Освободена любов

9.

Фей Монтгомъри беше практична жена и именно това я правеше чудесна сестра. Здравият разум й бе присъщ по природа точно както тъмната коса и очи. Беше незаменима в кризисни ситуации. С мъж военен, две деца и дванайсетгодишен стаж в спешното отделение, тя не се стъписваше никак лесно.

Седнала зад гишето в сестринската стая на хирургичното отделение, в момента тя беше стъписана.

Трима здравеняци стояха от другата страна на преградата. Единият имаше дълга разноцветна коса и жълти очи, прекалено ярки, за да са естествени. Вторият беше така умопомрачително красив и с толкова силен сексапил, та й се наложи да си напомни, че е щастливо омъжена за човек, към когото още изпитва тръпка. Третият стоеше по-назад. Беше с тъмни очила, шапка на „Ред Сокс“ и излъчваше злост, която не съответстваше на привлекателното му лице.

Някой от тях не беше ли попитал нещо? Така й се струваше. Тъй като никоя от другите сестри не беше способна да проговори, Фей измънка:

— Извинете, какво казахте?

Онзи с разкошната коса — Боже, истинска ли беше тази красота? — се усмихна леко.

— Търсим Майкъл Клосник. В приемната ни казаха, че е докаран тук след операцията.

Господи, тези ириси бяха с цвят на поле от лютичета, огряно от слънцето. Истинско искрящо злато.

— Роднини ли сте?

— Братя сме му.

— Добре. Съжалявам, но току-що излезе от операционната и не е позволено… — Без основателна причина съзнанието на Фей пое в различна посока като детско влакче, взето от едни релси и поставено на други. Чу се да казва: — В дъното на коридора, шеста стая. Но само един от вас може да влезе, и то за кратко. А и трябва да изчакате, докато лекарите…

В този момент до гишето се появи доктор Манело. Огледа мъжете и попита:

— Всичко наред ли е?

Фей кимна, а устата й произнесе:

— Напълно.

Доктор Манело се намръщи, когато погледът му срещна техните. Примижа и потърка слепоочията си, сякаш имаше главоболие.

— Ще бъда в кабинета си, ако имаш нужда от мен, Фей.

— Добре, доктор Манело. — Тя погледна отново към мъжете. За какво говореше? А, да. — Ще трябва да изчакате лекарят му да си тръгне, става ли?

— Той при него ли е в момента?

— Тя е там, да.

— Добре, благодаря.

Жълтите очи се заковаха в нейните и изведнъж тя дори не можеше да си спомни дали в шеста стая изобщо имаше пациент. Имаше ли?

— Кажете ми — заговори мъжът, — какво е потребителското ви име и паролата?

— Моля?

— За компютъра.

Защо той би… Разбира се, нужна му беше информация. Повече от ясно. И тя трябваше да му я предостави.

— ФМОНТ2 с главни букви. Паролата е 11Еди11. С главно Е.

— Благодаря.

Тя точно са канеше да отвърне: „За нищо“, когато изведнъж й хрумна, че беше време за събрание на персонала. Но защо да се събират, след като вече бяха провели събранието в началото на…

Не, определено беше време за събрание на персонала. Спешно трябваше да се съберат. На мига.

Фей примигна и осъзна, че се взира в празното пространство зад гишето. Можеше да се закълне, че само преди секунда беше разговаряла с някого.

Събрание на персонала. Веднага.

Фей разтърка слепоочията си. Имаше чувството, че главата й е притисната в менгеме. Обикновено не страдаше от главоболие, но денят беше кошмарен, бе погълнала огромно количество кофеин и почти никаква храна.

Погледна през рамо към другите три сестри. Всички до една имаха леко объркано изражение.

— Да вървим в залата за заседания. Трябва да прегледаме картоните на пациентите.

Една от колежките на Фей се намръщи.

— Това не го ли направихме вече?

— Трябва да го направим отново.

Всички се изправиха и се запътиха към конферентната зала. Фей остави двойните врати отворени и седна на челното място, за да може да наблюдава на монитора индикацията за състоянието на пациентите, намиращи се на етажа.

Фей се напрегна в стола си. Мъж с разноцветна коса се беше навел над клавиатурата.

Понечи да се изправи, готова да повика охраната, но той погледна през рамо. Когато жълтите му очи срещнаха нейните, тя мигновено забрави защо това, че седеше пред компютъра, е нередно и почувства необходимост незабавно да обсъди с останалите пациента в пета стая.

— Да прегледаме състоянието на господин Хаусър — изрече тя с глас, който привлече вниманието на всички.

Когато Манело си тръгна, Джейн остана загледана невярващо в пациента. Въпреки седативите, вкарани венозно, очите му бяха отворени и се взираха от суровото му татуирано лице с напълно съзнателен израз.

Боже… тези очи. Бяха различни от всичко, което беше виждала преди. Ирисите бяха неестествено бели, оградени от тъмносин пръстен.

Нещо не беше наред, помисли тя. Начинът, по който я гледаше, не беше нормален. Биещото в гърдите му сърце, съставено от шест камери, не беше нормално. Издължените му предни зъби не бяха нормални.

Той не беше човек.

Само дето това беше нелепо. Какво бе първото правило в медицината? Като чуеш звук от копита, не мисли за зебри. Какви бяха шансовете навън да се разхождат непознати хуманоидни видове? Различни от хомо сапиенс като лабрадор от голдън ретривър?

Замисли се за зъбите на пациента. По-скоро като доберман пинчер от голдън ретривър.

Той се втренчи в нея. Някак изглеждаше застрашителен, въпреки че лежеше по гръб, беше интубиран и от тежката операция бяха изминали само два часа.

Как, за бога, беше възможно да е в съзнание?

— Чуваш ли ме? — попита го. — Кимни, ако ме чуваш.

Ръката му, онази с татуировките, се вкопчи в тръбата, влизаща в устата.

— Не, това трябва да остане — каза тя и се наведе да хване дланта му, но той отдалечи ръката си докъдето му бе възможно. — Моля те, не ме карай да те връзвам.

Очите му се разшириха ужасено, а огромното му тяло се затресе на леглото. Задвижи устни въпреки тръбата в гърлото, сякаш се опитваше да извика. Страхът му я трогна. В отчаянието му имаше нещо чисто животинско. Също както хванат в капан вълк би ти казал с погледа си: Помогни ми и може да не те изям, като ме освободиш.

Тя положи ръка на рамото му.

— Всичко е наред. Няма да стигаме до такива крайности, но тази тръба е нужна.

Вратата се отвори и Джейн замръзна на място.

Двамата мъже, които влязоха, бяха облечени в черни кожени дрехи и изглеждаха, сякаш носеха скрито оръжие. Единият от тях може би беше най-огромният и най-великолепен блондин, когото някога бе виждала. Другият я стресна. Носеше ниско прихлупена шапка на „Ред Сокс“ и излъчваше ужасна злост. Не можеше да види добре лицето му, но по сивкавата бледност съдеше, че е болен.

Първата й мисъл беше, че са тук за пациента й, и то не за да му донесат цветя.

Втората й мисъл беше, че трябва да повика охраната.

— Излезте — нареди им. — Веднага!

Онзи с шапката на „Ред Сокс“ напълно я игнорира и се доближи до леглото. Погледът му срещна този на лежащия и те докоснаха ръце. Ред Сокс заговори с дрезгав глас:

— Мислех, че съм те изгубил, кучи сине.

Пациентът напрегна поглед, сякаш се опитваше да комуникира. После замята глава на възглавницата.

— Ще те отведем вкъщи. Става ли?

Пациентът закима и Джейн реши, че няма време за празни приказки. Протегна се към бутона, сигнализиращ в сестринската стая. Този, който включваше аларма и щеше да доведе персонала от половината етаж в стаята на пациента.

Не успя.

Приятелчето на Ред Сокс, великолепният блондин, се придвижи толкова бързо, че дори не можа да го проследи с поглед. В един момент беше до вратата, а в следващия я сграбчи отзад и краката й увиснаха във въздуха. Понечи да извика, но той притисна с ръка устата й и прекрати съпротивата й, сякаш тя беше разгневено дете.

Междувременно Ред Сокс методично освобождаваше пациента от свързаните към него уреди — интубиращата тръба, интравенозните системи, катетъра, жиците към монитора за сърдечната дейност, кислородния апарат.

Джейн побесня. Алармата на апаратурата се включи, а тя протегна крак назад и изрита похитителя си в прасеца. Русият гигант изпъшка и стисна гръдния й кош така силно, че й се наложи да се съсредоточи върху дишането си и да спре да рита.

Поне алармата щеше да…

Пронизителните звуци замлъкнаха, въпреки че никой не беше докосвал апаратурата. Обзе я ужасното чувство, че никой нямаше да дойде.

Джейн се засъпротивлява още по-ожесточено, докато очите й се просълзиха от напрежението.

— Кротко — прошепна русокосият в ухото й. — Махаме се от тук до минута. Само се успокой.

Как ли пък не? Канеха се да убият пациента й.

Пациентът самостоятелно пое дълбоко дъх. И още веднъж. После очите му с цвят на диаманти се плъзнаха към нея и тя застина, сякаш се подчини на волята му.

За миг се възцари тишина, а после с дрезгав глас пациентът й изрече четири думи, които промениха всичко… промениха живота й. Промениха съдбата й.

— Тя… идва… с… мен.

Застанал пред компютъра на сестрите, Фюри бързо проникна в системата на болницата. Не беше толкова умел с клавиатурата, колкото Ви, но все пак го биваше достатъчно. Откри файла на Майкъл Клосник и замести бележките, свързани с лечението на Ви със случайни текстове. Всички резултати от тестове, скенер и рентген, както и постоперативните сведения станаха нечетими. После вмъкна кратка забележка, че Клосник не разполага със средства и е напуснал клиниката на собствена отговорност.

Обичаше компютризираните болнични картони. Това така улесняваше работата му.

Също така изтри спомените на по-голямата част, ако не и на целия персонал в реанимацията. По път мина и през хирургията. За негов късмет смяната още беше същата, така че всички, имали достъп до Ви, бяха на линия. Никоя от сестрите нямаше да има отчетлив спомен за видяното по време на операцията на брата. Но работата му по разчистването не беше съвършена. Не беше успял да се добере до всички хора, а и сигурно съществуваха печатни копия на картона. Но това не беше негов проблем. Каквито и несъответствия да забележеха след изчезването на Ви, те щяха да бъдат изместени на заден план заради забързаното ежедневие на изключително претоварената градска болница. Може би щеше да има вътрешно разследване, но нямаше да могат да открият Ви, а това беше единственото, което имаше значение.

Когато приключи с компютъра, Фюри се забърза по коридора на реанимацията. В движение повреди охранителните камери, монтирани на равни разстояния по тавана, така че да показват единствено снежинки.

Когато стигна до шеста стая, вратата се отвори. Вишъс лежеше в прегръдките на Бъч блед и треперещ, с глава, завряна във врата на ченгето. Поне дишаше и очите му бяха отворени.

— Нека аз да го поема — предложи Фюри, тъй като Бъч изглеждаше не по-малко зле.

— Ще се справя. Ти се заеми с организационния проблем и камерите.

— Какъв организационен проблем?

— Почакай и ще видиш — измърмори Бъч и се запъти към противопожарния изход в края на коридора.

Само миг по-късно на Фюри му стана ясно. В коридора се появи Рейдж, стиснал в здрава хватка една жена. Тя се бореше да се освободи със зъби и нокти. Ругатните, които се сипеха от устата й, бяха достойни за речника на хамалин.

— Трябва да се справиш с нея, братко — изсумтя Рейдж. — Не ми се ще да я нараня, но Ви каза, че я иска с нас.

— Не бяхме предвидили отвличане.

— Късно е да го обсъждаме. Ще я накараш ли да загуби съзнание? — изсумтя Рейдж отново и прехвърли хватка от устата й към ръката, с която се опитваше да го удари.

Гласът й прозвуча силно и ясно.

— Бог ми е свидетел, че…

Фюри я хвана за брадичката и повдигна главата й.

— Отпусни се — нареди той. — Спокойно.

Закова поглед в нейния и се опита да я доведе до състояние на покой… покой… покой…

— Майната ти! — изруга тя. — Няма да ви оставя да убиете пациента ми!

Очевидно това не помагаше. Зад очилата й без рамки и зелените й очи се криеше завиден ум. Фюри изруга и извади тежката артилерия.

Със силата на мисълта си я доведе до пълно безсъзнание. Тя се отпусна безжизнено.

Свали й очилата, сгъна ги и ги прибра в горния джоб на якето си.

— Да се махаме оттук, преди да се е свестила.

Рейдж я повдигна и я метна като шал на масивното си рамо.

— Вземи чантата й от стаята.

Фюри се втурна вътре, взе кожената чанта и картона с името на Клосник и бързо излезе обратно в коридора, където завари Бъч да спори с една сестра, излязла от стаята на пациент.

— Какво правите? — попита сестрата.

Фюри се надвеси над нея и я загледа хипнотизиращо, внушавайки в съзнанието й спешната нужда да се включи в събранието на персонала. Когато отново се заеха с евакуацията си, жената в ръцете на Рейдж вече правеше опит да се освободи от контрола върху волята й и клатеше глава напред-назад, като че в такт със сърдечния ритъм на Холивуд.

Когато стигнаха до противопожарната врата на стълбището, Фюри изръмжа:

— Почакай, Рейдж.

Рейдж веднага спря и Фюри притисна в здрава хватка врата на жената, с което я докара до безсъзнание.

— Готова е. Всичко е наред.

Заслизаха по задното стълбище с бясна скорост. Хриптящото дишане на Вишъс беше доказателство, че цялата тази акция го съсипва, но корав както винаги, той се държеше, въпреки че лицето му имаше цвят на грахова супа.

Всеки път, щом стигаха до площадка, Фюри си поиграваше с охранителните камери, като предизвикваше токов удар и ги изваждаше от строя. Силно се надяваше да се доберат до кадилака „Ескалейд“, без да си имат работа с охраната. Хората не представляваха интерес за Братството. Въпреки това, ако налице беше риск за вампирската им раса, нищо не можеше да се направи. Тъй като хипнозата на голяма група разгневени и агресивни хора не беше особено успешна, единствена възможност бе сблъсък и съответно смъртта им.

Осем етажа по-надолу стълбището свърши и Бъч се озова пред метална врата. Олюляваше се и по лицето му се стичаше пот, но изражението му беше твърдо като на войник. Щеше да измъкне приятеля си оттук и нищо не можеше да застане на пътя му. Било то и собствената му физическа слабост.

— Аз ще се справя с вратата — каза Фюри и се втурна пред групата. Погрижи се за алармата и задържа вратата отворена за останалите. От другата страна ги посрещнаха няколко сервизни коридора, разклоняващи се в различни посоки.

— По дяволите — измърмори Фюри. — Къде сме?

— В сутерена. — Ченгето закрачи напред. — Познавам го добре. На това ниво е моргата. Прекарвах много време тук, докато бях на старата си служба.

Няколко метра по-нататък Бъч ги поведе по страничен коридор, който очевидно се използваше за складиране на апаратура. И ето че спасението се появи под формата на авариен изход.

— Колата е точно отпред — обърна се ченгето към Ви.

— Слава… богу. — Устата на Ви образува права линия, сякаш се мъчеше да не повърне.

Фюри отново избърза напред и изруга. Алармената инсталация беше различна от останалите. Системата й беше по-сложна. Трябваше да го очакват. Външните врати бяха опасани с много повече кабели от междинните. Бедата беше, че металните му трикове нямаше да подействат тук, а не можеше да губи време да я дезактивира. Ви изглеждаше зле, все едно бе прегазен от автомобил.

— Подгответе се, ще стане малко шумно — предупреди Фюри и удари бравата.

Алармата се включи с неистов вой.

Всички се забързаха в нощта, а Фюри се обърна и заоглежда болницата. Забеляза охранителната камера над вратата, попречи на нормалното й функциониране и не откъсна поглед от мигащото й червено око, докато Ви и човешката жена не бяха натоварени на задната седалка на „Ескалейда“ и Рейдж не се настани зад волана.

Бъч се настани до мястото на шофьора, а Фюри скочи отзад при товара. Погледна часовника си. Времето, изминало от пристигането им до мига, в който Холивуд натисна педала на газта до дупка, беше двайсет и девет минути. Операцията беше протекла относително чисто. Оставаше само всички да се приберат невредими и да се отърват от номерата на колата.

Имаше само едно усложнение.

Фюри насочи поглед към човешката жена.

Едно огромно, гигантско усложнение.