Освободена любов

22.

Когато Джейн и Ви се върнаха в спалнята, тя седна в креслото, което вече смяташе за свое, а Ви се изтегна на леглото. Щеше да е дълга нощ… хм, ден. Тя беше уморена и нервна, лоша комбинация.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.

— Знаеш ли какво бих искала? — прозя се тя. — Горещ шоколад.

Ви вдигна телефона, натисна три бутона и зачака.

— Да не би да ми поръчваш? — попита тя.

— Да. Също както и… Здрасти, Фриц. Ето какво искам…

След като Ви затвори телефона, тя неволно му се усмихна.

— Това си беше чисто подмазване.

— Не си яла нищо, откакто… — Той се спря, сякаш не искаше да споменава за отвличането.

— Няма ми нищо — промърмори тя, като се натъжи без основателна причина.

Не, всъщност имаше причина. Скоро си тръгваше.

— Спокойно, няма да ме помниш — успокои я той. — Няма да чувстваш нищо, след като си отидеш.

Тя се изчерви.

— О… как точно четеш мисли?

— Подобно е на улавяне на радиовълни. Така беше от край време, независимо дали го исках, или не.

— Беше?

— Предполагам, че антената се е повредила. — На лицето му се изписа горчивина и погледът му стана остър. — Но чух от сигурен източник, че ще се оправи от само себе си.

— Защо способността ти е спряла?

— „Защо“ е любимият ти въпрос, нали?

— Аз съм учен.

— Знам — изрече го с мъркаща нотка, все едно тя му бе казала, че носи секси бельо. — Харесвам ума ти.

Вълна от удоволствие заля Джейн, после се почувства напълно объркана.

Сякаш усетил раздвоението й, той отклони мислите й в съвсем друга посока.

— Някога виждах и бъдещето.

Тя се прокашля.

— Наистина ли? Как точно?

— Най-вече в сънищата ми. Без хронология, просто случайно подредени случки. Най-добър бях във виждането на нечия смърт.

Смърт?

— Смърт?

— Да, знам как ще умре всеки от братята. Но не и кога.

— Господи… Боже. Това трябва да е…

— Владея и други фокуси. — Ви вдигна ръката с ръкавицата. — Ето това например.

— Исках да те попитам за нея. Една от медицинските сестри припадна, докато беше в спешното отделение. Тя ти сваляше ръкавицата и в следващия момент беше като ударена от мълния.

— Не бях в съзнание тогава, нали?

— Беше напълно трупиран.

— Вероятно само по тази причина е оцеляла. Това проклето наследство от майка ми е смъртоносно. — Той стисна юмрук, гласът му стана остър, думите отсечени. — Отгоре на всичко предявява претенции към бъдещето ми.

— Как така? — Той не отговори и някакво вътрешно чувство я накара да каже: — Нека да отгатна, уреден брак?

— Бракове по-скоро.

Джейн потрепна. Независимо че бъдещето му не беше от значение за живота й, по някаква причина мисълта той да стане нечий съпруг… съпруг на няколко… накара стомаха й да се преобърне.

— Хм… по колко съпруги имате?

— Не ми се говори за това, ясно?

— Добре.

Десетина минути по-късно възрастен мъж с униформа на английски иконом влезе, подкарал пред себе си количка, отрупана с храна. Менюто беше като от рум сървиз на „Четири сезона“: имаше белгийски вафли с ягоди, кроасани, бъркани яйца, горещ шоколад и пресни плодове.

Гледката беше просто прекрасна.

Стомахът на Джейн изкъркори и докато се усети, вече пълнеше една чиния с такива количества, сякаш не беше яла от седмица. Беше си сложила храна втори път и пиеше трети горещ шоколад, когато замръзна с вилица, поднесена към устата й. Боже, какво ли си мислеше Ви за нея. Ядеше като прасе…

— Очарован съм — отбеляза той.

— Нима? Одобряваш това, че лапам като невидяла?

Той кимна с блеснали очи.

— Харесва ми да те гледам как ядеш. Във възторг съм. Искам да продължиш, докато не преядеш и не заспиш в креслото си.

Пленена от очите му с диамантен блясък, тя промълви:

— И… какво би се случило тогава?

— Бих те пренесъл в леглото, без да те будя, и бих бдял над съня ти с кинжал в ръка.

Такава първобитна картина не би трябвало да й е по сърце. Все пак тя можеше да се грижи за себе си. Но, о, боже, мисълта някой да я пази беше… много приятна.

— Дояж си — каза той, като посочи чинията й. — И си сипи още шоколад от термоса.

Проклета да беше, но взе, че изпълни нареждането му. Дори си сипа четвърта чаша горещ шоколад.

Тя се отпусна в креслото с чашата в ръце, блажено заситена. Без причина каза:

— И на мен ми е познато това с наследството. Баща ми беше хирург.

— О, сигурно е луд от гордост. Ти си забележителен специалист.

Джейн сведе брадичка.

— Предполагам, че щеше да приеме кариерата ми за задоволителна. Особено ако ме вземат в „Кълъмбия“.

— Щеше?

— И двамата с майка ми са покойници. — Тя добави, защото почувства, че трябва да поясни: — Катастрофираха с малък самолет преди десетина години. Пътуваха за медицинска конференция.

— По дяволите… много съжалявам. Липсват ли ти?

— Ще прозвучи зле… но всъщност, не. Бяха чужди хора, с които трябваше да живея, когато не бях в училище. Но сестра ми винаги много ми е липсвала.

— Господи, и тя ли е починала?

— Недиагностициран вроден порок на сърцето. Отиде си бързо една нощ. Баща ми винаги си е мислел, че се насочих към медицината, защото той ме е вдъхновил, но истината е, че го направих, защото много обичах Хана. Още я обичам. — Тя отпи от чашата. — Баща ми бе твърдо убеден, че медицината е най-възвишеният и добър начин да осмисля живота си. Спомням си как ме погледна, когато бях на петнайсет, и ми каза, че съм късметлийка, задето съм толкова умна.

— Знаел е, че ще постигнеш много със способностите си.

— Нямаше предвид това. Твърдеше, че с моята външност нямам шанс да се омъжа особено успешно. — Тя се усмихна, когато Ви рязко пое въздух. — Татко живееше в грешното столетие, разбиранията му бяха от викторианската епоха. Може би заради английския си произход, кой знае, по дяволите. Вярваше, че жените трябва да се омъжат и да се грижат за голяма къща.

— Отвратително е някой да каже подобно нещо на младо момиче.

— Той би го нарекъл честност. Вярваше в честността. Винаги казваше на Хана, че тя е красивата. Разбира се, смяташе, че е вятърничава. — Боже, защо й трябваше да му разказва това? — Така или иначе, родителите могат да бъдат проблем.

— Да. Това ми е ясно. Повече от ясно.

Когато и двамата замълчаха, тя имаше чувството, че и той прехвърля семейните си истории в главата си.

След известно време той посочи с глава телевизора с плосък екран на стената.

— Гледа ли ти се филм?

Тя се извъртя в креслото и се усмихна.

— Боже, да. Не помня кога за последен път съм го правила. Какво имаш?

— Включих кабелна, така че имаме всичко. — Той небрежно направи знак към възглавниците до себе си. — Защо не седнеш тук? Нищо няма да виждаш оттам.

Проклятие. Тя искаше да е там до него. Искаше да е… близо.

Въпреки че многото мисли парализираха мозъка й, тя отиде до леглото и се настани до него, като скръсти ръце пред гърдите си и прехвърли глезените си един върху друг. Боже, беше нервна като на първа среща. Пеперудки в стомаха. Потни длани.

Ехо, жлезите, произвеждащи адреналина.

— Е, какво обичаш да гледаш? — попита тя, когато той взе дистанционно с достатъчно бутони за изстрелване на космическа совалка.

— Днес съм в настроение за нещо скучно.

— Така ли? Защо?

Очите му с диамантен блясък се насочиха към нея, но клепачите му бяха притворени, така че не можа да разтълкува погледа му.

— Без причина. Просто ми изглеждаш уморена.

От Другата страна Кормия седеше на кушетката си. Чакаше. Отново.

Тя отпусна ръцете си. Кръстоса ги пак. Искаше й се да има книга в скута си, за да се разсее. Седеше в тишината и в съзнанието й изникна мимолетния въпрос, какво би било да има своя собствена книга. Може би щеше да сложи името си на корицата, така че всички да знаят, че е нейна. Би й харесало. Кормия. Или още по-добре Книгата на Кормия.

Би я заемала на сестрите си, ако те искаха, разбира се. Щеше да знае, когато види нечии ръце да я държат, и нечии очи да я четат, че кориците, страниците и историите вътре са нейни. И книгата също щеше да го знае.

Тя се замисли за библиотеката на Избраниците с лабиринта й от рафтове, с прекрасния мирис на уханна кожа и изобилието от думи. През времето, прекарано там, се чувстваше на върха на блаженството в щастливото си уединение. Там имаше толкова истории за опознаване, толкова места за съзерцаване, за които не би могла и да мечтае да зърне с очите си, а тя обичаше да учи. Жадуваше за това.

Обикновено.

Този път беше различно. Седеше на леглото и чакаше, но без охота да усвои предстоящия урок. Тези бъдещи знания не бяха желани от нея.

— Привет, сестро.

Кормия вдигна поглед. Избраницата, отдръпнала белия воал на вратата, беше образец на себеотрицание и отдаденост на службата, едно въплъщение на почтеността. Кормия завиждаше на изражението на удовлетворение и вътрешен мир, което имаше Лейла.

Това не й беше позволено. Завистта означаваше, че си отделен от цялото, че си индивид, при това дребнав.

— Привет. — Кормия стана, коленете й трепереха от предстоящото. Въпреки че често беше искала да види как изглежда отвътре храмът на Примейла, сега предпочиташе никога да не стъпи зад мраморните стени.

Двете се поклониха една на друга.

— За мен е чест да помогна.

Кормия отговори глухо:

— Аз… признателна съм ти за напътствията. Води ме, ако обичаш.

Когато Лейла изправи глава, в бледозелените й очи се четеше разбиране.

— Може би е по-добре да поговорим тук за малко, вместо да отиваме направо в храма.

Кормия преглътна мъчително.

— С удоволствие.

— Мога ли да седна, сестро? — Кормия кимна, Лейла се приближи до леглото и се отпусна на него, а бялата й роба се разтвори до над коленете. — Ела до мен.

Кормия приседна и матракът й се стори твърд като камък. Не можеше да диша, не можеше да помръдне, едва мигаше.

— Сестро моя, ще се опитам да разсея страховете ти — каза Лейла. — Повярвай, ще се насладиш на времето, прекарано с Примейла.

— Несъмнено. — Кормия придърпа реверите на робата си по-плътно един към друг. — Все пак той ще посещава и други, нали?

— Ти ще си най-важна за него. Като негова Първа Избраница ще си удостоена със специалното му внимание. За Примейла има йерархия и ти ще си първа сред всички нас.

— Но кога ще започне да ходи при други?

Лейла се намръщи.

— Това зависи от него, въпреки че и ти имаш думата. Ако го удовлетворяваш, той може да остане само с теб за известно време. Случвало се е и преди.

— Мога ли да му кажа да си намери други?

Съвършената глава на Лейла се наклони на една страна.

— Казвам истината, сестро, това, което ще се случи между вас, ще ти хареса.

— Знаеш кой е той, нали? Знаеш самоличността на Примейла.

— Дори съм го виждала.

— Наистина ли?

— Наистина. — Лейла докосна високо вдигнатата си руса коса и Кормил прие жеста като знак, че тя подбира думите си внимателно. — Той е… какъвто трябва да бъде един воин. Силен. Интелигентен.

Кормия присви очи.

— Премълчаваш нещо, за да успокоиш страховете ми, нали?

Преди Лейла да може да отговори, Директрис дръпна завесата настрани. Без да каже и дума на Кормия, тя отиде при Лейла и й прошепна нещо.

Лейла се изправи, руменина заля бузите й.

— Тръгвам веднага. — Тя се обърна към Кормия със странна възбуда в очите. — Сестро, сбогувам се с теб до моето завръщане.

Както беше прието, Кормия се изправи и се поклони, облекчена, че урокът се отлагаше по някаква причина.

— Всичко хубаво.

Директрис обаче не тръгна с Лейла.

— Аз ще те заведа в храма и ще продължа с наставленията.

Кормия обгърна тялото си с ръце.

— Не е ли по-добре да почакам Лейла…

— Оспорваш решението ми ли? — процеди Директрис. — Точно това правиш. Може би искаш да съставиш и план на урока, след като знаеш толкова за историята и важността на позицията, за която си избрана. Честно казано, бих се радвала да се поуча от теб.

— Простете ми, Директрис — отвърна Кормия силно засрамена.

— Няма защо да се извиняваш. Като Първа Избраница на Примейла спокойно ще можеш да ми заповядваш, защо да не започна да свиквам с върховенството ти още отсега? Кажи, не искаш ли да вървя няколко стъпки след теб по пътя към храма?

Сълзи бликнаха в очите на Кормия.

— Не, моля ви, Директрис.

— Какво не?

— Бих искала да ви следвам — прошепна Кормия с наведена глава. — А не да ви водя.

„Ищар“ беше идеалният избор, помисли си Ви. Отегчителен до смърт. Безкрайно дълъг. Визуално атрактивен колкото солница.

— Това е най-голямата досада, която съм гледала — каза Джейн при поредната си прозявка.

Господи, каква красива шия имаше тя.

Зъбите му се издължиха и той си представи как прилага класическия номер на Дракула, надига се над тялото й, напълно отдадено на него, но веднага се насили да насочи вниманието си към Дъстин Хофман и Уорън Бийти, които се влачеха през пясъците. Беше предложил филм с надеждата от скука защитата й да падне, а той да проникне в съзнанието й и да я обладае.

Копнееше тя да стигне до кулминация под устните му, пък макар и само в света на сънищата.

Докато чакаше тя да задреме от скука, се загледа в пустинния пейзаж на екрана, който насочи по някакъв перверзен начин мислите му към зимата… към зимата и неговото преобразяване.

Само няколко седмици след като претрансът падна в реката и намери смъртта си там, Ви претърпя своето преобразяване. От известно време беше притеснен от промените в тялото си. Беше изтормозен от пристъпи на главоболие. Постоянно беше гладен, а му ставаше зле, като погледнеше храна. Не можеше да спи, а беше изтощен. Само агресивността му не се беше променила. Според правилата на лагера трябваше винаги да си готов за бой, така че избухливият му нрав не се приемаше за необичайна промяна в поведението му.

Вилнееше подранила свирепа снежна буря, когато се роди в мъжкото си тяло.

Заради ниските температури каменните стени на пещерата бяха ледени, подът — толкова мразовит, та краката в подплатените с кожа ботуши се вкочаняваха, въздухът беше толкова студен, че дъхът излизаше на облаци. Войниците и жените от кухнята спяха накуп, преплели тела не за секс, а за да се топлят.

Ви разбра, че преобразяването му настъпва по това, че когато се събуди, му беше горещо. Първоначално затоплянето беше благодат, но после тялото му започна да се тресе от температурата и го връхлетя убийствен глад. Гърчеше се на земята с копнеж за облекчение, каквото не намираше.

След цяла вечност гласът на Блъдлетър проби през болката.

— Жените няма да те хранят.

Замаян, Ви отвори очи. Блъдлетър коленичи до него.

— Със сигурност знаеш защо.

Ви успя да преглътне въпреки буцата в гърлото си.

— Не знам.

— Казват, че рисунките по стените са те обсебили. Че в ръката ти са се вселили духовете, впримчени в стените. Че очите ти вече не ти принадлежат.

Когато Ви не отговори, Блъдлетър настоя:

— Няма ли да отречеш?

Сред бъркотията в главата си Вишъс се опита да прецени ефекта от двата възможни отговора. Спря се на истината не от чувство за честност, а за да се предпази.

— Аз… отричам.

— Отричаш ли и останалото, което те казват?

— Какво… казват… те?

— Че си убил другаря си в реката с ръката си.

Това беше лъжа и другите момчета, които бяха там, знаеха, че е така, защото видяха претранса да пада по своя вина. Вероятно жените бяха направили това предположение, защото по време на смъртта му Ви беше наблизо. Защо останалите мъже биха искали да разпространяват доказателство за мощта на Ви?

Или може би им беше от полза? Ако нямаше жена, която да храни Ви, той щеше да умре. Което нямаше да е зле за останалите претранси.

— Ти какво твърдиш? — упорстваше баща му.

Ви се нуждаеше от демонстрация на сила и промълви:

— Аз го убих.

Изпод брадата на Блъдлетър цъфна широка усмивка.

— Така и предполагах. Заради усилието ти ще ти доведа жена.

Наистина му доведоха една и той се нахрани. Трансформацията беше жестока, дълга и изтощителна и докато преминаваше през нея, той надхвърли размерите на постелката си, а ръцете и краката му мръзнеха върху студения под на пещерата като месо от пресен улов.

Независимо че като последица се пробуди и сексуалното му желание, жената, която бяха накарали да го нахрани, не искаше да има нищо общо с него. Даде му кръв едва колкото да преживее промяната, после го остави сам да понася разтягането на костите си и опъването на мускулите до скъсване. Никой не се погрижи за него и в страданието си той викаше мислено майката, която го бе родила. Представяше си как идва при него и го обгръща с любов, гали косата му и му казва, че всичко ще е наред. В жалките му видения тя го наричаше любимия си люлен.

Подарък.

Би му харесало да е подарък за някого. Подаръците ги ценяха, обгрижваха ги и ги пазеха. Дневникът на воина Дариъс беше подарък за Ви, нищо че дарителят може би не знаеше каква добрина бе сторил, като го бе оставил.

Подарък.

Когато тялото на Ви престана да се променя, той заспа, но се събуди от глад за месо. Дрехите му се бяха разкъсали при трансформацията, затова той се уви в една кожа и тръгна бос към мястото за готвене. Нямаше много за ядене. Изгриза един кокал от бут, откри още сухи корички и шепа брашно.

Ближеше белите прашинки от ръката си, когато баща му каза зад него:

— Време е за бой.

— За какво се замисли? — попита Джейн. — Целият се напрегна.

Ви с усилие се върна в настоящето. По някаква причина не я излъга.

— Мисля за татуировките си.

— Откога ги имаш?

— От почти три века.

Тя подсвирна.

— Боже, толкова ли дълго живеете?

— По-дълго. Ако приемем, че не бъда убит в бой, и вие, глупавите хора, не взривите планетата, ще съм жив още седемстотин години.

— Уха. Това изцяло променя идеята на пенсионното осигуряване. — Тя се наведе напред. — Завърти си главата. Искам да погледна мастилото на лицето ти.

Разтърсен от спомените си, Ви направи това, за което го помоли, защото не беше способен да протестира логично. Все пак, когато ръката й приближи лицето му, той трепна.

Тя я отдръпна, без да го докосне.

— Не са ти ги направили по твое желание, нали? Вероятно по същото време като кастрацията, познах ли?

Ви усети как вътрешностите му се свиват на топка, но не се отдръпна от нея. Никак не понасяше женско съчувствие, но работата бе там, че в тона на Джейн нямаше такова, тя просто съобщаваше факт. Беше директна. Затова и той можеше да й отговори спокойно и директно.

— Да. По същото време.

— Ще предположа, че са предупреждения, тъй като ги имаш на ръката, на слепоочието, по бедрата и слабините. Предполагам, че са свързани с енергията в ръката ти, с телепатията ти и с въпроса за създаването на потомство.

Защо ли не се бе изненадал от нейните заключения?

— Да, така е.

Гласът й се сниши.

— Затова изпадна в паника, когато ти казах, че ще те вържа. В болницата, в спешното отделение. Вързали са те, нали?

Той само се прокашля.

— Направили са го, нали, Ви?

Той взе дистанционното на телевизора.

— Искаш ли да гледаш нещо друго?

Настана продължително мълчание, докато той сменяше каналите.

— Повърнах на погребението на сестра ми.

Пръстът му престана да превключва, като спря на „Мълчанието на агнетата“. Той я погледна.

— Сериозно ли?

— Най-голямото неудобство и срам в живота ми. И не само заради момента, в който се случи. Направих го върху баща ми.

Кларис Старлинг седна на един стол пред килията на Лектър, а Ви копнееше да узнае още за Джейн. Искаше да научи всяка подробност от живота й — от раждането й до този момент — и искаше да го чуе още сега.

— Разкажи ми какво се случи.

Джейн прочисти гърлото си, сякаш събираше кураж, а Ви не можеше да избегне сравнението с филма, като той беше чудовището, затворено в килия, а Джейн — изворът на добро, която малко по малко разкриваше себе си, за да удовлетвори злодея.

Но имаше също толкова силна нужда от това познание, колкото от кръвта за оцеляването си.

— Какво се случи, Джейн?

— Ами… баща ми беше голям привърженик на овесената каша.

— Овесена каша? — Тя не продължи и той я подкани: — Разкажи ми.

Джейн скръсти ръце пред гърдите си и се загледа в краката си. После очите й срещнаха неговите.

— Да сме наясно, причината да говоря за това, е ти да ми разкажеш какво ти се е случило. Танто за танто. Все едно си показваме белезите един на друг. Като например от падане по време на летен лагер, или от порязване на консервена кутия, или от удар по главата с… — Тя се намръщи. — Добре… може би примерите не бяха добри, като се има предвид колко бързо зарастват раните при вас, но се сещаш какво искам да кажа.

Ви не можа да сдържи усмивката си.

— Схванах смисъла.

— Важното е да е честно. Щом аз ще си кажа всичко, и ти ще го направиш. Договорихме ли се?

— По дяволите… — Но пък искаше да узнае повече за нея. — Е, добре.

— И така, за баща ми и овесената каша. Той…

— Джейн?

— Какво?

— Харесвам те. Много.

Нямаше как да не го вмъкна.

Тя примигна няколко пъти. После отново прочисти гърлото си. Боже, изчервяването много й отиваше.

— Разказваше за овесената каша.

— Точно така… е… както казах, баща ми беше голям привърженик на овесената каша. Караше ни всички да я ядем на закуска, дори и през лятото. С майка ми и сестра ми трябваше да се давим с тази гадост заради него и той искаше да изядем всичко в чиниите си. Гледаше ни как се храним, сякаш играехме голф и можехме да направим грешен удар. Кълна се, че преценяваше наклона на гръбнака ми и начина, по който държах лъжицата си. На вечеря той… — Тя спря. — Отклонявам се от темата.

— Мога да те слушам как говориш с часове, за да не се фокусирам върху моя разказ.

— Да, е… фокусирането е важно.

— Само ако си микроскоп.

Тя се усмихна леко.

— И пак за овесената каша. Сестра ми умря на рождения ми ден, в петък през нощта. Погребението беше организирано бързо, защото баща ми трябваше да изнася доклад в Канада следващата сряда. По-късно разбрах, че го е включил в графика си в деня, когато Хана беше намерена мъртва в леглото си, сигурно за да ускори нещата. И така… в деня на погребението станах и се чувствах ужасно. Повече от ужасно. Гадеше ми се. Хана… Хана беше единственото истинско нещо в къщата, която беше пълна с красиви вещи. Тя беше разхвърляна, и шумна, и щастлива… Обичах я толкова много, не можех да понеса мисълта, че ще я сложим в земята. Нямаше да й хареса да е затворена така. Да… и така, за погребението, майка ми излезе и ми купи черна рокля с двуредно закопчаване. За беда сутринта преди погребението, когато се опитах да я облека, не ми беше по мярка. Беше твърде тясна, направо не можех да дишам в нея.

— И естествено ти е станало още по-зле на стомаха.

— Да. Когато слязох на масата за закуска, непрестанно ми се повдигаше. Боже, още си спомням как изглеждаха двамата, седяха в двата края на масата, обърнати един към друг, без очите им да се срещат. Майка беше като порцеланова кукла, на която нещо не й е в ред. Беше гримирана, имаше прическа, но всичко беше сбъркано. Червилото й не беше в подходящия цвят, нямаше руж, фибите се показваха от кока й. Татко четеше вестник и шумът от обръщането на страниците кънтеше като изстрели. Никой от двамата не ми каза и дума. Седнах на стола си и не можех да спра да гледам празното място от другата страна на масата. Ето че пристигна и купата с овесена каша. Мари, нашата прислужница, сложи ръка на рамото ми, когато ми сервираше, и за миг бях готова да избухна в плач. Тогава баща ми изплющя с вестника, като че ли бях кученце, което аха да се изака на килима, така че взех лъжицата си и започнах да ям. Тиках кашата в гърлото си, докато не взех да се давя от нея. После отидохме на погребението.

Ви искаше да я докосне и за малко да протегне ръка към нейната. Вместо това попита:

— На колко години беше?

— На тринайсет. И така, пристигнахме в църквата, която беше претъпкана, защото всички в Гринич познаваха родителите ми. Майка ми беше отчайващо изискана, а баща ми — леден стоик, така че всичко беше делово както обикновено. Спомням си… да, мислех си, че и двамата изглеждат както винаги, като изключим лошия грим на майка ми и това, че баща ми не спираше да си играе с монетите в джоба си. Това не беше типично за него. Той мразеше всякакви странични шумове и бях изненадана, че безспирното подрънкване не го притеснява. Предполагам, че го приемаше, защото той контролираше звука. Можеше да спре по всяко време, ако поискаше.

Тя замълча и погледът й се зарея към далечния край на стаята. На Ви му се прииска да прочете мислите й, за да разбере какво точно преживява. Не го направи… и не защото не беше сигурен дали ще се получи. Това, което сама решеше да сподели, беше по-ценно за него от другото, което можеше да й вземе.

— Първия ред — промълви тя. — Седяхме на първия ред в църквата, точно пред олтара. Благодаря на Бог, че ковчегът беше затворен, така че да мога да си представям Хана идеална. Тя имаше червеникаворуса коса. От онези, леко чупливите като на Барби. Моята беше права като клечки. И така…

На Ви му мина през ума, че тя използваше фразата „и така“ като гъба, с която изтриваш тебешира от черна дъска. С нея сякаш изчистваше казаното дотук, за да отвори място за още.

— Да, на първия ред. Службата започна. Засвири орган… вибрациите от тръбите се усещаха в пода. Бил ли си в църква? Вероятно не… И така, можеш да усетиш ниските тонове, когато мелодията се разгърне. Естествено, службата се извършваше в голяма катедрала с орган, който имаше повече тръби от канализацията на Колдуел. Боже, когато засвири, усещането беше като при излитане на самолет.

Тя спря и си пое дълбоко дъх. Ви разбра, че разказът я съсипва, припомняше си неща, към които не се връщаше често. Гласът й беше пресипнал, когато продължи.

— И така… беше по средата на службата, а роклята ме стягаше, беше ми ужасно зле на стомаха и проклетата овесена каша на баща ми беше пуснала ужасните си корени и се засаждаше в червата ми. Свещеникът застана зад аналоя за заупокойната молитва. Беше като подбран за филм — белокос, с плътен глас, облечен в расо в златисто и слонова кост. Беше епископът на цял Кънектикът, доколкото си спомням. И така… Стигна той до мястото за милостта, която ни очаква на небето и всякаквите там глупости за Бог, Исус и Църквата. Повече приличаше на реклама на християнството, отколкото да имаше връзка с Хана. Седях, без да следя много-много думите му, когато погледът ми падна върху ръцете на майка ми. Беше ги стиснала в скута си, а кокалчетата й съвсем бяха побелели… все едно се возеше във влакче на ужасите, но без да помръдва. Обърнах се надясно и погледнах тези на баща ми. Дланите му бяха на коленете и всичките му пръсти се впиваха в тях с изключение на кутрето, което потрепваше върху вълнените му панталони, сякаш беше болен от Паркинсон.

Ви знаеше накъде върви разказът.

— А твоите — промълви меко той. — Къде бяха твоите?

Джейн издиша с приглушено изхлипване.

— Моите… моите бяха съвършено неподвижни, съвършено отпуснати. Не чувствах нищо, освен овесената каша в стомаха си. О… боже, сестра ми беше мъртва, а родителите ми, които бяха хора, лишени от емоции повече, отколкото можеш да си представиш, бяха разстроени. А аз? Нищо. Помня, че си мислех как Хана би плакала, ако аз лежах върху сатена в ковчега. Би плакала за мен. А аз? Не можах. И когато свещеникът приключи с рекламните си лозунги колко велик бил Бог и каква щастливка била Хана, че е с него и прочие дрън-дрън, органът засвири отново. Вибрациите от тръбите на органа се издигнаха от пода, минаха през седалката ми и уцелиха точната честота. Или грешната, предполагам. Повърнах овесената каша върху баща ми.

По дяволите, помисли си Ви. Той се протегна и хвана ръката й.

— Проклятие…

— Да. Тогава майка ми стана, за да ме изведе, но баща ми й каза да си седи на мястото. Той ме придружи до една от служителките в църквата и й поръча да ме заведе в тоалетната, а той влезе в мъжката. Останах сама в кабинката за десетина минути, после жената от църквата се върна, качи ме в колата си и ме откара вкъщи. Пропуснах погребението. — Джейн си пое въздух. — Когато родителите ми се прибраха, никой от тях не дойде да ме види. Не преставах да ги очаквам. Чувах ги как се движат из къщата, докато всичко утихна. Слязох долу, взех си нещо от хладилника и ядох права до плота, защото не ни беше разрешено да носим храна горе. Тогава също не плаках, въпреки че беше ветровита нощ, което винаги ме плашеше, и къщата беше почти тъмна, а и бях провалила погребението на сестра си.

— Сигурен съм, че си била в шок.

— Да. Странно… притеснявах се, че ще й бъде студено. Нали ги знаеш студените есенни нощи. Студената земя… — Джейн направи широк жест с ръка. — На следващата сутрин баща ми замина, преди да съм станала, и си дойде след две седмици. Все се обаждаше на майка ми, за да й съобщи, че ще консултира друг сложен случай на друго място в страната. Междувременно майка ставаше всяка сутрин, обличаше се и ме караше на училище, но всъщност не беше там. Заприлича на вестник. Единствените й теми бяха времето и какво не е било наред в къщата или с персонала, докато съм била на училище. Най-сетне баща ми все пак се прибра и знаеш ли как разбрах, че завръщането му наближава? Стаята на Хана. Всяка нощ ходех в стаята на Хана и седях сред нейните неща. Не проумявах как така дрехите й, книгите й, рисунките й бяха там, а тя не беше. Просто не се връзваше. Стаята й беше като кола без двигател, всичко беше по местата си, само дето никога вече нямаше да бъде използвано. Вечерта преди баща ми да се прибере, отворих вратата на спалнята й и… всичко беше изчезнало. Майка беше разчистила, покривката на леглото беше сменена, а завесите спуснати. От стаята на Хана се превърна в стая за гости. Ето как разбрах, че баща ми се прибира.

Ви потърка с палец опакото на дланта й.

— Боже… Джейн…

— Ето, това е моето откровение. Повърнах овесена каша, вместо да плача.

Ви усещаше, че е нервна, че й се иска да си беше мълчала. Добре знаеше как се чувства, защото същото му се беше случвало няколкото пъти, когато се бе разкривал пред някого. Продължи да гали ръката й, докато тя не вдигна очи към него. Не каза нищо повече и той разбра какво чака.

— Да — пророни той. — Вързаха ме.

— И беше в съзнание през цялото време, нали?

Гласът му се сниши до шепот.

— Да.

Тя докосна лицето му и прокара ръка по вече брадясалата му буза.

— Ти уби ли ги след това?

Той вдигна ръката с ръкавицата.

— Тя се погрижи. Светлина прониза тялото ми. И двамата, чиито ръце бяха върху мен, паднаха като камъни.

— Добре.

По дяволите… Той я обожаваше.

— От теб би станал чудесен воин, знаеш ли?

— Аз съм воин. Смъртта е моят враг.

— Да, така е. — Господи, толкова бе логично да открие сродна душа у нея. Тя беше боец… като него. — Скалпелът е твоят кинжал.

— Да.

Останаха така, хванати за ръце и с погледи, насочени един към друг. Неочаквано тя погали с пръст долната му устна. Той вдиша със свистене, а тя пошепна:

— Да знаеш, не е задължително да съм заспала.