Освободена любов

27.

Ви изпитваше блажено щастие. Беше напълно завършен. Кубчето на Рубик беше наредено. Беше до своята жена, тялото му плътно притиснато в нейното. Въпреки че беше нощно време, сякаш слънцето грееше над него. После чу изстрела.

Той беше в съня. Беше заспал и се намираше в съня.

Ужасът от кошмара го изпълни, както винаги се случваше, и в същото време беше така ясен, както първия път, когато му се беше присънил. По ризата му имаше кръв. Болка разкъсваше гърдите му. Полетя към земята, докато не се озова коленичил. С живота му беше свършено.

Ви рязко се надигна и седна в леглото с вик.

Джейн се хвърли към него, за да го утеши, а вратата се отвори и на прага се появи Бъч с пистолет в ръка. Гласовете им се смесиха като плодова салата от думи, изречени бързо.

— Какво, по дяволите…

— Добре ли си?

Ви задърпа несръчно чаршафите в опит да открие гърдите си. Кожата беше непокътната, но той плъзна ръка по нея.

— Мили боже…

— Спомен от стрелбата по теб ли? — попита Джейн и го придърпа в прегръдките си.

Бъч насочи надолу дулото на пистолета и повдигна боксерките си.

— Уплаши ни до смърт с Мариса. Искаш ли малко водка, за да се успокоиш?

— Да.

— Джейн? Ти искаш ли нещо?

Тя поклати глава, но Ви се намеси.

— Какао. Тя би искала какао. Накарах Фриц да донесе. В кухнята е.

Когато Бъч излезе, Ви потърка лице.

— Съжалявам за случилото се.

— Няма за какво да се извиняваш. — Тя плъзна ръка по гърдите му. — Добре ли си?

Той кимна. После като абсолютен лигльо я целуна и каза:

— Радвам се, че си тук.

— Аз също. — Тя обви ръце около него и го притисна, сякаш беше скъпоценност.

Останаха мълчаливи, докато Бъч не се върна с по една чаша във всяка ръка.

— Искам добър бакшиш. Изгорих си кутрето на печката.

— Да му хвърля ли един поглед? — Джейн подгъна чаршафа под мишниците си и се протегна за какаото.

— Мисля, че ще оживея, но благодаря, докторе. — Бъч подаде водката на Ви. — Ами ти как си? Успокои ли се вече?

Не точно. Не и след този сън. Не и като знаеше, че Джейн ще си тръгне.

— Да.

Бъч поклати глава.

— Не си добър лъжец.

— Майната ти. — В тона на Ви нямаше гняв. Но нямаше и убеденост в последвалата фраза. — Съвсем добре съм.

Ченгето тръгна към вратата.

— Фюри се появи на Първото хранене, готов да излезе и да се бие тази нощ. Зи се отби преди около половин час на път за тренировъчния център, за да ти благодари, доктор Джейн. За всичко, което направи. Лицето на Фюри изглежда добре и зрението му е в отлично състояние.

Джейн подуха в чашата с горещо какао.

— Ще се чувствам по-спокойна, ако го види специалист.

— Зи каза, че е настоявал, но без успех. Дори Рот се е опитал да го убеди.

— Радвам се, че нашето момче е добре — каза Ви и наистина го мислеше. Бедата беше, че единствената причина Джейн да остане, току-що се беше изпарила.

— Да, аз също. Ще ви оставя сами. До по-късно.

Вратата се затвори и Ви се заслуша как Джейн духаше какаото си.

— Тази нощ ще те отведа в дома ти — каза.

Тя спря да духа. Последва дълга пауза и после отпи.

— Да, време е.

Той изгълта половината водка в чашата.

— Но преди да го направя, искам първо да те заведа на едно място.

— Къде?

Не беше сигурен как да й каже какво иска да се случи, преди да я остави да си тръгне. Не му се искаше тя да побегне, особено като се имаха предвид годините, изпълнени с лишен от чувства секс, които му предстояха.

Довърши питието си.

— На усамотено място.

Докато отпиваше, тя свъси вежди.

— Значи наистина ще ме пуснеш да си вървя?

Той се загледа в профила й и му се прииска да се бяха срещнали при различни обстоятелства. Но как изобщо беше възможно това да се случи?

— Да — каза тихо. — Ще те пусна.

Изправен пред шкафчето си три часа по-късно, на Джон му се искаше Куин да затвори проклетата си уста. Въпреки че в помещението беше шумно заради блъскащите се метални врати, плющенето на дрехи и звуците от паднали обувки, той имаше чувството, че на устата на приятеля му е прикрепен мегафон.

— Огромен си. Направо грамадалище.

— Това дори не е дума. — Джон напъха раницата в шкафчето, както правеше обикновено, и осъзна, че никоя от дрехите му за тренировки нямаше да му стане.

— Кажи нещо, Блей.

Блей кимна и извади кимоното си.

— Да, а ако натрупаш и маса, ще станеш с размерите на братята.

— Грамадант.

— Това също не е дума, загубеняко.

— Добре де. Наистина, наистина, наистина голям. Така по-добре ли е?

Джон поклати глава, остави учебниците си на пода и натика омалелите му дрехи в най-близкото кошче за боклук.

Когато се върна, се изправи до приятелите си и осъзна, че надвишаваше и двамата с поне десет сантиметра. Беше висок колкото Зи.

Хвърли поглед към Леш. Да, надвишаваше и Леш също.

Мръсникът се обърна, докато събличаше тениската си, сякаш почувствал взора на Джон. С плавно движение изпъна рамене и мускулите му се очертаха под кожата. На стомаха си имаше татуировка, която се беше появила там през последните два дни и представляваше дума на Древния език, която Джон не можеше да разчете.

— Джон, дотътри си задника в коридора за малко.

Всички замлъкнаха, Джон се озърна и видя Зейдист да стои до вратата с изключително делови вид.

— По дяволите — прошепна Куин.

Джон остави раницата си, затвори шкафчето и прибра тениската в панталоните си. Отиде при брата колкото можа по-бързо, като заобикаляше останалите момчета, докато те се преструваха, че са заети със заниманията си.

Зи задържа вратата отворена, докато Джон излезе в коридора. Затвори я и каза:

— Тази нощ ще се срещнем точно преди изгрева както обикновено. Ще пропуснем разходката. Трябва да поговорим.

Джон изписа:

— В същия час ли?

— Четири сутринта. Колкото до тренировката тази вечер, искам да почиваш в залата, но да вземеш участие в урока по стрелба. Ясен ли съм?

Джон наведе глава, после хвана ръката на Зи, когато мъжът се извърна от него.

— Заради снощи ли е?

— Да.

Братът отиде до двойните врати на залата и ги отвори. Те издадоха дрънчащ звук.

Блейлок и Куин се приближиха към Джон.

— Какво става? — попита Блей.

— Ще си имам проблеми заради онези лесъри — обясни Джон с жестове.

Блей зарови ръка в червената си коса.

— Трябваше да те защитя по-добре.

Куин поклати глава.

— Джон, ще се застъпим за теб. Идеята да отидем в клуба беше моя.

— А пистолетът — мой.

Джон се опита да изглежда спокоен.

— Всичко ще бъде наред.

Или поне той така се надяваше. Беше на косъм да го изхвърлят от програмата.

— Между другото… — Куин сложи ръка на рамото на Джон. — Нямах възможност да ти благодаря.

Блей кимна.

— Нито пък аз. Снощи постъпи абсолютно правилно. Спаси ни.

— Беше напълно наясно какво правиш.

Джон почувства, че лицето му се изчервява.

— Колко сте сладки — изръмжа Леш. — Кажете, тримата теглите ли жребий кой да е отдолу, или винаги е Джон?

Куин се усмихна и оголи кучешките си зъби.

— Някога показвали ли са ти разликата между добър и лош удар? Бих се радвал да ти демонстрирам. Може да започнем още сега.

Джон пристъпи пред приятеля си и се озова лице в лице с Леш. Не каза нищо. Само погледна отгоре към другия. Леш се усмихна.

— Имаш да ми кажеш нещо ли? Не? Я почакай. Ти все така нямаш глас, нали? Боже… какъв нещастник.

Джон усещаше, че Куин се готви за скок. От приятеля му се излъчваха топлина и напрежение. Джон се протегна назад и опря ръка в гърдите му, за да спре сблъсъка.

Ако някой щеше да се разправи с Леш, това беше Джон.

Леш се засмя и затегна колана на кимоното си.

— Не се прави на нещо, което не си, Джон, момчето ми. Преобразяването не променя същността ни, нито коригира физическите недъзи. Нали така, Куин? — Той се обърна и измърмори под нос: — Асиметричен нещастник.

Преди Куин да успее да му се нахвърли, Джон се завъртя и го хвана през кръста, а Блей блокира едната му ръка. Въпреки обединените усилия и на двамата, усещането беше, сякаш се опитваха да спрат бик.

— Успокой се — изсумтя Блей. — Просто се отпусни.

— Ще го убия в някой от следващите дни — изсъска Куин. — Кълна се в Бога.

Джон се загледа в отправилия се бавно към залата Леш. Закле се пред себе си, че ще го пребие от бой, дори това да значеше да го изхвърлят от програмата завинаги. Винаги беше смятал, че който обижда приятелите му, трябва да си плати. Точка по въпроса.

Работата беше в това, че сега имаше нужното, за да изпълни тази задача.