Освободена любов

43.

Притиснала към гърдите си бялата завеса, Кормия се взираше смаяно в Примейла. Който и да беше той, със сигурност не беше Вишъс, син на Блъдлетър.

Но определено беше воин. Облегнатото му на мраморната стена тяло беше огромно, като на истински гигант, с рамене, широки колкото леглото, на което лежеше тя. Размерите му я ужасяваха… докато не погледна ръцете му. Имаше хубави ръце. С дълги пръсти и широки длани. Силни, но и фини в същото време.

Тези изискани ръце я бяха освободили. И не й бяха сторили нищо лошо.

Но тя продължаваше да очаква той да й се разкрещи. После зачака той да каже нещо. Накрая просто чакаше да я погледне.

Има хубава коса, помисли си тя в тишината. Дълга до раменете и многоцветна, тя се стелеше в оттенъци на русо, червено и кестеняво. Какви ли бяха на цвят очите му?

Безмълвието продължаваше.

Не беше сигурна колко бързо тече времето. Дори тук, от Другата страна, времето минаваше. Но откога бяха в тази ситуация? Искаше й се да може да каже нещо. Може би той очакваше точно това.

— Вие не сте този, който… — Гласът й пресекна, когато той вдигна поглед.

Очите му бяха жълти, сияйни, имаха топъл цвят, който й напомняше любимия й камък — цитрин. Наистина усещаше топлина върху тялото си, когато той я гледаше.

— Не съм този, когото си очаквала ли? — Гласът му беше спокоен и тих. — Не са ли ти казали?

Тя поклати рязко глава без да продума, но не защото беше уплашена.

— Обстоятелствата се промениха и аз заех мястото на моя брат. — Той постави ръка на масивните си гърди. — Казвам се Фюри.

— Фюри. Име на воин.

— Да.

— Изглеждате като такъв.

Той протегна ръце към нея.

— Няма да те нараня. Никога няма да го направя.

Тя наклони глава на една страна. Не би го сторил. Беше напълно непознат и три пъти по-едър от нея, но въпреки това тя знаеше без съмнение, че не би й причинил болка.

Щеше да легне с нея. Такава беше целта на времето им заедно. Беше почувствала жаждата му, когато влезе. Но вече не беше възбуден.

Тя докосна лицето си. Може би, като беше видял как изглежда, беше изгубил желание. Дали беше непривлекателна за него?

Защо се тревожеше за това? Тя не искаше да бъде с него. Не искаше да бъде с никого. Щеше да боли. Директрис я беше предупредила за това. И без значение колко добре изглеждаше този брат, той беше напълно непознат за нея.

— Не се тревожи — каза той бързо, сякаш беше разбрал за какво мисли от изражението й. — Няма да…

Тя притисна завесата още по-плътно към себе си.

— Няма ли?

— Не.

Кормия наведе глава.

— Но така всички ще научат, че съм се провалила.

— Ти да си се провалила? Боже, няма никакво проваляне. — Той прекара ръка през косата си. Гъстите кичури уловиха светлината и заблестяха. — Просто аз не съм… Не ми се струва редно.

— Но това е моето предназначение. Да ти се отдам и да се слея с теб. — Тя примигна бързо. — Ако не го направим, церемонията не е завършена.

— И какво от това?

— Не… разбирам.

— Какво, ако церемонията не завърши днес? Има време. — Той се намръщи и се огледа. — Искаш ли да се махнем от тук?

Тя повдигна вежди.

— Къде бихме могли да отидем?

— Не знам. На разходка.

— Казаха ми, че не мога да изляза, докато…

— Ето какво. Аз съм Примейлът, нали така? Така че става каквото аз кажа. — Той я погледна. — Ти ги разбираш тези неща по-добре от мен. Греша ли в нещо?

— Не, вие командвате тук. Само Скрайб Върджин е по-висша от вас.

Той се отдръпна от стената.

— Тогава да отидем на разходка. Най-малкото трябва да се опознаем, като се има предвид ситуацията, в която се намираме.

— Нямам роба.

— Използвай завесата. Ще се обърна, за да се оправиш.

Той се завъртя с гръб към нея, а тя се изправи и започна да намества гънките плат около тялото си. Не беше предвидила такова развитие. Нито размяната, нито неговата любезност… или красотата му. В интерес на истината беше приятен за окото.

— Готова съм.

Той отиде до вратата и тя го последва. Отблизо беше още по-голям… но миришеше прекрасно. Аромат на подправки погъделичка ноздрите й.

Когато той отвори и тя зърна белия пейзаж, се поколеба.

— Какво има?

Не можеше да опише срама си с думи. Чувстваше се себична и се тревожеше, че нейните недостатъци ще се отразят на всички Избраници.

Стомахът й се сви.

— Не изпълних задълженията си.

— Не си се провалила. Само отложихме… сливането. Все някога ще се случи.

Но тя не можеше да се отърве от гласовете в главата си. От страховете си.

— Може би все пак трябва да го направим.

Той се намръщи.

— Боже, наистина те е страх да не ги разочароваш.

— Те са всичко, което имам. Всичко, което познавам. — А Директрис беше заплашила да я прогони, ако не спази традицията. — Без тях съм съвсем сама.

Той се загледа в нея.

— Как се казваш?

— Кормия.

— Кормия, вече не си сама. Сега имаш мен. И знаеш ли какво? Забрави за разходката. Имам друга идея.

Проникването на разни места беше специалитет на Ви. Биваше го със сейфове, коли, къщи… офиси. Еднакво добре се справяше с жилищни и обществени сгради.

По тази причина отварянето на вратата към луксозното крило с кабинетите на отделението по хирургия в болница „Св. Франсис“ не беше никакъв проблем.

Промъкна се вътре и спусна мис, който наруши картината на охранителните камери, и му позволи да остане скрит за няколкото души, намиращи се в административната зона на комплекса.

Мястото си го биваше. Обширна и представителна рецепция, дървена ламперия по стените, персийски килими. Имаше няколко прилежащи кабинета с табелки…

Кабинетът на Джейн беше един от тях.

Ви се доближи и докосна с пръст месинговата табелка с името й до вратата. Върху полираната повърхност беше гравирано:

Надникна вътре. Миризмата й витаеше във въздуха, а една от белите й престилки лежеше сгъната върху конферентната маса. Бюрото й беше покрито с купчини документи и папки. Столът беше бутнат назад, сякаш си бе тръгнала на бегом или във връзка с нещо спешно. По стените висяха дипломи и сертификати, доказателство за стремежа й към усъвършенстване. Той потърка гръдната си кост.

Как ли щеше да потръгне между тях? Тя работеше много часове. Неговите посещения се ограничаваха само до нощно време. Ами ако не им стигаше?

Трябваше да им е достатъчно. Той нямаше намерение да иска от нея да се откаже заради него от живота си, изпълнен с толкова труд, усърдие и дисциплина. Все едно тя да поискаше той да се откаже от Братството.

Някой промърмори нещо и той погледна към далечния край на рецепцията, където светна лампа.

Беше време да се заеме с доктор Манело.

Не го убивай, нареди си Ви, докато вървеше към полуотворената врата. Би било ужасно, ако трябваше да се обади на Джейн и да й обясни, че шефът й сега наторяваше цветята.

Ви спря и огледа огромния офис срещу себе си. Мъжът седеше зад бюро, достойно за президент, и преглеждаше някакви документи, въпреки че беше два през нощта.

Намръщи се и вдигна поглед.

— Кой е там?

Не го убивай. Това би изкарало Джейн от релсите.

Но на Ви така му се искаше. Не можеше да спре да си представя как онзи беше коленичил и посягаше към лицето на Джейн. Този образ никак не подобри настроението му. Когато някой се домогваше до жените им, обвързаните вампири обичаха да довеждат нещата до край. По начин, който включваше капак на ковчег.

Вишъс бутна вратата, проникна в съзнанието на лекаря и замрази възприятията му, сякаш бяха парче месо.

„Имаш снимки на сърцето ми, докторе. Искам си ги обратно. Къде са?“, прати той послание в съзнанието на онзи.

Човекът примигна.

— Тук… на бюрото ми. Кой… си ти?

Въпросът го изненада. Обикновено хората не можеха да мислят, когато се намираха в това състояние. Ви се доближи и огледа морето от хартия.

— Къде на бюрото?

Погледът на мъжа се насочи към левия ъгъл.

— В папката. Там. Кой… си ти?

Любимият на Джейн, искаше да каже Ви. Щеше му се да го татуира на челото на Манело, та той никога да не забравя, че тя е заета.

Ви намери папката и я отвори.

— Къде са компютърните файлове?

— Изчезнаха. Кой…

— Няма значение кой съм. — Много беше упорит, но едва ли се става шеф на хирургията, ако си лежерен безделник. — Кой още знае за снимките?

— Джейн.

Звукът от името на Джейн, излизащо от устата на мръсника, не зарадва Ви, но той го отмина.

— Кой още?

— Доколкото знам, никой. Опитах… да ги изпратя в „Кълъмбия“, но не стана. Кой си ти?

— Дядо Коледа. — Ви претърси съзнанието на хирурга за всеки случай. Не откри нищо. — Време е да си вървя.

Но имаше едно нещо, което трябваше да знае.

— Кажи ми, докторе, ако една жена е омъжена, би ли се пробвал с нея?

Шефът на Джейн се намръщи и поклати глава.

— Не.

— Я виж ти. Верен отговор.

Докато Ви вървеше към вратата, му се прииска да заложи минно поле в мозъка на тоя тип. Да обработи всички нервни пътища, така че, ако помисли за Джейн с похот, да започне да му се повдига или пък може би да избухне в сълзи като истински ревльо. Програмирането на съзнанието бе истински дар божи. Но Ви не беше симпат и това би отнело доста време, а и такива неща обикновено водеха до лудост, особено при силно съзнание като това на Манело.

Хвърли един последен поглед към съперника си. Хирургът се взираше в него объркано, но без страх. Изражението на тъмнокафявите му очи бе агресивно и интелигентно. Беше му трудно да го признае, но ако не беше той, този мъж би бил добра партия за Джейн.

Мръсник.

Вишъс се канеше да се обърне с гръб, когато му се яви така кристално ясно видение, както преди да изгуби способностите си.

Всъщност не беше видение. Беше дума. Която нямаше никакъв смисъл.

Брат.

Странно.

Ви почисти старателно съзнанието на лекаря и се дематериализира.

Мани Манело опря лакти в бюрото си, потърка слепоочията си и изпъшка. Болката в главата му беше пулсираща и отекваше в черепа му. А другата гадост бе, че всичко в мозъка му се въртеше лудешки. Случайни мисли препускаха из съзнанието му. Истинска салата от маловажни задачи като например, че трябва да закара колата си на сервиз, да приключи разглеждането на молбите, свършила му беше бирата „Сам Адамс“, баскетболният мач беше преместен от понеделник в сряда.

Странно, но имаше усещането, че целият този рояк от не особено важни мисли криеше нещо.

Без конкретна причина се замисли за розовата ръчно плетена покривка върху розовия диван в розовата дневна на майка си. Проклетото нещо никога не беше служило, за да стопли някого, но да те пази Господ, ако се опиташ да го махнеш. Единствената му цел беше да прикрива петното от спагети, останало там, когато баща му беше разсипал чинията си. Почистващият препарат не беше всесилен все пак, а и бе променил цвета на тапицерията.

Точно като това одеяло, мислите му прикриваха нещо в съзнанието му, въпреки че нямаше представа какво.

Разтърка очите си и погледна часовника. Минаваше два през нощта.

Време беше да си върви.

Докато се приготвяше, не го напускаше чувството, че бе вършил нещо важно, и не спираше да гледа към левия ъгъл на бюрото си. Имаше участък, непокрит с хартия. Дървото на бюрото се виждаше сред купчините документи.

Празното пространство беше с размерите на папка.

Нещо беше взето от там. Знаеше си. Само не можеше да разбере какво и колкото повече се опитваше да си спомни, толкова по-силно пулсираше главата му.

Отиде до вратата.

По път мина покрай личната си баня, влезе вътре, взе шишето с петстотин таблетки „Мортин“ против главоболие и взе две. Наистина имаше нужда от почивка.