Освободена любов

53.

На следващата вечер Джон нямаше часове и седна заедно с братята за Първото хранене. Настроението в къщата се беше подобрило осезаемо в сравнение с последните няколко седмици. Но той със сигурност не споделяше общата еуфория.

— Така че — говореше Фюри, — отидох при Скрайб Върджин и й казах за патрона.

— Мили боже. Директрис. — Вишъс се наведе напред, без да пуска ръката на Джейн. — Реших, че е бил лесър.

Ви не се отделяше от своята лекарка, сякаш се страхуваше тя да не изчезне. Което донякъде беше разбираемо. Джон се опитваше да не се взира в нея, но беше трудно. Носеше една от тениските на Ви и чифт сини джинси и ги изпълваше нормално. Но намиращото се вътре беше… дух, по негови предположения.

— Разбира се, че така ще решиш — отговори Фюри и се обърна към Бела, за да й подаде съда с маслото. — Всички така мислехме. Но тази жена е имала сериозен мотив. Искала е да продължи да командва, а с появата на Примейл на сцената това няма как да се случи. Класически сценарий.

Джон хвърли поглед към мълчаливата блондинка от другата страна на Фюри. Избраницата наистина беше красива, с ефирната хубост, присъща на ангелите. От нея се излъчваше неземно сияние. Но не беше щастлива. Хранеше се със сведен поглед.

Освен когато очите й се насочваха към Фюри. А това се случваше, когато той заговореше или погледнеше към Бела.

От челото на масата прозвуча суровият глас на Рот.

— Директрис трябва да умре.

Фюри се прокашля и взе обратно съда с масло от Бела.

— Смятай го за сторено, господарю.

Мили боже. Нима Фюри…

— Добре. — Рот кимна с разбиране и одобрение. — Кой ще я замести?

— Скрайб Върджин ме попита кого искам да избера за поста, но не познавам…

— Амалия — произнесе русата Избраница. Всички глави се обърнаха към нея.

— Моля? — попита Фюри. — Какво каза?

Когато заговори, гласът й беше прекрасен. Звънлив, нежен и мелодичен.

— Ако не е неуважително, бих ли могла да предложа Избраницата Амалия? Тя е сърдечна, мила и с подходящо старшинство.

Жълтите очи на Фюри изучаваха жената, но изражението му беше резервирано, като че не знаеше какво да каже или как да постъпи.

— Тогава тя е тази, която ще посоча. Благодаря ти.

За миг тя вдигна поглед към него и лицето й порозовя. Но Фюри отклони очи и тя направи същото.

— Всички ще почиваме тази нощ — заяви Рот рязко. — Имаме нужда да се прегрупираме.

Рейдж изръмжа от другия край на масата.

— Пак ли ще ни караш да играем „Монополи“?

— Да. — От страна на Братството се разнесе дружен стон, който Рот напълно игнорира. — Веднага след вечеря.

— Има нещо, което трябва да свърша — каза Ви. — Ще се върна възможно най-скоро.

— Добре, но няма да можеш да използваш фигурката на кучето или обувката. Те винаги се избират първи.

— Ще го преживея.

Фриц влезе с огромен поднос със сладкиш „Печена Аляска“16.

— Може би ще желаете десерт? — попита догенът усмихнато.

Всички отговориха като един.

— Да, моля.

Джон остави салфетката си и помоли да бъде извинен. След кимането на Бет стана от масата и се запъти към тунела под главното стълбище. Разходката до тренировъчния център не отне много време, още повече че походката му се бе стабилизирала и той започваше да се чувства все по-комфортно в тялото си.

Стигна до кабинета на Тор и се стегна, преди да огледа наоколо. Нищо не се беше променило след изчезването на брата. Само дето грозният зелен стол сега беше в кабинета на Рот. Иначе всичко си беше същото.

Джон отиде зад бюрото и седна. Наоколо бяха разпръснати документи и папки. На някои имаше залепени листчета, върху които Зи беше писал разни неща с присъщата му съзнателност.

Сложи ръце на страничните облегалки и ги задвижи напред-назад.

Мразеше начина, по който се чувстваше в момента.

Мразеше се, задето е ядосан, че Ви си получи Джейн обратно, докато Тор беше загубил Уелси завинаги. Но не беше честно. И то не само към Тор. Би се радвал да има духа на Уелси в живота си. Щеше да е хубаво единствената майка, която познаваше, да бъде около него.

Ви беше получил тази благодат.

А също и Рейдж. С Мери.

Какво ги правеше толкова специални?

Обхвана главата си с ръце. Чувстваше се като отвратителна личност. Да завиждаш на нечие щастие и късмет, бе нещо ужасно. Особено ако ги обичаш. Но така силно му липсваше Тор и толкова горчиво скърбеше за Уелси, че…

— Здравей.

Джон вдигна поглед. Зи стоеше насред кабинета, макар че само Бог знаеше как беше влязъл, без да издаде нито звук.

— Какво се върти в главата ти, Джон?

— Нищо.

— Да опитаме ли отново?

Джон поклати глава и погледна надолу. Случайно забеляза, че досието на Леш лежеше най-отгоре в купчината, и се замисли за него. Предстоеше им сблъсък. Беше само въпрос на време.

— Знаеш ли — заговори Зи, — все се чудех защо аз, а не Фюри.

Джон вдигна глава намръщен.

— Да, чудех се защо отвлякоха мен и преживях всичко онова. И не само аз съм си задавал този въпрос. Фюри още не може да си прости, че се случи с мен, а не с него. — Зи притисна ръце към гърдите си. — Проблемът е, че ако започнеш да се чудиш защо нещо се случва с един, а не с друг, това не те отвежда никъде.

— Искам Уелси да се върне.

— Предположих, че заради това си тръгна. — Братът поглади обръснатата си глава. — Ето какво. Вярвам, че нечия ръка ни води. Само че тя невинаги е нежна. И на моменти ни се струва несправедлива. Или поне се опитвам да вярвам в това. В крайна сметка какво друго ни остава? Изборът е нещо ограничено. Също и плановете. Всичко останало зависи от друг. Ходът на живота ни, запознанствата, съдбата на обичаните от нас… Нямаме много контрол върху тези неща.

— Тор ми липсва.

— На всички ни липсва.

Да, Джон трябваше да помни, че не само той страдаше.

— Имам нещо за теб. — Зи отиде до шкафа и го отвори. — Фюри ми го даде вчера. Искахме да изчакаме до рождения ти ден, но имаш нужда от него днес.

Зи се върна до бюрото със стара и разкъсана книга в ръка. Положи я на върха на купчината, като криеше корицата с гигантската си длан.

— Честит рожден ден, Джон!

Вдигна ръка и Джон погледна надолу. В този миг сърцето му спря.

С треперещи пръсти проследи надписа, гласящ: „Дариъс, син на Марклън“.

Внимателно повдигна корицата… С красив и изискан шрифт бяха изписани думи и символи, чиято стойност беше неизмерима. Отражението на един живот, воден преди много време. Почеркът на баща му на Древния език.

Джон отдръпна бързо ръка и закри устата си ужасен, че може да избухне в ридания.

Но когато вдигна очи засрамен, установи, че е сам.

Зи с типичната си изисканост му беше позволил да запази достойнството си.

А сега… като му беше дал дневника на баща му… му даваше и известна радост.

Веднага след Първото хранене Ви се материализира в двора на Скрайб Върджин. Изненада се, че получи разрешение, като се имаше предвид как стояха нещата, но се зарадва.

Прие форма и се намръщи, докато оглеждаше мраморния фонтан, колонадата и портала към територията на Избраниците. Нещо беше различно. Не беше сигурен какво, но нещо…

— Поздравления, господарю.

Обърна се. Една Избраница стоеше пред вратата, която винаги беше смятал, че води към личните покои на Скрайб Върджин.

Облечена в бяла роба и с коса, прибрана на кок, той я разпозна като онази, дошла да провери как е Кормия след церемонията по представянето.

— Амалия — произнесе той.

Тя изглеждаше изненадана от това, че помни името й.

— Ваша светлост.

Значи нея Кормия беше препоръчала за поста на Директрис. Имаше логика. Жената изглеждаше мила.

— Тук съм да видя Скрайб Върджин. — Въпреки че тя сигурно знаеше това.

— При цялото ми уважение, господарю, тя не приема днес.

— Мен или никого?

— Никакви посетители. Искате ли да й оставите съобщение?

— Ще се върна утре.

Избраницата се поклони дълбоко.

— При цялото ми уважение, господарю, мисля, че утре ще е все така неразположена.

— Защо?

— Не задавам такива въпроси. — В тона й звучеше леко неодобрение, сякаш за да покаже, че и той не би трябвало да пита.

По дяволите. Какво точно искаше да каже?

— Предай й… че Вишъс е дошъл да каже…

Думите го напуснаха, а очите на Избраницата бяха като езера на състраданието.

— Ако не е прекалено дръзко от моя страна, може би трябва да й кажа, че синът й е дошъл да благодари за щедрия й дар и за това, че се пожертва в името на неговото щастие.

Син.

Не, не можеше да стигне толкова далече. Въпреки че Джейн се беше върнала при него, това би звучало неискрено.

— Само Вишъс. Кажи, че Вишъс е дошъл да каже благодаря.

Избраницата се поклони отново с натъжено лице.

— Както желаете.

Загледа се след жената, която се обърна и изчезна зад малката и покрита с украса врата.

Я почакай. Пожертвала ли каза? Каква жертва?

Отново се огледа наоколо. Насочи вниманието си към фонтана. Изведнъж звукът от леещата се вода му се стори странен. Когато беше идвал преди…

Ви бавно обърна глава.

Бялото дърво със своите бели цветове беше празно. Всички пойни птички бяха изчезнали.

Това беше, което липсваше. Птичките на Скрайб Върджин вече не съществуваха. Клоните на дървото вече не бяха изпъстрени от ярките им цветове. Неподвижният въздух беше лишен от веселото им чуруликане.

В настъпилата тишина самотата на това място го потисна. Глухият звук, издаван от шадравана, усилваше усещането за празнота.

О, боже. Това се казваше жертва.

Беше се отказала от своята любов заради неговата.

В своите лични покои Скрайб Върджин знаеше точно кога Ви си тръгна. Почувства как тялото му се върна обратно във външния свят.

Избраницата Амалия се приближи тихо.

— Ако не възразявате, трябва да ви предам нещо.

— Не е нужно. Знам какво каза той. Остави ме и се върни в светилището.

— Да, Ваша святост.

— Благодаря ти.

Скрайб Върджин изчака, докато Избраницата се оттегли, после се обърна и се загледа към бялата шир на своето жилище. Стаите бяха излишно големи и й служеха само да крачи из тях. Тъй като не спеше и не ядеше, спалнята и зоната за хранене бяха само площи, по които се разхождаше.

Сега всичко беше потънало в тишина.

Носеше се тревожно от стая в стая. Беше предала сина си по толкова много начини, та не беше чудно, че не искаше да бъде наричан така. Но все пак почувства болка от това.

Която се добави към една друга.

Тя погледна с ужас към другия край на покоите си. Към място, където никога не ходеше. Или поне не през последните два века.

Беше предала още някого.

С натежало сърце тя се приближи и отвори със силата на волята си двойно заключената врата. Стоманата се счупи. От изпълненото с влага помещение се разнесе фина мъгла. Наистина ли беше минало толкова време?

Скрайб Върджин пристъпи вътре и се взря в сенчестата фигура, зареяна над пода.

Нейната дъщеря. Близначката на Ви. Пейн.

Скрайб Върджин дълго бе убеждавала сама себе си, че беше по-добре и по-безопасно за дъщеря й да съществува в този покой. Но сега не беше толкова сигурна. Решенията, които се беше опитала да взема вместо сина си, бяха довели до лош край. Може би това важеше и за детето й от противоположния пол.

Скрайб Върджин се загледа в лицето на дъщеря си. Пейн не беше като другите жени още от раждането си. Имаше войнствения инстинкт на баща си и потребността от битки и би била толкова доволна да прекарва времето си с Избраниците, колкото лъв би се радвал да бъде затворен в клетка с мишка.

Може би беше време да освободи дъщеря си, както беше постъпила със сина си. Така би било справедливо. Закрилата й се беше оказала със съмнителна стойност.

Но не искаше да я пусне да си върви. Особено след като не можеше да очаква тя да храни повече любов към нея от сина й. Би изгубила и двамата.

Борейки се с бремето на мислите си тя понечи по навик да излезе на двора и да потърси утеха при птичките си. Там обаче не я очакваше нищо. Нямаше го жизнерадостното им чуруликане, което да я разведри.

И Скрайб Върджин остана в личните си покои. Носеше се в застиналата тишина, без да спира, преминавайки от празна стая в друга празна стая. Докато убиваше времето така, безграничната природа на нейното несъществуване беше като плащ от игли, стелещ се върху нея. Хиляди малки пробождания от болка и тъга.

За нея не се задаваше избавление или облекчение, нито покой, доброта или утеха. Както винаги досега, тя беше сама насред света, сътворен от нея.