Освободена любов

20.

Като шеф на охраната в „Зироу Сам“ Хекс не допускаше никакви оръжия в заведението, но особено много мразеше разни дребни педалчета, въоръжени чак до миниатюрните си тестиси, да се перчат наоколо с металните си играчки.

Заради такива като тях се стигаше до обаждания на 911. А тя не обичаше да си има вземане-даване с колдуелската полиция.

По тази причина изобщо нямаше намерение да се извинява, задето беше притиснала въпросния малък мърльо и беше открила пистолета, който неговият червенокос приятел му беше дал по-рано. Измъкна деветмилиметровото оръжие от панталона на хлапето, извади пълнителя и хвърли глока на масата. Прибра патроните в кожените си бричове и го претърси за лична карта. Докато го пребъркваше, чувстваше, че той е от нейния вид, и това я вбеси дори повече.

Въпреки че нямаше причина за това. Все пак хората нямаха монопол над глупостта.

Завъртя го и го сложи да седне, като го държеше за рамото. Отвори портфейла и извади шофьорска книжка, принадлежаща на Джон Матюс. Според датата на раждане той беше двадесет и три годишен. Адресът беше в квартал с жители от средната класа, за който тя можеше да се обзаложи, че той през живота си не беше виждал.

— Виждам какво пише в личната ти карта, но кой си в действителност? Кое е семейството ти?

Той отвори няколко пъти уста, но от там не излезе нищо. Очевидно беше уплашен до смърт. Което беше нормално. Беше просто недорасъл претранс с широко ококорени яркосини очи на бледото си лице.

Да, правеше се на жилав. Щрак-щрак, бум-бум и прочие гангстерски номера. Боже, колко й беше писнало от такива глупости. Може би беше време отново да започне да работи самостоятелно и да се върне към това, което умееше най-добре. Все пак в определени кръгове наемните убийци бяха търсени. Бе наполовина симпат и удовлетворението от работата за нея беше даденост.

— Говори — нареди тя и хвърли портфейла му на масата. — Знам какво си. Кои са родителите ти?

Това определено го изненада, въпреки че не допринесе особено за вокалните му способности. След като преглътна поредния шок, просто събра длани пред гърдите си.

— Не си играй с мен. Щом си достатъчно мъж да носиш оръжие, няма причина сега да се държиш като страхливец. Или всъщност си точно това и пистолетът е у теб, за да се чувстваш мъж?

Като в забавен каданс той затвори уста и отпусна ръце в скута си. Сякаш смалил се, наведе поглед и сви рамене.

Настъпи мълчание и тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Слушай, хлапе. Имам на разположение цяла нощ и съм готова да ти отделя цялото си внимание, така че мълчи колкото желаеш. Аз никъде няма да ходя, нито пък ти.

Предавателят в ухото на Хекс се включи и когато бодигардът от зоната на бара млъкна, тя отвърна:

— Добре, доведи го тук.

Само миг по-късно на вратата се почука. Тя отвори и вътре влезе подчиненият й, повел пред себе си рижия вампир, който беше дал оръжието на хлапето.

— Благодаря, Мак.

— Няма проблем, шефе. Връщам се обратно при бара.

Тя затвори вратата и погледна към червенокосия. Той беше преминал преобразяването, но не отдавна. Движеше се, сякаш още не можеше да прецени габаритите си.

Той пъхна ръка във вътрешния джоб на велуреното си сако, а тя каза:

— Ако извадиш от там нещо различно от документ за самоличност, собственоръчно ще се погрижа да излезеш от тук на носилка.

Той се спря.

— Това е неговият документ за самоличност.

— Той вече ми показа такъв.

— Не е бил истинският. — Той протегна ръка. — Ето го действителния.

Хекс взе ламинираната карта и прочете изписаното на Древния език под наскоро направена снимка. Погледна към момчето. То отказваше да срещне погледа й. Беше се свило и изглеждаше, сякаш искаше стола, на който седеше, да го погълне.

— По дяволите.

— Казаха ми да покажа също и това — продължи червенокосият. Подаде й лист дебела хартия, сгънат на четири и запечатан с черен восък. Когато видя символа, й се прииска да изругае отново.

Кралският кръст. Прочете проклетото писмо. Два пъти.

— Възразяваш ли да го задържа, рижав?

— Не, напротив.

Докато го сгъваше, тя попита:

— Ти имаш ли документ за самоличност?

— Да.

Друга ламинирана карта се озова в ръцете й. Тя я погледна и после им върна двете карти.

— Следващия път, като дойдете тук, не чакайте на опашката. Кажете на бодигарда моето име и ще дойда да ви взема. — Взе пистолета. — Твой ли е, или негов?

— Мой. Но мисля, че е по-добре той да го задържи. По-добър стрелец е.

Тя върна пълнителя на мястото му и го подаде на мълчаливото хлапе с дулото надолу. Ръката му не трепна, докато го взимаше от нея, но проклетото нещо изглеждаше прекалено голямо за него.

— Не го използвай, освен ако не ти се налага да се защитиш. Разбрахме ли се?

Хлапето кимна веднъж, стана от стола и прибра пистолета в джоба, от който го беше извадило по-рано.

Не беше какъв да е претранс. Според личната му карта той беше Терър, син на Дариъс, воин на Братството на черния кинжал. Което значеше, че трябва да се погрижи да не му се случи нищо на нейна територия. Последното, от което Рив се нуждаеше, беше хлапето да пострада в „Зироу Сам“.

Страхотно. Все едно да държиш кристална ваза в помещение, пълно с ръгбисти.

И на всичкото отгоре беше ням.

Тя поклати глава.

— Добре, Блейлок, син на Рок, ти се грижи за него и ние ще сторим същото.

Червенокосият кимна, а хлапето най-сетне вдигна глава към нея и по някаква причина погледът в яркосините му очи я накара да се почувства неудобно. Боже… Той беше стар. В погледа му прозираше колко е древен и това я стъписа.

Прочисти гърло и се запъти към вратата. Отвори я, а червенокосият каза:

— Почакай. Как се казваш?

— Хекс. Където и в клуба да споменете името ми, ще ви открия за нула време. Това ми е работата.

Вратата се затвори, а Джон реши, че унижението е като сладоледа. Има различни вкусове, от него те побиват тръпки и те кара да кашляш.

А това си беше шоколадова мелба с ядки. В момента направо се давеше с нея.

Страхливец. Боже, толкова ли беше очевидно? Тя дори не го познаваше и веднага го прецени правилно. Той беше истински страхливец. Слабак, за чийто баща не беше отмъстено, нямаше глас, а на тялото му не би завидял и десетгодишен.

Блей пристъпи от крак на крак с огромните си ходила. Ботушите му прошумоляха леко, но звукът, кой знае защо, се усети така силен, като че някой крещеше в малката стая.

— Джон? Искаш ли да си тръгваме?

Страхотно. Все едно беше петгодишно хлапе, заспало на партито на големите.

Яростта го връхлетя, подобно на гръмотевица, и Джон почувства как тежестта й го изпълни с енергия. Това му беше добре познато. Точно такъв вид гняв го беше накарал да тръшне Леш на земята. Бе породил жестокост в такава степен, че Джон беше удрял лицето му, докато плочките наоколо не почервеняха, сякаш някой беше разсипал кетчуп.

По някакво чудо малка част от мозъка на Джон, която още действаше рационално, му подсказа, че е най-добре да си върви у дома. Ако останеше тук, в този клуб, щеше да продължи да си повтаря наум казаното от жената, докато това не го влудеше и не го накараше да извърши нещо наистина глупаво.

— Джон? Да си вървим у дома.

По дяволите. Това трябваше да е голяма вечер за Блей. Вместо това той беше съсипал възможността му да легне с жена.

— Аз ще се обадя на Фриц. Ти остани с Куин.

— Не. Тръгваме си заедно.

Изведнъж на Джон му се прииска да се разплаче.

— Какво пишеше на този лист? Този, който й подаде?

Блей се изчерви.

— Зейдист ми го даде. Поръча, ако някога изпаднем в беда, да го покажем.

— Какво пишеше там?

— Зи каза, че е от краля. Нещо, свързано с това, че той е твой закрилник.

— Защо не ми каза?

— Зейдист нареди да го покажа само ако се наложи.

Джон стана от стола и приглади взетите назаем дрехи.

— Искам да останеш и да си прекараш добре.

— Дойдохме заедно и ще си тръгнем заедно.

Джон погледна разгневено към приятеля си.

— Само защото Зи ти е поръчал да си ми бавачка.

За първи път, откакто го познаваше, лицето на Блей придоби каменно изражение.

— Майната ти. Бих го направил при всички случаи. И държа да отбележа, че ако местата ни бяха разменени, ти би постъпил по абсолютно същия начин. Нямам никакво съмнение. Приятели сме. Подкрепяме се. Точка по въпроса. Престани с тези глупости.

На Джон му се прииска да изрита стола, на който бе седял. И за малко да го направи.

Вместо това използва ръцете си, за да изпише:

— По дяволите.

Блей извади блекберито си и набра.

— Ще кажа на Куин, че ще се върна за него, когато пожелае.

Джон зачака и набързо си представи какво прави Куин на някое сумрачно и не съвсем закътано място с едната или с двете блондинки. Поне той си прекарваше добре.

— Куин? С Джон ще тръгваме. Не, всичко е наред. Имахме кратка среща с охраната… Не е нужно… Не, всичко е наред. Наистина. Куин, не е нужно да спираш… Ало? — Блей се втренчи в телефона си. — Ще ни чака на входа.

Двамата напуснаха малката стая и си запроправяха път сред тълпата изпотени посетители. Джон бе завладян от клаустрофобия. Сякаш беше погребан жив и дишаше пепел.

Когато най-сетне се добраха до вратата, Куин стоеше от лявата страна, опрян на черната стена. Косата му беше разрошена, ризата му висеше отзад, устните му бяха червени и подути, а отблизо миришеше на парфюм. Или по-точно — на два различни парфюма.

— Добре ли си? — обърна се той към Джон.

Джон не отговори. Не можеше да понесе, че беше съсипал вечерта на всички. Продължи към вратата и изведнъж отново почувства онова странно повикване.

Спря с ръце, опрени на бравата, и се озърна през рамо. Шефката на охраната стоеше и го наблюдаваше със суров поглед. Отново беше скрита в сенките, място, което вероятно предпочиташе.

И той подозираше, че винаги извлича полза от тази своя позиция.

Тялото му се напрегна от глава до пети и му се прииска да стовари юмрука си върху стената, върху входната врата, върху нечия горна устна. Но знаеше, че това няма да му донесе удовлетворението, за което копнееше. Съмняваше се, че притежава достатъчно сила в тялото си, та да пробие дори спортните страници на вестник.

Осъзнаването на това го вбеси още повече.

Обърна й гръб и излезе в студената нощ. Когато Блей и Куин тръгнаха редом с него, той изписа с ръце:

— Ще се разходя за малко. Ако искате, елате с мен, но не се опитвайте да ме разубедите. Няма начин да се кача в колата и да се прибера точно сега. Разбрахте ли ме?

Приятелите му кимнаха и го оставиха да води, като се движеха на около метър зад него. Очевидно разбираха, че е на косъм да си изпусне нервите и има нужда от пространство.

Тръгнаха по Десета улица и той ги чу да разговарят тихо. Шепнеха си нещо за него, но не го беше грижа. Беше изпълнен с гняв. Нищо друго, освен гняв.

Но нали си беше слабак, маршът му на независимостта не продължи дълго. Мартенският вятър бързо проникна през дрехите, които Блей му беше дал назаем, и главоболието му така се влоши, че взе да скърца със зъби. Мислеше, че ще отведе приятелите си до Колдуелския мост и дори по-нататък, че гневът му е толкова силен, та можеше да стопи силите им, докато накрая не започнеха да го молят да спре, преди да е настъпила зората.

Само дето възможностите му, разбира се, бяха далече по-скромни от очакванията. Той спря.

— Да се връщаме.

— Както кажеш, Джон. — Разноцветните очи на Куин гледаха с изключителна доброта. — Ще постъпим както пожелаеш.

Поеха към колата, която бяха оставили на открит паркинг на около две пресечки от клуба. Когато завиха зад ъгъла, Джон забеляза, че в сградата до паркинга се прави ремонт. Зоната на строителните работи беше оградена за през нощта и брезентът плющеше от вятъра. Тежката строителна техника беше напълно замряла. На Джон мястото му изглеждаше изоставено.

Но дори да беше окъпан от слънчева светлина насред поле от маргаритки, би забелязвал единствено сенки. Нямаше начин нощта да стане по-лоша. Нямаше. Начин.

Стигнали само на метри от колата, те усетиха сладникавия аромат на бебешка пудра, донесен от вятъра. Един лесър се появи иззад един от багерите.