Освободена любов

32.

Няколко часа по-късно Фюри се беше облегнал на дивана в натруфения кабинет на Рот. Краката му бяха кръстосани при глезените. Това беше първата среща на Братството след стрелбата по Ви и засега вървеше сковано. В стаята витаеше очебийно налагаща се тема, която никой още не бе зачекнал.

Хвърли поглед към Вишъс. Братът се беше опрял на двойната врата и се взираше право напред с празния поглед на някой, който гледа стар уестърн по телевизията. Или филм по истински случай.

Белезите на жив мъртвец бяха лесни за разпознаване. Беше ги виждал и преди. Случило се беше с Рейдж, когато мислеше, че ще загуби Мери. Също и със Зи, когато беше твърдо решен, да остави Бела да си тръгне.

Да… Обвързаните вампири бяха като празни съдове без жените си. Нищо освен мускули и кости, покрити с кожа. И въпреки че всеки, изпаднал в това положение, заслужаваше съчувствие, ситуацията на Ви в ролята му на бъдещ Примейл беше още по-тежка. А и как беше възможна дълготрайна връзка между тях двамата? Човешки лекар. Воин-вампир. Нямаше допирна точка.

Гласът на Рот проехтя.

— Ви? Хей, Вишъс?

Ви обърна глава.

— Какво?

— Ще ходиш при Скрайб Върджин днес следобед, нали?

Ви едва помръдна устни.

— Да.

— Ще имаш нужда от представител на Братството, който да дойде с теб. Предполагам, че това ще е Бъч, нали така?

Ви погледна към ченгето на светлосиньото канапе.

— Имаш ли нещо против?

Бъч, който очевидно се тревожеше за Ви, незабавно се изправи.

— Разбира се, че не. Какво се иска от мен?

Ви не каза нищо и Рот разясни вместо него.

— Ще бъдеш нещо като кум по време на сватба, какъвто има при хората. Ще трябва да присъстваш на огледа днес и на церемонията, която ще се проведе утре.

— Оглед? Сякаш отиваме да купуваме картина — направи гримаса Бъч. — Изобщо не ми допада тази история с Избраниците, ако трябва да съм честен.

— Такива са правилата от край време. Традицията е стара. — Рот потърка очи под слънчевите си очила. — Много неща трябва да се променят, но това е територия на Скрайб Върджин, не моя. Сега за патрулите. Фюри, ти си извън схемата тази вечер. Знам, че се чувстваш добре след травмата, но пропусна последните две планирани почивки.

Когато Фюри само кимна, Рот се подсмихна.

— Нямаш ли възражения?

— Не.

Всъщност имаше нещо, което трябваше да свърши. Всичко се подреждаше идеално.

От Другата страна, в свещената мраморна баня Кормия искаше да напусне собствената си кожа. Което донякъде беше изпълнено с ирония, защото беше така внимателно подготвена за Примейла. Би трябвало да иска да я запази сега, когато беше така пречистена. Бяха я потопили в десетина ритуални вани. Косата й беше мита отново и отново. На лицето й беше нанесена маска, миришеща на рози, после друга с аромат на лавандула, последвана от люляк. По цялото й тяло беше втрито олио. Наоколо гореше тамян в чест на Примейла и се редяха молитви. Целият този процес я беше накарал да се чувства като ястие от празнично меню. Като парче месо, мариновано, подправено и готово за консумация.

— Той ще бъде тук след час — обяви Директрис. — Не губете време.

Сърцето на Кормия замря в гърдите й. После заблъска лудо. Вцепенеността, предизвикана от парата и топлата вода, изчезна, като я остави изпълнена с болка и осъзнаване на факта, че изтичат последните мигове на живота й такъв, какъвто винаги го беше познавала.

— Робата е тук — съобщи развълнувано една от Избраниците.

Кормия погледна през рамо. От другия край на огромното помещение, покрито с мраморен под, през златните врати влязоха две Избраници, понесли бяла роба с качулка, която се стелеше между тях. Украсата беше от диаманти и злато и отразяваше околната светлина. Зад тях друга Избраница държеше в ръце парче полупрозрачна тъкан.

— Донеси воала тук — изкомандва Директрис. — Сложете й го.

Прозрачният воал бе поставен върху главата на Кормия и я притисна, сякаш тежеше тонове. Когато падна пред очите й, светът пред нея потъна в мъгла.

— Стани — беше й наредено.

Тя се изправи на крака и си заповяда да се успокои. Сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Дланите й се потяха. Паниката й се засили, когато тежката роба беше донесена до нея от двете Избраници. Стоящите зад нея започнаха да й обличат церемониалната дреха и Кормия усети как стяга раменете й и вместо да следва формата на тялото й, се впиваше в него. Имаше чувството, че гигантско същество е възседнало гърба й и я притиска надолу с лапите си.

Качулката беше сложена върху главата й и всичко потъна в мрак.

Предницата на робата беше закопчана чак до извезания ръб на качулката и Кормия се опита да не мисли за момента, когато ще се стигне до разкопчаването. Опитваше се да диша бавно и дълбоко. От отворите около врата й влизаше свеж въздух, но не беше достатъчен. Дори не наполовина.

Облеклото й заглушаваше всички звуци и би било трудно някой да я чуе, ако заговореше. Но пък тя нямаше лично участие нито по време на церемонията по представянето, нито в наближаващия ритуал по свързването. Тя беше символ, а не жена, така че от нея не се изискваха отговори, нито пък бяха желателни такива. Традицията го повеляваше.

— Съвършена е — възкликна една от сестрите.

— Блестяща.

— Ще ни представи достойно.

Кормия отвори уста и прошепна на себе си:

— Това съм си аз. Аз. Аз.

По лицето й започнаха да се стичат сълзи, но тя не можеше да го докосне и те се плъзнаха по шията й, за да попият в дрехата.

Най-неочаквано тя загуби контрол върху паниката си, все едно диво животно се отскубва на свобода. Извъртя се, сковавана от тежката тъкан, но управлявана единствено от неконтролируема потребност да се спаси. Тръгна в посоката, където мислеше, че се намира вратата, като повлече цялата тази тежест със себе си. Смътно долови викове на изненада да проехтяват в къпалнята, а също и звуци от съборени шишета, купи и бурканчета.

Щураше се наоколо в опит да се измъкне от робата, отчаяна да намери облекчение.

Отчаяна да се отърве от съдбата си.