Освободена любов

7.

Спешното отделение „Т. Уибъл Джоунс“ на болница „Св. Франсис“ беше от най-висока класа благодарение на щедрия дарител, чието име носеше. Открит едва преди година и половина, комплексът, разположен на четири хиляди и шестстотин квадратни метра, се състоеше от две части, всяка с шестнайсет манипулационни зали. Пациентите в спешното се приемаха в корпус А или Б и оставаха под грижите на екипа, който ги е приел, докато не бъдат изписани, приети за лечение в болницата или изпратени в моргата.

В центъра на комплекса се намираше секторът, който персоналът наричаше Улея. Улеят беше само за спешни случаи, а те бяха два вида: „на колела“ — които биваха докарани с линейка, и „от покрива“ — които пристигаха на хеликоптерната площадка единайсет етажа по-нагоре. Тези, които идваха с хеликоптер, бяха в по-тежко състояние и ги транспортираха от разстояние в радиус двеста и четирийсет километра от Колдуел. За тези пациенти имаше специален асансьор — достатъчно голям да побере едновременно две болнични легла и десет души медицински персонал — който ги сваляше директно в Улея.

В травматологията имаше шест манипулационни зали, като всяка разполагаше с рентгенов апарат и ултразвук, кислороден апарат, медицински пособия и достатъчно много свободно пространство за движение. Операционният център, или контролната кула, беше разположен точно в средата, сред компютри и персонал, който, уви, вечно подтичваше. Във всеки един момент там имаше поне един приемащ лекар, четирима стажанти и шест сестри, и обикновено двама или трима пациенти, приети за лечение.

Колдуел, макар и далеч не така голям като Манхатън, изобилстваше от гангстери, престрелки между наркопласьорите и автомобилни катастрофи. Освен това там живееха три милиона души и можеха да се видят безкрайни варианти на човешка глупост: пистолет за пирони, улучил нечий корем, защото човекът се опитвал да си поправи ципа на джинсите; стрела, пробола череп, защото някой е искал да докаже без успех точния си мерник; съпруг, решил, че е страхотна идея да поправи печката, но го удрят двеста и двайсет волта, защото е забравил да я изключи от контакта.

Джейн живееше в Улея и беше негов господар. Като шеф на отделението по травматология тя носеше административна отговорност за всичко, което се случваше в шестте манипулационни, а също така беше изкарала обучение за работа в спешното отделение като травматологичен хирург. Всеки ден определяше кой трябва да отиде в хирургичното отделение на горния етаж и много пъти отменяше персонала с иглата и конците.

Докато чакаше да докарат простреляния, тя прегледа картоните на двамата пациенти, за които в момента се грижеха стажантите и сестрите. Всеки член на екипа по травматология беше лично подбран от Джейн и при избора си не се спираше задължително на възпитаници на университети от Бръшляновата лига, независимо че самата тя беше завършила Харвард. Това, което търсеше, бяха качества на истински войник, или както тя го наричаше „комплектът на Шерлок Холмс“: интелигентност, издръжливост и хладнокръвие. Особено хладнокръвие. Трябва да можеш да се владееш в критични моменти, ако искаш ситуацията да е под контрол.

Но това не означаваше, че състраданието не беше най-важно във всичко, което правеха.

Повечето от пациентите в спешното нямаха нужда да им се държи ръката или да бъдат успокоявани. Те или бяха упоени, или бяха в шок, защото кървяха като от решето, или някоя част от тялото им беше в плик с лед, или седемдесет и пет процента от кожата им беше изгорена. Пациентите имаха нужда от навременните грижи на добре обучени и хладнокръвни специалисти.

Техните семейства и любими хора, от друга страна, се нуждаеха винаги от любезно отношение и съчувствие, и от насърчение, когато бе възможно. Всеки ден животът на хората свършваше или започваше отново в Улея, и не само на пациентите, които спираха или започваха да дишат в болничното легло. Чакалните бяха пълни със засегнати: съпрузи, съпруги, родители, деца.

Джейн знаеше какво е да загубиш някого, който е бил част от теб, и докато вършеше лекарските си задължения, оставаше много чувствителна към човешката страна на медицината и технологиите. Грижеше се персоналът й да следва нейния девиз: „За да работиш в Улея, трябва да владееш двата аспекта на работата — манталитета на полеви хирург и съчувствието на перфектен болногледач“.

Както обичаше да казва на екипа си — винаги има време да подържиш ръката на някого и да чуеш тревогите му, да му предложиш рамо, на което да поплаче, защото за един миг би могъл да се озовеш на неговото място. Трагедията не подбираше и никой не беше застрахован от прищевките на съдбата. Без оглед на цвета на кожата или колко пари имаше човекът, дали беше гей или хетеросексуален, атеист или набожен, от нейната позиция всички бяха равни. И обичани от някого, някъде. Една сестра се приближи до нея.

— Доктор Голдбърг се обади, че е болен.

— Грип ли?

— Да, но се е уговорил с доктор Харис да го замести.

Благословен да е Голдбърг.

— Нашият човек има ли нужда от нещо?

Сестрата се усмихна.

— Каза, че жена му била очарована да го види, когато се събудила. Сара се е разшетала и му готви пилешка супа.

— Добре. Има нужда от малко почивка. Жалко, че няма да може да й се наслади напълно.

— Да. Той спомена, че тя ще го накара да изгледат на DVD всички пропуснати премиерни филми от последните шест месеца.

Джейн се разсмя.

— Това още повече ще го разболее. Слушай, искам пак да прегледам случая Робинсън. Нямаше какво повече да направим за него, но все пак е нужно да анализираме причините за смъртта.

— Подозирах, че ще искаш това. Подготвих го за първия ден, след като се върнеш от пътуването си.

Джейн стисна леко ръката на сестрата.

— Ти си върхът.

— Не, просто си познавам шефа. — Сестрата се усмихна. — Винаги проверяваш по няколко пъти дали нещо не е можело да се свърши по различен начин.

Това беше абсолютно вярно. Джейн си спомняше всеки един пациент, умрял в Улея, независимо дали му е била лекуващ лекар, или не, и починалите бяха подредени като в каталог в съзнанието й. Когато не можеше да спи, имената и лицата им се прескачаха в главата й като в стар микрофилм, докато не я докарваха до лудост.

Това беше основната й движеща сила — нейният списък с мъртъвци, и проклета да е, ако простреляният, когото очакваше, влезеше в него.

Джейн отиде до компютъра и потърси информация за пациента. Това щеше да е истинска битка. Ставаше дума за прободна рана и куршум в гръдния кош и предвид мястото, където бе намерен, без съмнение беше или наркодилър, продавал на чужда територия, или голям купувач, който е бил измамен. И в двата случая беше малко вероятно да има здравна осигуровка, не че това беше от значение. В „Св. Франсис“ приемаха всички пациенти, без значение от възможностите им да платят.

Три минути по-късно двойните врати се отвориха и кризата настъпи с бясна скорост: господин Майкъл Клосник беше закопчан с каиши за болнично легло — огромен бял мъж с много татуировки, кожени панталони и козя брадичка. Парамедикът до главата му го обдишваше, докато другият придържаше оборудването.

— Четвърта зала — нареди Джейн на спешния екип. — Как е?

Този, който обдишваше, докладва:

— Поставихме му две интравенозни системи. Кръвно шейсет на четирийсет и пада. Пулс — около сто и четирийсет. Дишане — четирийсет. Орално интубиран. Направи вентрикуларна фибрилация по пътя за насам. Пуснахме му двеста джаула. Синусна тахикардия — около сто и четирийсет.

В четвърта зала медиците спряха болничното легло и го застопориха, докато екипът на Улея се събираше. Една от сестрите седна на малка маса да записва всичко. Други две бяха в готовност да доставят нужното на Джейн, а четвърта се приготвяше да среже кожените панталони на пациента. Двама стажанти се навъртаха да гледат или да помогнат, ако е необходимо.

— У мен е портфейлът — каза парамедикът, подавайки го на сестрата с ножиците.

— Майкъл Клосник, възраст трийсет и седем — прочете тя. — Снимката на документа е размазана, но… може и да е той, ако си е боядисал косата черна и си е пуснал козя брадичка, след като са го щракнали.

Тя подаде портфейла на колежката си, която записваше, и се зае да сваля панталона.

— Ще видя дали е в системата — каза другата жена, докато въвеждаше данните в компютъра. — Намерих го… чакайте, това… Трябва да е грешка. Не, адресът е правилен, годината е сбъркана.

Джейн изруга тихичко.

— Може да има проблем с новата база данни, така че не искам да разчитам на информацията в нея. Да направим веднага рентген на гърдите и да установим кръвната група.

Докато взимаха кръв, Джейн направи бърз предварителен преглед. Огнестрелната рана беше чиста малка дупка, точно до някакъв белег на гръдния мускул. Струйка кръв беше единственият външен признак, който подсказваше съвсем малко какви могат да са вътрешните поражения. Подобна беше и прободната рана. Наглед нищо сериозно. Тя се надяваше червата да не са перфорирани.

Огледа останалата част от тялото му и видя редица татуировки. Леле. Тази рана на слабините беше адски стара.

— Покажете ми рентгеновата снимка и искам ултразвук на сърцето…

Вик разцепи операционната.

Джейн рязко извърна глава наляво. Сестрата, която събличаше пациента, лежеше на пода с пристъп и мяташе ръце и крака. В ръката си държеше черната ръкавица на пациента.

За момент всички замръзнаха.

— Тя само докосна ръката му и се свлече — каза някой.

— Обратно на работа! — нареди кратко Джейн. — Естевес, погрижи се за нея. Незабавно искам да знам как е. Останалите се стегнете. Веднага!

Командите й върнаха екипа към действие. Всички се съсредоточиха върху задълженията си веднага щом откараха сестрата в съседното помещение и Естевес, един от стажантите, пое грижата за нея.

Рентгеновата снимка на гръдния кош се оказа относително добра, но по някаква причина ултразвукът на сърцето беше с лошо качество. Все пак и двете показваха точно това, което Джейн очакваше: перикардиална тампонада от огнестрелна рана в дясната сърдечна камера. Кръвта се беше стичала в перикардиалната торбичка и бе притискала сърцето, като бе нарушила функцията му и бе влошила сърдечния ритъм.

— Трябва ни ултразвук на коремната област, докато спечеля малко време за сърцето му. — След като по-опасното нараняване бе установено, Джейн искаше повече информация за прободната рана. — Веднага след това искам и двата апарата да се проверят. На някои от снимките се явява сянка.

Когато стажантите започнаха да правят ултразвуковото изследване на корема на пациента, Джейн взе двадесет и първи номер игла за пункция и я постави на петдесеткубикова спринцовка. След като сестрата обработи с дезинфекционен разтвор гърдите на мъжа, Джейн прободе кожата му и като се водеше по костите, проби перикардиалната торбичка и изтегли четирийсет кубика кръв, за да облекчи тампонадата. Междувременно нареди да бъде приготвена втора операционна на горния етаж и екипът за поставяне на сърдечен байпас да е на разположение.

Тя подаде спринцовката на сестрата, за да я изхвърли.

— Нека да видя резултатите от ехографията на корема.

Апаратът определено не беше в ред, тъй като изображенията не бяха ясни, както тя би искала. Все пак резултатите бяха добри, което се потвърди и след като тя опипа с пръсти корема. Като че нямаше засегнати важни вътрешни органи.

— Добре, в корема всичко изглежда наред. Да го преместим горе, веднага.

На излизане от Улея тя надникна в съседната стая, където Естевес се грижеше за сестрата.

— Как е тя?

— Съвзема се. — Естевес поклати глава. — Сърцето й се стабилизира, след като я дефибрилирахме.

— Дефибрилирали сте я? Боже!

— Точно като телефонния техник вчера. Сякаш я беше ударил силен ток.

— Повика ли Майк?

— Да, съпругът й идва.

— Добре, погрижи се за нашето момиче.

Естевес кимна и сведе поглед към колежката си.

— Разбира се.

Джейн настигна пациента, докато екипът го караше надолу през Улея до асансьора, водещ към операционния блок. На горния етаж тя се изми, докато сестрите го преместваха на операционната маса. По нейно нареждане кардио-торакалният набор от инструменти и апаратът сърце — бял дроб бяха приготвени, а ултразвуковите и рентгеновите снимки светеха на компютърния екран.

Като държеше ръцете си с латексови ръкавици настрани, тя прегледа снимките на гърдите още веднъж. Честно казано, и двете бяха некачествени, много зърнести и с някаква сянка, но й бяха достатъчни да се ориентира. Куршумът беше заседнал в мускулите на гърба и тя щеше да го остави там. Рисковете при изваждането бяха много по-големи, отколкото ако го оставеха на мястото му, а и повечето жертви на огнестрелни рани напускаха Улея с оловен трофей в себе си.

Тя се намръщи и се наведе по-близо към монитора. Интересен куршум. Кръгъл, не с типичната издължена форма, която беше свикнала да вижда в телата на пациентите си. И все пак изглеждаше направен от обичайното олово.

Джейн се приближи до масата, където пациентът бе закачен към анестезиологичната апаратура. Гърдите му бяха подготвени за операция, а всичко останало беше покрито с хирургически чаршаф. Оранжевият цвят на дезинфекционния разтвор изглеждаше като некачествен изкуствен тен.

— Без байпас. Не искам да губя време. Имаме готовност за кръвопреливане, нали?

Една от сестрите се обади отляво.

— Имаме, въпреки че не установихме кръвната му група.

— Така ли?

— Резултатът беше невъзможен за разчитане. Но имаме осем литра нулева.

Джейн се намръщи.

— Добре, да действаме.

Тя използва лазерен скалпел за разреза, после преряза с трион гръдната кост и постави реброразширител, който разкри… Дъхът на Джейн секна.

— Дяволите…

— … да го вземат — довърши някой.

— Аспирация! — Когато никой не направи нищо, тя погледна операционната сестра. — Аспирация, Жак, не ме интересува как изглежда, мога да го оправя, стига да имам добър достъп.

Чу се съскащ звук, докато отстраняваха кръвта, и тогава тя можа да види ясно аномалия, на каквато не се бе натъквала никога преди: шесткамерно сърце в човешки гръден кош. „Сянката“, която видя на ултразвука, беше всъщност допълнителна двойка камери.

— Снимки! — викна тя. — Но действайте бързо, моля.

Когато снимките бяха направени, тя си помисли: Боже, в кардиологията направо ще откачат. Никога не беше виждала нещо подобно, въпреки че дупката в дясното предсърдие изглеждаше позната. Беше се нагледала на такива.

— Конци! — каза тя.

Жак постави в дланта й щипка от неръждаема стомана, в чийто край бе хваната крива игла с черен конец. Джейн пъхна лявата си ръка зад сърцето, запуши дупката с пръст и я заши отпред. След това повдигна сърцето от перикардиалната торбичка и направи същото отдолу.

Бяха минали не повече от шест минути. Тя освободи реброразширителя и намести гръдния кош, като свърза двете му половини с тел от неръждаема стомана. Точно преди да сложи скоби от диафрагмата до ключицата, анестезиологът заговори, а апаратурата започна да пищи.

— Кръвното е шейсет на четирийсет и пада.

Джейн изрече нужните команди за случая и се наведе към пациента.

— Не си го и помисляй — изрече рязко тя. — Ако ми умреш, наистина ще се ядосам.

Внезапно и без никакво медицинско обяснение очите на мъжа се отвориха и се втренчиха в нея.

Джейн отскочи назад. Мили боже… ирисите му имаха безцветния блясък на диаманти, искряха толкова силно, че й напомниха луна в ясна зимна нощ. И за първи път в живота си тя беше толкова слисана, че не можеше да помръдне. Погледите им ги свързваха така, сякаш телата им бяха долепени едно до друго, преплетени и неделими.

— Пак прави вентрикуларна фибрилация — викна анестезиологът.

Джейн се съсредоточи отново.

— Остани жив — заповяда тя на пациента. — Чуваш ли ме? Остани жив!

Можеше да се закълне, че той й кимна, преди клепачите му да се затворят. И отново се залови да спасява живота му.

— Крайно време е да спреш да се цупиш заради онова пневматично оръдие за изстрелване на картофи — заяви Бъч.

Фюри направи гримаса и се облегна назад.

— Счупихте ми стъклото.

— Естествено. С Ви се целехме в него.

— Два пъти.

— Доказателство, че и двамата сме отлични стрелци.

— Следващия път бихте ли избрали нечий друг… — Фюри се намръщи и остави мартинито. Без особена причина инстинктите му се събудиха и започнаха да му дават светлинни и звукови сигнали като ротативка. Той отново огледа ВИП отделението, като търсеше някакъв намек за проблем.

— Ей, ченге, усещаш ли…

— Нещо не е в ред — измърмори Бъч, като разтърка гърдите си, а после извади масивния златен кръст изпод ризата. — Какво става, по дяволите?

— Не знам. — Погледът на Фюри отново обходи ВИП отделението. Усещането беше, сякаш в помещението се е промъкнала гадна миризма, която носът ти не познава и не понася. И все пак нямаше нищо нередно.

Фюри извади телефона си и набра номера на близнака си. Когато Зейдист вдигна, първите му думи бяха въпрос към Фюри дали е добре.

— Добре съм, Зи, но и ти го чувстваш, нали?

От другата страна на масата Бъч допря мобилния до ухото си.

— Скъпа? Добре ли си? Да? Да, не знам… Рот иска да говори с мен? Да, разбира се, дай ми го… Здрасти, здравеняко. Да, с Фюри сме. Да. Не. Рейдж с теб ли е? Добре. Да, сега ще се обадя на Вишъс.

След като ченгето затвори телефона, натисна няколко бутона и отново го сложи на ухото си. Веждите му се извиха въпросително.

— Ви? Обади ми се веднага щом получиш съобщението.

Той млъкна точно когато Фюри приключи със Зи. Двамата се облегнаха. Фюри поклащаше чашата си. Бъч си играеше с кръста.

— Може да е отишъл в пентхауса с някоя жена — промълви Бъч.

— Той каза, че точно това ще прави тази вечер.

— Добре. Явно сега е в действие.

— Да. Ще ни се обади.

Въпреки че всички от Братството имаха джипиес чипове в телефоните си, този на Ви не работеше, ако телефонът беше у него, така че проследяването на моторолата му нямаше да помогне много. Ви обвиняваше ръката си за неработенето на тази функция и твърдеше, че онова, което я кара да свети, причинява електрически или магнитни смущения. Със сигурност влияеше и на качеството на разговора. При всяка комуникация с Ви се чуваше пращене, дори да говореше от стационарен телефон.

Фюри и Бъч поседяха около минута и половина, преди да се погледнат един друг и да заговорят едновременно.

— Ще възразиш ли само да се отбием…

— Хайде да идем…

Двамата станаха и се насочиха към страничния евакуационен изход на клуба.

Отвън Фюри погледна нощното небе.

— Искаш ли да се материализирам там бързо?

— Да, направи го.

— Трябва ми адресът. Не съм бил там преди.

— „Комодор“. Последния етаж, северозападния ъгъл. Ще те чакам тук.

На Фюри му беше нужен само миг, за да се озове на ветровитата тераса на лъскавия пентхаус на десет пресечки от реката. Той дори не си направи труда да приближи до стъклената стена. Можеше да усети, че братът не е вътре, и бързо се върна при Бъч.

— Не.

— Значи ловува… — Ченгето замръзна, странно изражение се появи на лицето му. Главата му се извъртя надясно. — Лесъри.

— Колко? — попита Фюри, като разкопча якето си. Откакто Бъч бе имал премеждие с Омега, бе развил способността да усеща близостта на мръсниците, засичаше ги като детектор.

— Двама. Да приключим с тях набързо.

— Да, по дяволите.

Лесърите се появиха зад ъгъла, хвърлиха поглед на Фюри и Бъч и застанаха в готовност. Улицата пред „Зироу Сам“ не беше най-доброто място за битка, но за щастие, заради студа тази нощ нямаше хора наоколо.

— Започвам да разчиствам — обяви Бъч.

— Разбрано.

И двамата се хвърлиха устремно към враговете си.