Освободена любов

48.

Скрайб Върджин вдигна поглед от птичката в ръката си, стресната от внезапно чувство на страх. О, окаяно съществуване! О, ужасна съдба!

Беше се случило. Онова, което очакваше и от което се боеше от дълго време. Беше настъпил мигът, в който щяха да рухнат основите на цялото й съществуване. Наказанието й беше дошло.

Онази жена… Човешката жена, която синът й обичаше, умираше точно в този миг. Лежеше в прегръдките му и умираше, кръвта й изтичаше върху него.

С несигурна ръка Скрайб Върджин остави синигерчето върху покритото с бели цветове дърво и неуверено пристъпи към фонтана. Седна на мраморния му ръб. Леката тъкан на робата й натежа така, сякаш бе овързана с масивни вериги.

Вината за загубата на сина й беше нейна. Именно тя беше причината за разрухата в живота му. Беше нарушила правилата. Триста години по-рано тя беше нарушила правилата.

В началото на времето й бе позволен един акт на сътворение и когато достигна зрелостта си, тя извърши този един акт на сътворение. Но после го беше повторила. Беше родила, без да има право на това, и така бе прокълнала плода на утробата си. Съдбата на сина й, цялата — от тормоза на баща му, съзряването му като жестоко и безсърдечно създание, до настъпилата сега агония — всъщност беше нейното наказание. Защото, ако той търпеше болка, нейното страдание беше хилядократно по-голямо.

Искаше да отправи зов за помощ към Баща си, но знаеше, че не може. Изборът, направен от нея, не беше негова грижа, сама трябваше да си понесе последствията.

Когато прекоси измеренията и видя какво се случва със сина й, изживя мъката на Вишъс като своя собствена, почувства вцепенението, предизвикано от смразяващия шок, нежеланието да приеме случващото се, стягащия сърцето ужас. Също така изтърпяваше приближаващата смърт на неговата любима. Хлад изпълваше тялото й, докато кръвта й изтичаше през раната на гърдите и сърцето забавяше ритъма си. Чуваше гальовните думи, изричани от сина й, вдишваше страха, излъчващ се от него.

Не можеше да направи нищо. Тя, която притежаваше безмерна власт над неизброимо множество, в този момент беше безсилна, защото съдбата и последствията от свободната воля бяха единствено във властта на Баща й. Той познаваше отлично картата на вечността, всеки волен или неволен избор, всички познати и непознати пътеки в живота. Той беше Книгата, Страницата и незаличимото Мастило.

Тя не беше това.

Такава беше нейната съдба — да страда, защото невинният младенец, роден от тялото, в което не биваше да се преобразява, щеше вечно да изпитва болка. Синът й щеше да броди по земята като мъртвец заради избора, направен от нея.

С ридания Скрайб Върджин освободи тялото си от робата, с която беше облечена, и черната тъкан падна върху мраморния под. Влезе във водата на фонтана, подобно на вълна от светлина, движеща се сред молекулите водород и кислород. Нещастието й ги изпълваше с енергия и ги доведе до точката на кипене, докато накрая ги изпари. Излъчването на енергия продължаваше и течността се издигна като облак над двора, за да падне отново на земята вместо сълзите, неспособни да бликнат от очите й.

На бялото дърво птичките протегнаха шийки към водните капки, изучавайки това ново явление. После ято го напусна дървото за първи път и отлетя до фонтана. Наредиха се по ръба му, обърнати с гръб към светещата, кипяща вода, в която бе потопена тя.

Охраняваха я в мъката й, все едно всяка от тях беше голяма и свирепа като орел.

Както винаги те бяха единствените, предлагащи й утеха и приятелство.

Джейн беше наясно, че е мъртва.

Знаеше го, защото се намираше сред мъгла и някой с образа на починалата й сестра стоеше пред нея.

Така че беше напълно сигурна, че е ритнала камбаната. Но… не беше ли редно да е разстроена? Не трябваше ли да се тревожи за Вишъс? Не трябваше ли да се вълнува, че отново среща малката си сестричка?

— Хана? — попита, защото искаше да е сигурна какво точно вижда. — Това ти ли си?

— Донякъде. — Образът на сестра й повдигна рамене, а хубавата й рижа коса се раздвижи около раменете. — Всъщност съм само куриер.

— Приличаш на нея.

— Разбира се, че приличам. Виждаш това, което е в съзнанието ти, когато мислиш за нея.

— Добре… Малко като в „Зоната на здрача“. Я почакай, да не сънувам? — Това би било страхотна новина, като се имаше предвид случилото се току-що с нея.

— Не, мъртва си и се намираш по средата.

— По средата на какво?

— На прехода към отвъдното.

— Може ли да си малко по-конкретна?

— Всъщност, не. — Образът на Хана се усмихна с лъчезарната си усмивка, така ангелска, че дори гадният готвач Ричард се разтапяше от нея. — Ето съобщението ми. Трябва да се откажеш от него, Джейн. Ако искаш да намериш покой, трябва да се откажеш.

Ако имаше предвид Вишъс, нямаше да стане.

— Не мога да го направя.

— Трябва. Иначе ще останеш тук. Нямаш много време да бъдеш по средата.

— И после какво ще стане?

— Ще бъдеш изгубена завинаги. — Образът на Хана придоби сериозно изражение. — Пусни го да си върви, Джейн.

— Как?

— Ти знаеш как. Ако го направиш, ще ме видиш в действителност в отвъдното. Пусни го.

Куриерът, или каквото там беше, изчезна.

Останала сама, Джейн се огледа наоколо. Всичко беше обгърнато в мъгла, гъста като дъждовен облак и безкрайна като хоризонта.

Завладя я страх. Нещо не беше наред. Не искаше да бъде тук.

Внезапно я обзе чувство за нещо спешно, сякаш времето изтичаше, но нямаше представа откъде знаеше това. Замисли се за Вишъс. Ако да го освободи, значеше да се откаже от любовта си към него, това не беше възможно.