Освободена любов

21.

Фюри дойде в съзнание, но не помръдна. Което беше разбираемо, тъй като усещането в половината му лице беше като от изгаряне. След като пое дълбоко въздух няколко пъти, той повдигна ръка към мястото на пулсиращата болка. Превръзките покриваха участъка от челото до челюстта му. Вероятно приличаше на статист от снимачната площадка на „Спешно отделение“.

Изправи се бавно до седнало положение и цялата му глава забумтя, сякаш в носа му беше пъхнат накрайникът на помпа за велосипед и някой здравеняк я беше вкарал в действие.

Почувства се по-добре. Спусна крака от носилката, замисли се за закона на гравитацията и се зачуди дали има сили да се справи с нея. Реши да опита и изненадващо дори успя да стигне до вратата.

Два чифта очи се впериха в него, едните с цвят на диаманти, а другите — зелени като гора.

— Здравейте — каза той.

Жената на Ви се доближи до него и го заоглежда.

— Боже, не мога да повярвам колко бързо се възстановяваш. Не би трябвало дори да си в съзнание, какво остава на крака.

— Искаш ли да огледаш делото си? — Тя кимна и той седна на пейката, а тя внимателно започна да отстранява превръзката. Той погледна над главата й към Вишъс. — Каза ли на Зи за случилото се?

Братът поклати глава.

— Не съм го виждал. Рейдж се опита да му позвъни, но телефонът му беше изключен.

— Значи няма новини от клиниката на Хавърс?

— Не, доколкото знам. Остава само един час до изгрева, така че няма да е зле скоро да се приберат.

Лекарката подсвирна под носа си.

— Кожата зараства пред очите ми. Ще възразиш ли да сложа нова превръзка?

— Както прецениш.

Когато тя влезе в лекарския кабинет, Ви каза:

— Трябва да поговорим.

— За какво?

По дяволите. Лесърът. И с брат като Ви не можеше да се прави на глупав. Лъжата все пак оставаше като възможност.

— Беше труден бой.

— Глупости. Не може да прибягваш до такива действия.

Фюри си спомни как преди няколко месеца се беше превърнал в близнака си за кратко. Буквално.

— Бях жестоко обработен от тях. Уверявам те, че те въобще не зачитат етикета на битката.

— Тази вечер го отнесе, само защото си се престарал при разпарянето на копелето. Не е ли така?

Джейн се върна с превързочните материали. Слава богу. Когато приключи с превръзката, той се изправи на крака.

— Ще се прибирам в стаята си.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Ви хладно. Тонът му подсказваше, че си е спестил някоя и друга забележка.

— Не, знам пътя.

— Е, ние също трябва да се връщаме, така че можем да си направим групово пътуване. И се движи бавно.

Последното не беше никак лоша идея. Болката в главата му беше нетърпима.

Бяха стигнали до средата на тунела, когато Фюри осъзна, че лекарката не е охранявана. Но от друга страна, тя не даваше признаци, че се кани да бяга. Всъщност с Ви вървяха един до друг.

Чудеше се дали някой от тях осъзнава колко много приличат на двойка.

Когато Фюри се добра до вратата на голямата къща, се сбогува, без да среща погледа на Ви и се изкачи по стълбите, водещи към преддверието. Изглеждаше му, сякаш спалнята му е на другия край на града, а не в горния край на главното стълбище. Изтощението, което чувстваше, му подсказваше, че трябва да се нахрани. А това беше такава досада.

Вече в стаята си той взе душ и се опъна на фантастичното си легло. Знаеше, че трябва да повика някоя от жените, които използваше, но не проявяваше никакъв интерес. Вместо да вдигне телефона, той затвори очи и отпусна ръцете си отстрани. Дланта му попадна върху книгата за оръжия, тази, от която беше преподавал същата вечер. Онази, в която се намираше рисунката.

Вратата се отвори без почукване. Което значеше, че е Зейдист. С новини.

Фюри бързо седна. Мозъкът се разтресе в черепа му и заплашваше да изтече през ушите.

Сложи ръка на превръзката заради изпълнилата го болка.

— Как е Бела?

Очите на Зи бяха като черни дупки на покритото му с белези лице.

— Къде ти беше умът, по дяволите!

— Моля?

— Да се оставиш да ти се нахвърлят, защото… — Фюри потръпна, а Зи понижи гърмящия си тон и затвори вратата. Настъпилата тишина не подобри настроението му. Той продължи с тих глас: — Не мога да повярвам, че си се правил на Джак Изкормвача и си допуснал да бъдеш пребит.

— Моля те, кажи ми как е Бела.

Зи опря пръст в гърдите на Фюри.

— Трябва да прекарваш по-малко време в тревоги за моята шелан и повече в грижа за себе си. Разбираш ли ме?

Болка изпълни Фюри и той затвори здравото си око. Нямаше спор, че брат му уцели право в десетката.

— По дяволите — рязко наруши тишината Зи. — Просто… по дяволите.

— Напълно си прав. — Фюри забеляза, че ръката му е стиснала здраво оръжейната енциклопедия, и си нареди да я пусне.

Разнесоха се остри звуци и Фюри вдигна поглед. Зи отваряше и затваряше с палец капачето на телефона си, отново и отново.

— Можеха да те убият.

— Но не успяха.

— Много успокоително. Поне за един от нас. Ами окото ти? Лекарката на Ви спаси ли го?

— Не знам.

Зи се доближи до един от прозорците. Побутна тежката кадифена завеса настрана и се взря в терасата и плувния басейн. Тревогата по обезобразеното му лице беше очевидна. Челюстта му беше стегната, а веждите — ниско свъсени над очите. Странно… Преди винаги Зи беше на ръба на пълното отнасяне. Сега Фюри се движеше по тази тънка и хлъзгава граница. Вечно тревожещият се сам се бе превърнал в причина за безпокойство.

— Ще се оправя — излъга Фюри и се наведе към торбичката си с червен дим и листчетата за навиване. Бързо сви една дебела цигара и я запали. Лъжливото успокоение дойде мигом, тъй като тялото му беше добре приучено. — Просто имах тежка вечер.

Зи се засмя, но звукът прозвуча нерадостно, по-скоро като ругатня.

— Били са прави.

— Кои?

— Отмъщението не носи удовлетворение. — Зейдист пое дълбоко дъх. — Ако бъдеш убит, аз…

— Няма. — Той отново дръпна от цигарата, без желание да стига по-далече в обещанието си. — Сега, моля те, кажи ми за Бела.

— Трябва да лежи.

— Боже.

— Не, добре е. — Зи потърка обръснатата си глава. — Имам предвид, че не е изгубила бебето и ако кротува, може и да не се случи.

— В стаята ви ли е?

— Да, отивам да й занеса нещо за ядене. Позволено й е да става за един час на ден, но не искам да й давам повод да бъде на крака.

— Радвам се, че тя…

— Проклятие, братко. И с теб ли беше така?

Фюри се намръщи и остави цигарата в пепелника.

— Моля?

— В главата ми постоянно е пълен хаос. Каквото и да върша, имам усещането, че не е докрай реално, защото има толкова много гадости, за които да се тревожа.

— Бела е…

— Не е само заради нея. — Очите на Зи бяха придобили нормалния си жълт цвят, защото гневът му се бе поуталожил. — Заради теб е.

С бавни и пресилено старателни движения Фюри приближи цигарата до устните си и всмукна от нея. Докато изпускаше дима, затърси в съзнанието си думи, с които да утеши близнака си.

Не му хрумна кой знае какво.

— Рот иска да се съберем, щом се стъмни — съобщи Зи, като отново се загледа през прозореца, сякаш знаеше, че няма да последва някакво значимо успокоение. — Всички.

— Добре.

След като Зи си тръгна, Фюри отвори книгата и извади портрета на Бела, който беше нарисувал. Докато се взираше в него със здравото си око, прокара палец по очертанието на скулата й. Тишината го потисна и стегна гърдите му.

Ако обобщеше ситуацията, възможно бе вече да е отвъд ръба, възможно беше да се плъзга надолу по урвата на саморазрушението, блъскайки се пътьом в камъни и дървета, чупейки костите си, а на дъното го очакваше смъртоносният финал.

Загаси цигарата в пепелника. Разрухата наподобяваше малко влюбването. И двете бяха свободно падане, което те оставяше изхабен и оголен до самата ти сърцевина.

От бедния си опит знаеше, че и в двата случая краят е еднакво болезнен.

Джон се взираше в лесъра, появил се сякаш от нищото, и не можеше да помръдне. Никога не беше претърпявал автомобилна злополука, но имаше чувството, че е нещо подобно на това. Движиш се напред и изведнъж всичко, за което си мислил преди сблъсъка, отива на заден план, изместено от удара, който се превръща в единствена и основна грижа.

Наистина миришеха на бебешка пудра.

И за техен късмет косата на този не беше безцветна, което значеше, че е нов. Което вероятно беше единствената причина с приятелите му все още да са живи.

Куин и Блей застанаха пред него, блокирайки пътя. Но после от сенките се появи втори лесър, сякаш беше шахматна фигура, поставена на съответната позиция от невидима ръка. Неговата коса също беше тъмна.

Боже, бяха огромни.

Първият погледна към Джон:

— По-добре бягай, синко. Не ти е тук мястото.

Не знаеха, че е претранс. Смятаха го за човек.

— Да — каза Куин и потупа Джон по рамото. — Получи си пликчето с трева. Сега се омитай, смотаняко.

Само че той не можеше да остави своите…

— Казах да се разкараш от тук. — Куин го бутна настойчиво и Джон се спъна в купчина рула с изолация, грамадни като дивани.

По дяволите. Ако избягаше, значи е страхливец. Но ако останеше, щеше да попречи, вместо да помогне. Изпитвайки омраза към себе си, той побягна право към „Зироу Сам“. Като пълен идиот беше оставил раницата си у Блей и нямаше как да прати съобщение у дома. А моментът не беше подходящ да губи време и да търси някого от братята, в случай че евентуално ловуват наоколо. Сещаше се само за една личност, която би могла да им помогне.

На входа на клуба отиде право при бодигарда в началото на опашката.

— Хекс. Трябва да видя Хекс. Заведи ме…

— Какво правиш, хлапе? — попита бодигардът.

Джон повтаряше беззвучно с устни думата Хекс отново и отново и правеше знаци с ръце.

— Вбесяваш ме — надвеси се онзи над Джон. — Махай се оттук или ще се обадя на мамчето и татенцето ти.

Кикотенето откъм опашката накара Джон да жестикулира още по-трескаво.

— Моля те! Нужна ми е Хекс.

Джон чу далечен шум, който беше или от спирачките на някоя кола, или писък. Докато се озърташе, ръката му напипа глока на Блей.

Нямаше телефон, от който да напише съобщение. Нямаше начин да комуникира.

Но имаше пълнител с шест патрона в задния си джоб.

Джон се затича обратно до паркинга. Промъкваше се между паркираните една до друга коли, дишаше тежко и движеше краката си възможно най-бързо. Главата му пулсираше. Усилието правеше болката толкова жестока, че му призляваше. Зави зад ъгъла и се подхлъзна на разхвърляния чакъл.

По дяволите! Блей лежеше на земята с лесър, седнал върху гърдите му, и двамата се боричкаха за контрола над нещо, което изглеждаше като автоматичен нож. Куин бе насочил своя собствен нож срещу другия лесър, но двамата бяха в прекалено равностойна позиция за вкуса на Джон. Рано или късно единият щеше…

Куин получи дясно кроше в лицето и главата му се извъртя като развинтена капачка, повличаща цялото му тяло в пирует.

В този миг някаква сила облада Джон, сякаш дух се бе вселил в тялото му. Старо познание, такова, което идва с дългогодишен опит, а той очевидно го нямаше, поведе ръката му дълбоко в задния джоб. Обгърна глока с длан и го извади. Стисна го с две ръце.

Отне му миг да насочи оръжието и още един да се прицели в лесъра, боричкащ се с Блей за ножа. В следващата секунда Джон натисна спусъка… и проби огромна дупка в главата на лесъра. После промени целта си и се насочи към онзи, който беше надвесен над Куин и наместваше бокс върху кокалчетата на юмрука си.

Пук!

Джон повали и този лесър с един изстрел в слепоочието. Бликна черна кръв. Онзи се сгромоляса на колене и падна по лице върху Куин, който беше прекалено зашеметен, за да стори нещо друго, освен да избута тялото от себе си.

Джон хвърли поглед към Блей. Той се взираше в него в състояние на пълен шок.

— Мили боже, Джон!

Лесърът до Куин издаде бълбукащ звук като кафеварка, току-що спряла да ври.

Метал, помисли си Джон. Нужно му беше нещо метално. Ножът, за който се беше борил Блей, не се виждаше наоколо. Къде би могъл да намери…

Разкъсана кутия с шпилове за покрив лежеше до багера.

Джон отиде и взе един от тях, после се приближи до лесъра, проснат до Куин. Вдигна високо ръце и вложи цялата си сила и гняв в удара и в този миг всичко се промени. Той държеше кинжал, а не парче стомана… И беше огромен, по-едър от Блей и Куин… И беше правил това много, много пъти.

Шпилът потъна в гърдите на лесъра и струята светлина беше по-ярка, отколкото Джон очакваше. Заслепи очите му и по тялото му се плъзна гореща вълна. Но работата не беше свършена. Той се движеше по асфалта, сякаш не чувстваше земята под краката си.

Блей наблюдаваше неподвижен и неспособен да продума, когато Джон вдигна шипа отново. Този път при нанасянето на удара той отвори уста и извика, без да издаде и звук. Боен вик, но не по-малко мощен, само защото не бе чут.

След последвалия изблик на светлина до съзнанието на Джон достигна воят на приближаващи сирени. Без съмнение някой човек, чул изстрелите, беше повикал полиция.

Джон отпусна ръка встрани, шпилът се изплъзна от дланта му и издрънча на земята.

Не съм страхливец. Аз съм воин.

Припадъкът го връхлетя бързо и яростно, събори го на земята, притисна го с невидими ръце и го накара да се мята, докато не загуби съзнание и не го погълна тътенът на забравата.