Освободена любов

8.

Два часа по-късно Джейн отвори със замах вратата на интензивното отделение на хирургията. Беше се приготвила да си върви вкъщи, кожената чанта беше на рамото й, ключовете за колата — в ръката, якето — облечено. Но първо щеше да провери как е простреляният й пациент.

Докато минаваше покрай дежурната сестра, тя я погледна от другата страна на гишето.

— Здравейте, д-р Уиткъм. Идвате да проверите пациента ли?

— Да, Шалонда. Нали ме знаеш, не мога да ги оставя на мира. В коя стая го настанихте?

— Номер шест. Фей е при него, отиде да провери дали е добре.

— Виждате ли защо ви обичам? Най-добрият екип на интензивно хирургическо отделение в града сте. Между другото, посети ли го някой? Открихме ли някого от близките му?

— Обадих се на телефонния номер от медицинския му картон. Този, който вдигна телефона, каза, че живее в апартамента от десет години и не е чувал за Майкъл Клосник. Така че и адресът е фалшив.

Шалонда направи гримаса и двете изрекоха едновременно:

— Наркодилър.

Джейн поклати глава.

— Не съм изненадана.

— Нито пък аз. С тези татуировки по лицето не прилича на застрахователен агент.

— Не и ако не застрахова професионални борци.

Шалонда се засмя, а Джейн й помаха и тръгна към стаята.

Номер шест беше в дъното на коридора вдясно. Пътьом посети други двама пациенти, които беше оперирала: жена с перфорирани черва от неуспешна липосукция и мъж, нанизал се на ограда при катастрофа с мотор.

Стаите в интензивното хирургическо отделение бяха с площ девет на девет метра. Предната стена на всяка от тях беше стъклена, със завеса, която можеше да се дръпне за повече уединеност, и нямаха прозорец и репродукция на Моне или телевизор, на който да гледаш Реджис и Кели. Ако си толкова добре, че да те вълнува какво ще гледаш, значи не си за тук.

Единствените екрани и картини бяха тези на апаратурата, заобикаляща леглото.

Когато Джейн стигна до шеста стая, Фей Монтгомъри, истински ветеран, проверяваше системата на пациента.

— Добър вечер, д-р Уиткъм.

— Фей, как си? — Джейн остави чантата си и взе медицинския картон, който седеше в стойка до вратата.

— Добре съм, и преди да попиташ, той е стабилен, което е невероятно.

Джейн прелисти картона до най-новите данни.

— Самата истина.

Тя тъкмо щеше да затвори картона, когато се намръщи при вида на числото в левия ъгъл. Десетцифреният идентификационен номер на пациента беше много по-различен от тези, които се даваха на новоприетите пациенти и тя провери годината на създаване на картона: 1974. Разлисти и откри още две приемания в спешното отделение: едното за нараняване с нож, а другото за свръхдоза наркотици. Годините бяха 71-ва и 73-та.

По дяволите, беше виждала подобни случаи. Нулите и седмиците биха могли да си приличат, ако ги пишеш бързо. Болницата мина към завеждане на картоните в компютър чак в края на 2003 година и преди това всичко беше писано на ръка. Този архив беше цифровизиран с помощта на компютърна програма, която е разчела грешно написаното и вместо ’01 и ’03 е пренесла човека в седемдесетте.

Освен това… датата на раждане не можеше да е истинска. Според записаното пациентът трябваше да е бил на трийсет и седем години преди три десетилетия.

Тя затвори папката, положи длан върху нея и каза:

— Трябва да изискваме по-голяма прецизност от фирмата за дигитализация.

— Знам. И аз забелязах. Слушай, искаш ли да останеш с него насаме?

— Да, би било чудесно.

Фей се спря на вратата.

— Чух, че си се справила страхотно в операционната тази вечер.

Джейн се усмихна леко.

— Екипът беше страхотен. Аз просто свърших моята част. О, забравих да кажа на Шалонда, че поемам английския щанд на пролетния базар. Би ли й предала…

— Да. И преди да си попитала, тя пак ще е Херцогът тази година.

— Добре, можем да се тормозим взаимно още шест седмици.

— Тя точно затова го избра. В служба на обществото, така че ние останалите да можем да ви гледаме. И двете сте толкова всеотдайни.

След като Фей си тръгна, Джейн дръпна завесата и отиде до леглото. Пациентът беше интубиран и поставен на командно дишане от апарат, нивата на кислород бяха приемливи. Кръвното налягане беше стабилно, но ниско. Сърдечният ритъм беше слаб и изглеждаше странно на монитора, но все пак той имаше шесткамерно сърце.

Боже, това негово сърце.

Тя се наведе над него и започна да изучава чертите му. Бял, по произход вероятно от Централна Европа. С хубава външност, не че това беше от значение, въпреки че красотата му беше поразвалена от тези татуировки на слепоочието. Тя се приближи още малко, за да види по-добре мастилото по кожата му. Трябваше да признае, че заплетените китайски знаци и йероглифите бяха изкусно изработени. Реши, че символите трябва да са свързани с някаква банда, въпреки че той не изглеждаше като момче, което си играе на битки. Беше по-свиреп, като войник.

Може би татуировките бяха военни.

Когато погледна тръбата, която влизаше в устата му, забеляза нещо странно. С палеца си повдигна горната му устна. Кучешките му зъби бяха силно изявени. Ужасяващо остри.

Без съмнение, козметична намеса. Хората подлагаха външния си вид на какви ли не приумици в наши дни. А той вече го беше направил с лицето си.

Тя повдигна тънкото одеяло, с което беше завит. Превръзката на гърдите му беше добре, така че продължи надолу по тялото му, избутвайки завивката да не й пречи. Прегледа превръзката на прободната рана и опипа коремната област. След като натисна леко, за да усети вътрешните му органи, тя огледа татуировките над пубиса, после видя белезите около слабините му.

Той беше частично кастриран.

Предвид хаотичните белези, не беше следствие от хирургическа намеса, по-скоро резултат от някакъв инцидент. Или поне тя се надяваше да е било инцидент, защото единственото друго обяснение бе изтезание.

Покри го и се загледа в лицето му. Инстинктивно стисна ръката му.

— Имал си труден живот, нали?

— Да, но това ми беше от полза.

Джейн се извърна рязко.

— Боже, Манело, уплаши ме.

— Извинявай. Исках да проверя дали всичко е наред. — Шефът й заобиколи от другата страна на леглото, а очите му изучаваха пациента. — Знаеш ли, не мисля, че щеше да оживее под ножа на друг хирург.

— Видя ли снимките?

— На сърцето му ли? Да. Искам да ги изпратя на момчетата в „Кълъмбия“ да ги разгледат. Можеш да ги питаш какво мислят, докато си там.

Тя пропусна забележката му.

— Кръвната му група е невъзможна за установяване.

— Нима?

— Ако получим съгласието му, мисля, че трябва да му направим цялостно изследване — чак до ниво хромозоми.

— Да, втората ти любов. Гените.

Странно, че го беше запомнил. Беше споменала само веднъж как за малко да се насочи към генетиката.

Като в наркоманско видение Джейн си представи вътрешностите на пациента, видя сърцето му в ръцете си, почувства допира до него, докато спасяваше живота му.

— Той представлява невероятна възможност за клинични изследвания. Боже, бих се радвала да го изучавам. Или поне да участвам в изучаването му.

Меките звуци на контролните монитори сякаш се усилиха в тишината помежду им, а миг по-късно усети нещо като гъделичкане по тила. Тя вдигна поглед. Манело я гледаше с мрачно лице, масивната му челюст беше стисната, веждите свъсени.

— Манело? — намръщи се тя. — Добре ли си?

— Не отивай.

За да избегне очите му, тя погледна надолу към чаршафа, който беше прегънат и подпъхнат под ръката на пациента. Бавно приглади бялата повърхност, докато това не й припомни един типичен жест на майка й.

Тя спря движението на ръката си.

— Можеш да си намериш друг хирург…

— По дяволите отделението. Не искам да си отидеш, защото… — Манело прекара ръка през гъстата си тъмна коса. — Господи, Джейн. Не искам да си тръгнеш, защото ужасно ще ми липсваш и защото аз… по дяволите, имам нужда от теб, разбра ли? Нуждая се от теб тук. С мен.

Джейн започна да мига като глупачка. През последните четири години не беше имало и намек, че този мъж изпитва влечение към нея. Естествено, бяха близки. И тя беше единствената, която можеше да го успокои, когато изпуснеше нервите си. Добре, обсъждаха болничните проблеми през цялото време, дори след работа. И вечеряха заедно, винаги когато бяха дежурни и… той й разказа за семейството си и тя му разказа за своето…

Глупости.

Да, но той беше най-желаният мъж в болницата. А тя беше не по-женствена от… ами, от хирургическа маса. Във всеки случай извивките й не бяха повече.

— Хайде, Джейн, не бъди така непроницаема. Само мъничък знак и ще се озова под престилката ти за нула време.

— Ти да не полудя? — задъхано промълви тя.

— Не. — Клепачите му някак натежаха. — Аз съм съвсем откровен.

Пред това негово изпълнено с нега изражение мозъкът на Джейн изключи. Направо се изпари от главата й.

— Не би се приело добре — изтърси тя.

— Ще бъдем дискретни.

— Ние се караме.

Какви ги дрънкаше, по дяволите?

— Знам. — Той се усмихна и плътните му устни се извиха. — Това ми харесва. Никой, освен теб, не ми се опълчва.

Тя го погледна през леглото на пациента и все още втрещена, не знаеше какво да каже. Боже, беше минало толкова много време, откакто бе имало мъж в живота й. В леглото й. В главата й. Толкова дяволски много време. От години се прибираше в апартамента си сама, взимаше душ сама, хвърляше се в леглото сама, събуждаше се сама и отиваше на работа сама. След като и двамата й родители бяха починали, тя нямаше семейство, а и с времето, което прекарваше в болницата, нямаше приятели извън нея. Единственият човек, с когото разговаряше истински, беше… ами, Манело.

Като го погледна сега, й се стори, че той беше истинската причина тя да си тръгне не само защото стоеше на пътя й към издигането в болницата. Подсъзнателно беше разбрала, че това привличане назрява, и е искала да избяга, преди нещо да се случи.

— Мълчание — промърмори Манело. — Не е на добре. Освен ако не се чудиш как да кажеш: „Мани, обичам те от години, нека отидем у вас и да прекараме следващите четири дни в леглото“.

— Ти си дежурен утре — отбеляза тя автоматично.

— Ще се обадя, че съм болен. Ще кажа, че имам грип. А след като си ми подчинена, ще ти наредя да направиш същото. — Той се наведе напред над пациента. — Не отивай в „Кълъмбия“ утре. Не си тръгвай. Нека видим докъде ще ни отведе това.

Джейн погледна надолу и осъзна, че се е втренчила в ръцете на Мани… неговите силни големи ръце, които бяха оправили толкова крака, рамене и колене, спасявайки кариерите и щастието на толкова спортисти — професионалисти и любители. Но той не оперираше само младите и силните. Запазваше подвижността на възрастни и ранени, а също и на покосени от рак, помогнал бе на толкова хора да продължат да използват краката и ръцете си.

Опита се да си представи тези ръце върху кожата си.

— Мани… — пошепна тя. — Това е лудост.

В другия край на града, на уличката пред „Зироу Сам“, Фюри се надигна от неподвижното тяло на бял като призрак лесър. С черния си кинжал, той направи голям разрез през врата му и лъскава черна кръв потече върху покрития с киша асфалт. Инстинктът му подсказваше да го прободе в сърцето и да го прати обратно при Омега, но това беше старият начин. Новият беше по-добър.

Макар че Бъч беше платил за него. Прескъпо.

— Този е готов за теб — съобщи Фюри и отстъпи назад.

Бъч се приближи, ботушите му скърцаха през заледените локви. Лицето му беше мрачно, кучешките му зъби — удължени, в мириса му се долавяше сладникавият аромат на бебешка пудра, излъчван от враговете им. Той беше приключил с убиеца, с когото се беше бил, свършил си бе работата и сега щеше да го направи отново.

У ченгето личеше и мотивация, и болка. Той се отпусна на колене, сграбчи бледото лице на лесъра и се наведе надолу. Отвори уста над устните на убиеца и започна да вдишва бавно и продължително.

Очите на лесъра пламнаха, черна мъгла се издигна от тялото му и беше всмукана в дробовете на Бъч. Вдишването беше без прекъсване, никаква пауза във всмукването, само силна струя зло, преминаваща от едно тяло в друго. Накрая от врага остана само сива пепел, тялото му се разпадна и се превърна в ситен прах, отнесен от студения вятър.

Бъч се отпусна и се килна настрани върху кишата на уличното платно. Фюри отиде до него и протегна ръка…

— Не ме докосвай — изхриптя Бъч. — Ще те разболея.

— Нека да…

— Не! — Бъч се подпря на земята и взе да се надига. — Просто ми дай една минута.

Фюри застана над ченгето, като го пазеше и хвърляше око към уличката, в случай че дойдеха още.

— Искаш ли да си отидеш вкъщи? Аз ще потърся Ви.

— По дяволите, не. — Ченгето вдигна лешниковите си очи. — Той е мой. Аз ще го намеря.

— Сигурен ли си?

Бъч се изправи на крака и макар да се вееше като знаме, беше повече от готов.

— Да вървим.

Фюри изравни крачка с приятеля си и двамата тръгнаха по „Трейд стрийт“, но не му харесваше физиономията на Бъч. Беше налудничавото изражение на някой, чиято пружина е пренавита докрай, но няма да се откаже, докато не падне.

Двамата претърсиха всяка дупка в Колдуел, но от Ви нямаше и следа, което накара Бъч да се почувства още по-зле.

Намираха се в най-отдалечения край на центъра, чак до „Ред авеню“, когато Фюри спря.

— Да се връщаме. Съмнявам се да е дошъл толкова далече.

Бъч също спря. Огледа наоколо. С глух глас каза:

— Хей, виж. Това е сградата, в която беше старият апартамент на Бет.

— Още една причина да се връщаме.

Ченгето поклати глава и разтърка гърдите си.

— Трябва да продължим.

— Не казвам, че ще спрем да търсим. Но защо би отишъл толкова надалеч? Намираме се в жилищната част на квартала. Твърде много очи биха видели евентуална битка, така че той не би дошъл тук.

— Фюри, ами ако са го отвлекли? Не видяхме други лесъри навън цяла нощ. Ами ако са организирали мащабна акция и са го хванали?

— Ако е бил в съзнание, много малко вероятно е, като се има предвид ръката му. Допълнително оръжие е, дори и да са му взели кинжалите.

— А ако е бил в безсъзнание?

Преди Фюри да успее да отговори, микробус на Канал Шест — водещите в новините — профуча с бясна скорост. Две пресечки по-надолу стоповете му светнаха, преди да завие наляво.

Фюри успя само да си помисли: По дяволите! Новинарските микробуси не се появяваха, движейки се с такава скорост, когато котката на някоя възрастна дама се е качила на дърво. Все пак, можеше да е някоя човешка бъркотия, например гангстерски дъжд от олово.

За беда Фюри имаше ужасно, смазващо предчувствие, че случаят не е такъв, така че когато Бъч тръгна в тази посока, той го последва. Никой не проговори, което означаваше, че ченгето си мисли същото като него: Моля те, Боже, нека е нечия чужда трагедия, не наша.

Когато стигнаха до мястото, където беше паркиран микробусът на телевизията, видяха типичното местопрестъпление с две патрулни коли на полицейския участък на Колдуел, спрели в началото на задънената улица към Двадесето авеню. Осветена от прожектор репортерка говореше към камера, униформени обикаляха в периметър, ограден с жълта лента, а отстрани висяха зяпачи, дошли да нахранят любопитството си с драма.

Поривът на вятъра откъм тясната уличка донесе мириса на кръвта на Ви и сладникавата воня на бебешка пудра, оставяна от лесърите.

— О, боже…

Болката на Бъч се разнесе в студения нощен въздух и добави остър дъх на смолен лак към смесицата.

Ченгето се устреми напред към лентата, но Фюри го сграбчи за ръката, за да го спре, при което усети мощно опарване. Злото у Бъч беше толкова осезаемо, че прониза ръката на Фюри и отиде чак в стомаха му, като го сви на топка.

Ала той не пускаше приятеля си.

— Стой настрана. Сигурно там има твои бивши колеги. — Когато ченгето отвори уста, Фюри го изпревари. — Вдигни си яката, нахлупи си шапката ниско и се стегни.

Бъч дръпна надолу шапката си на „Ред Сокс“ и прехапа устни.

— Ами ако е мъртъв…

— Млъкни и се погрижи да се задържиш на крака. — Което нямаше да е лесно, защото Бъч беше развалина. Исусе… ако Ви беше мъртъв, това щеше да съсипе всички в Братството, но Бъч щеше да има и по-специфичен проблем. След като беше придобил умението да изсмуква убийците, единствено Ви можеше да извади злото от него.

— Върви, Бъч. Твърде много привличаш внимание. Хайде, тръгвай.

Ченгето измина няколко метра и се подпря на паркирана в сенките кола. Като стана ясно, че ще остане там, Фюри се присъедини към зяпачите край жълтата лента. Проучи обстановката и първото, което видя, бяха остатъците от унищожен лесър. За щастие, полицията не им обръщаше внимание. Те явно мислеха, че лъскавата локва е масло, потекло от кола, а изгореното е останало от бездомник, който си е палил огън. Не, значките се събираха около мястото, където явно бе лежал Вишъс в локва от червена кръв.

О, господи…

Фюри погледна към случаен човек до себе си.

— Какво е станало?

Мъжът сви рамене.

— Стрелба. Някакъв бой.

Младеж, облечен като рейвър, заговори превъзбудено, сякаш ставаше дума за някаква чудно хубава новина.

— Простреляха го в гърдите. Видях как се случи и се обадих на деветстотин и единайсет. — Той размаха мобилния си телефон, като че беше награда. — От полицията искат да се навъртам наоколо, за да ме разпитат.

Фюри премести поглед към него.

— Какво се случи?

— Боже, няма да повярваш. Беше като от „Най-разтърсващите моменти в света, записани на видео“. Нали го знаеш това предаване?

— Да. — Фюри огледа сградите от двете страни на улицата. Нямаха прозорци. Това вероятно беше единственият свидетел. — Та какво стана?

— Ами вървях надолу по „Трейд стрийт“. Приятелите ми ме зарязаха в „Скриймърс“ и останах без превоз. Та вървя си аз и виждам някаква ярка светлина да блясва насреща. Беше като гигантски лъч, идващ от тази улица. Позабързах се, защото исках да видя какво става, и точно тогава чух изстрела. Все едно тапа изхвърча. Всъщност не знаех, че е изстрел, докато не стигнах. Човек би си помислил, че звукът ще е по-силен…

— Кога се обади на деветстотин и единайсет?

— Ами, почаках малко, защото реших, че може някой да се появи от улицата, а не исках да ме застрелят. Но когато никой не дойде, си помислих, че са се измъкнали някъде отзад. Тогава дойдох тук и видях, че няма друг изход. Така че сигурно сам се е застрелял, нали разбираш?

— Как изглеждаше мъжът?

— Жер ли? — Хлапакът се наклони към него. — „Жер“ значи жертва, така му викат ченгетата. Чух ги.

— Благодаря, че ме осветли — измърмори Фюри. — Е, как изглеждаше той?

— Тъмнокос, с козя брадичка и кожени дрехи. Стоях над него, докато се обаждах на деветстотин и единайсет. От него течеше кръв, но беше жив.

— Не видя ли някой друг?

— Не. Само този. Така че явно ще ме разпитват от полицията. Наистина. Казах ли ти това?

— Да, поздравления. Сигурно много се вълнуваш. — Фюри едва се сдържаше да не разбие устата на момчето.

— Без майтап, това е супер събитие.

— Не и за простреляния обаче. — Фюри отново огледа мястото. Поне Ви не беше в ръцете на лесърите и не е бил мъртъв, когато са го намерили. Вероятно мръсникът бе прострелял Ви, но братът все още е имал достатъчно сила да го унищожи, преди да изгуби съзнание.

Отляво Фюри чу добре школуван глас:

— Аз съм Бетани Чой от Канал Шест, водещите в новините, на живо от мястото на поредната престрелка. По данни на полицията жертвата, Майкъл Клосник…

Майкъл Клосник? Изглежда, Ви беше взел документите за самоличност на лесъра и ги бяха намерили у него.

— … е бил откаран в болница „Св. Франсис“ в критично състояние с огнестрелна рана в гърдите…

Добре, това щеше да бъде дълга нощ: Вишъс бе ранен и бе в ръцете на хора. А имаха само четири часа до съмване. Беше време за бърза евакуация.

Фюри набра телефона в имението и тръгна към Бъч. Докато телефонът звънеше, той съобщи на ченгето:

— Жив е, в „Св. Франсис“ с огнестрелна рана.

Бъч се отпусна и избърбори нещо като: Хвала на Бог.

— Значи ще го измъкнем от там?

— Точно така. — Защо Рот не вдигаше телефона? Хайде, Рот… обади се. — По дяволите… проклетите хирурзи трябва напълно да са се стъписали, когато са го отворили… Рот? Имаме проблем.

Макар тялото му да беше в кома, съзнанието на Вишъс бе напълно будно. То беше пленник в килия от плът и кости, които не му се подчиняваха. Не можеше да помръдне нито ръцете, нито краката си, клепачите му бяха затворени така плътно, сякаш часове наред бе ронил сълзи от каучук. Слухът му май беше единственото сетиво, което все още работеше. Над главата му се водеше разговор. Чуваше два гласа, мъжки и женски. Нито един от тях не му беше познат.

Не, чакай малко. Познаваше единия. Беше се разпореждал с него. Женския. Но защо?

И защо, по дяволите, той й беше позволил?

Заслуша се в гласа, без да вниква в думите. Интонацията й беше като на мъж. Директна. Властна. Авторитетна.

Коя ли беше тя? Коя…

Изведнъж си спомни коя е и това му подейства като шамар, който му възвърна част от здравия разум. Хирургът. Човешкият хирург, който го бе оперирал. Боже, намираше се в човешка болница! Беше попаднал в ръцете на хора, след като… по дяволите, какво се бе случило с него тази вечер?

Паниката му вдъхна сили… но и това не доведе доникъде. Тялото му си оставаше безчувствено парче месо, а ако се съдеше по тръбата, навряна в гърлото му, някаква машина се трудеше върху дробовете му. Очевидно добре го бяха упоили.

О, господи, колко ли време оставаше до зазоряване? Трябваше да се махне оттук. Но как щеше…

Плановете му за бягство бяха рязко прекъснати. Всъщност най-неочаквано всичките му мисловни процеси спряха, напълно заглушени от гласа на инстинкта.

Това обаче не беше бойният му инстинкт, а онзи собственически мъжки импулс, който никога не се бе проявявал у него; същият, за който бе чувал, чел и виждал с очите си и от който смяташе, че е успял да се изолира. Онова, което го пробуди, беше миризмата, изпълнила изведнъж ноздрите му. Миризмата на мъж, който иска да прави секс… с жената, с неговия хирург.

„Моя!“

Думата изникна сякаш от нищото, а заедно с нея се събуди и неустоимо желание да убива. Толкова беше вбесен, че успя да отвори очи.

Завъртя глава на една страна и видя висока жена с късо подстригана руса коса и очила без рамки. Не носеше грим, нито обици. Върху бялата й престилка с наклонени черни букви пишеше: „Д-Р ДЖЕЙН УИТКЪМ, ЗАВЕЖДАЩ ОТДЕЛЕНИЕ ПО ТРАВМАТОЛОГИЯ“.

— Мани… — тъкмо казваше тя. — Това е лудост.

Ви премести поглед към тъмнокос мъж, също с бяла престилка, върху която пишеше отдясно на ревера: „Д-Р МАНУЕЛ МАНЕЛО, РЪКОВОДИТЕЛ НА СЕКТОР ХИРУРГИЯ“.

— Никаква лудост не е. — Гласът му беше плътен и настоятелен, очите му — приковани в лекарката на Ви. — Знам какво искам. Искам теб.

Моя, помисли си Ви. Не твоя, МОЯ.

— Не мога да не отида в „Кълъмбия“ утре — каза тя. — Дори и да имаше нещо между нас, пак трябва да отида, ако искам да ръководя сектор.

— Нещо между нас? — Кучият син се усмихна. — Значи ли, че ще си помислиш за това?

— За това?

— За нас.

Горната устна на Ви оголи кучешките му зъби. В гърдите му се надигна ръмжене и една-единствена дума се търкаляше в мозъка му като граната със свален предпазител: Моя.

— Не знам — отвърна лекарката на Ви.

— Това не означава „не“, нали, Джейн? Не означава „не“.

— Не… не означава.

— Добре. — Мъжът погледна надолу към Ви и изглеждаше изненадан. — Някой май се е събудил.

„Буден съм и още как! — помисли си Ви. — И ако я докоснеш дори с пръст, ще ти отхапя шибаната ръка до рамото!“