежение, щом лимузината спря пред кръглия диск и й напомни за нейното обещание.

— Еди, имаш ли нещо против Феб и аз да повървим пеша? Знаеш какъв е с колите — тя се зачуди колко нормално звучи гласа й, сякаш сърцето й не се къса. Сякаш животът й не се стопява със залеза на слънцето.

— Разбира се! Ще се срещнем пред Цезар Палас. Така всички ще имаме време да си вземем довиждане насаме.

Писателят успя да се усмихне напрегнато, преди да потъне в лимузината.

Бакхус седеше на трона си в палата си на Олимп. Той затвори очи и се съсредоточи. Капки пот избиха по широкото му чело. Бузите му станаха червени от напрежение. Между отпуснатите му устни мехурчета бяла пяна влизаха и излизаха с всяко негово дихание.

Къде е?

Той се концентрира по-силно. Няма да се паникьосва! Няма да се отчайва! Ще се намери!

Къде е? Къде е то?

Почувства го през изминалите дни. Затварянето на портала го отслаби, но той знаеше, че е все още там. Всичко, което трябва да направи, е да го намери — тогава тя отново ще е негова.

Бакхус вдигна дебелите си ръце с дланите навън, сякаш опипваше въздуха пред себе си. Нещо погъделичка кожата му. Ръцете му се сключиха с цялата си безсмъртна мощ и умът му сграбчи тънкото въженце на връзката.

Откри го! Откри я…

Като рибар, Бакхус внимателно притегли нишката на душата на смъртната жена към себе си, стегна и подсили връзката им. Вече виждаше ясно жената в ума си. Тя беше на работа. Всъщност тя е една робиня, обречена на живот, изпълнен с черен труд. Носеше питиета на мъже, които похотливо я опипваха, а после се свиваше в някой тъмен ъгъл, за да поднесе чаша към собствените си устни.

Бакхус подръпна по-силно връзката и смъртната жена пресуши чашата с изгарящ алкохол.

Да… изпий ме… вземи ме… нека облекча болката ти… Шептеше й Бакхус. В един миг усети как тя се олюлява, сякаш физически усети връзката помежду им.

Точно така тя дойде при него и той я обвърза чрез нуждата й да пие. Тази нужда я обсебваше и поглъщаше. Затова нямаше нищо по-логично от това той да я обсеби и погълне чрез алкохола. Всъщност не направи нищо лошо. Просто даде на смъртната онова, което желаеше сърцето й. Сладката ирония в тази ситуация го караше да крещи от радост. Щеше да използва тази смъртна жена, обвързана с него чрез желанието на сърцето си, за да унищожи другата смъртна, която бе обвързана със златокъдрата Артемида. Така най-накрая близнаците ще усетят болката му от загубата на неговото, на собственото му царство!

Агонията от отнетата власт и свобода още бушуваше в него. Те мислят, че са го победили! Аполон е виновен за всичко! Той и златокъдрата му сестра. А дали Зевс ще ги накаже? Разбира се, че не! Те са негови галеници, любимците му! Това е нетърпимо! Несправедливостта, трупана години, най-накрая трябваше да бъде обезвъзмездена. Този път няма да им се размине! Няма да има грешки!

Бакхус насочи силата си към смъртната. Пи от душата й, наслаждавайки се на това колко волно му се отдава тя. Чрез нея духът му влезе отново в смъртния свят и се разпростря като убийствена, невидима мъгла извън Цезар Палас. Той търси… търси… и накрая с триумфален вик откри онова, което му трябваше. Перфектно!

Те бяха в пълно неведение — отдадени на своите малки драми, че няма да усетят присъствието му.

Доволен, Бакхус отново насочи силите си към изгарящата от желание смъртна. Беше вътре в нея, стичаше се във вените й и изпълваше съзнанието й със своите мрачни поощрения.

Да, ти се справяш изключително добре! Придумваше я Бакхус, докато тя напускаше работното си място с ключове в ръка. Сега побързай, времето изтича. Ето точно какво трябва да направиш…