Освободена любов

54.

Джейн беше ходила в апартамента на Мани Манело веднъж или два пъти. Бяха прекарвали заедно времето си единствено в болницата.

Достойно мъжко жилище. Наистина сериозна работа. Още малко спортни съоръжения и би се превърнало в спортния магазин „Дикс“.

Донякъде й напомняше за Дупката.

Отиде в дневната и разгледа колекциите му от филми и компактдискове. Също и списанията. Да, определено би се спогодил с Бъч и Ви. Очевидно имаше доживотен абонамент за „Спортс илюстрейтид“ точно като тях. И пазеше старите броеве също както правеха те. Държеше на питието си, но беше любител на „Джак Даниълс“, а не на „Грей Гус“ или „Лагавулин“.

Наведе се и трябваше да фокусира енергията си, за да вдигне най-новия, петдесет и седми брой. Осъзна, че е дух, точно от един ден. Бяха минали двайсет и четири часа, откакто със Скрайб Върджин се появиха в стаята на Ви.

Нещата се подреждаха. Сексът за нея като член на немъртвите беше точно толкова добър, както когато беше жива. Всъщност с Ви щяха да се срещнат в пентхауса му в края на вечерта. Искаше да бъде „обработен“, както се беше изразил с блясък в погледа, и тя изпитваше огромно желание да поглези мъжа си.

Абсолютно, дявол го взел.

Джейн остави списанието и се разходи наоколо, после зачака до един от прозорците.

Щеше да е трудно. Сбогуването винаги бе трудно.

С Ви бяха обсъдили как да напусне света на хората. Инсценираната от него катастрофа даваше някакво обяснение за изчезването й. Тялото й никога нямаше да бъде открито, но районът, в който беше изоставил аудито, беше хълмист и с гъста растителност. Надяваше се от полицията да закрият случая, след като организират претърсване, но подробностите не бяха съществени. Тя никога нямаше да се върне. Така че нямаше значение.

Колкото до притежанията й, единственото нещо със стойност за нея в апартамента й беше снимката им с Хана. Ви се беше върнал и я беше взел. Останалите й вещи щяха да бъдат разпродадени от адвоката, когото беше посочила за изпълнител на завещанието й преди две години. Приходите щяха да отидат за „Св. Франсис“.

Щеше да й е мъчно за книгите й, но Ви обеща да й купи нови. И въпреки че не беше съвсем същото, тя вярваше, че с времето ще се привърже и към тях.

Мани беше единственият нерешен проблем. Чу се подрънкване на ключове и вратата се отвори. Джейн отстъпи назад и се скри в сенките, когато Мани влезе и хвърли черния си сак „Найк“, после се отправи към кухнята. Изглеждаше изтощен. И съкрушен.

Първата й реакция беше да се приближи към него, но знаеше, че е по-добре да го изчака да заспи. По тази причина беше дошла толкова късно, с надеждата той вече да е в леглото. Очевидно беше работил, докато вече не може да стои на краката си.

Когато се появи отново в коридора, носеше чаша с вода. Спря и погледна в нейната посока намръщен… но после продължи към спалнята си.

Тя чу душа. Стъпки. После леко изруга, изтягайки се в леглото. Очевидно беше схванат.

Чака още дълго. Най-накрая тръгна по коридора.

Мани лежеше на леглото с кърпа, увита около кръста, и поглед, вперен в тавана.

Не се канеше да заспива скоро.

Тя пристъпи към светлината на лампата, намираща се на нощното му шкафче.

— Здравей.

Той завъртя глава към нея и бързо скочи.

— Какво…

— Сънуваш.

— Така ли?

— Да, духовете не съществуват.

Той потърка лицето си.

— Това ми изглежда реално.

— Разбира се, че ти изглежда. Така е в сънищата. — Тя обгърна тялото си с ръце. — Исках да знаеш, че съм добре. Наистина съм добре. Щастлива съм там, където се озовах.

Нямаше причина да споменава, че още се намира в Колдуел.

— Джейн… — Гласът му пресекна.

— Знам. И аз бих се чувствала така, ако нещо се беше случило с теб.

— Не мога да повярвам, че си умряла. Не мога да повярвам, че ти… — Той започна да мига бързо.

— Чуй ме, всичко е наред. Честна дума. Накрая всичко приключи добре. Видях сестра си. Родителите си. Някои от пациентите, които изгубихме. Те все още са наоколо, но не така, че да можем да ги видим. Искам да кажа, ти не можеш да ги видиш. Всичко е наред, Мани. Не трябва да се страхуваш от смъртта. Тя е само преход.

— Да, но теб вече те няма тук. Трябва да живея без теб.

Джейн почувства болка в гърдите си заради тона на гласа му и заради това, че не можеше да направи нищо, за да облекчи страданието му. Тъгуваше, защото и тя беше изгубила него.

— Наистина ще ми липсваш — промълви тя.

— И ти ще ми липсваш. — Той отново потърка лицето си. — Искам да кажа… Ти вече ми липсваш. Чувствам се ужасно. Винаги съм мислил, че някога ще станем двойка, ти и аз. Смятах го за предопределено. Ти беше единствената силна колкото мен жена, която познавах. Но явно не е било писано да бъде. Плановете на мишките и хората и прочие…

— Сигурно те очаква някоя по-добра от мен.

— Така ли? Остави ми номера й, преди да се върнеш в рая.

Джейн се усмихна леко и после стана сериозна.

— Няма да направиш нещо глупаво, нали?

— Мислиш, че ще се самоубия ли? Не. Но не ти обещавам, че няма да се превърна в жалък пияница през следващите няколко месеца.

— Прави го насаме. Имаш репутация на гадняр, която да поддържаш.

Той се подсмихна.

— Какво ще кажат в хирургията?

— Именно. — Настъпи мълчание. — По-добре да тръгвам.

Той се загледа в нея.

— Имам усещането, че наистина си тук.

— Не съм. Това е само сън. — Тя започна да избледнява, докато по бузите й се стичаха сълзи. — Довиждане, Мани, скъпи мой приятелю.

Той вдигна ръка и заговори със стегнато гърло:

— Върни се някой ден да ме видиш.

— Може би.

— Моля те.

— Ще видим.

Странно, но докато се изпаряваше, тя имаше усещането, че ще го види отново.

Да, наистина беше странно. Точно както видението й за катастрофата и чувството, че вече няма да работи в „Св. Франсис“, тя знаеше, че пътищата им с Мани Манело ще се пресекат отново.

Тази мисъл я утеши. Болеше я, задето го оставя. Много.