Освободена любов

30.

Фриц зави по една алея за паркиране пред жилищна сграда и докато спираше мерцедеса, Ви огледа мястото през предното стъкло.

— Хубаво е тук — обърна се към Джейн.

— Благодаря.

Той замълча, завладян от случилото се в пентхауса през последните два часа. Нещата, които беше правила с него… Досега не беше преживявал нищо така еротично. Нито беше вкусвал сладостта, последвала след това. След като приключиха, тя го отвърза и го отведе под душа. Течащата струя отми всичко. Восъкът също беше отстранен. Но пречистването беше най-вече вътрешно.

Искаше му се червените следи, които беше оставила по тялото му, да се запазят. Искаше ги върху кожата си за постоянно.

Боже, не можеше да понесе да я пусне да си тръгне.

— Откога живееш тук? — попита.

— От около десет години.

— Районът е добър за теб. Близо е до болницата. Съседите свестни ли са? — Какъв хубав коктейл празни приказки, а в това време къщата на домакините на партито гореше.

— Половината са млади висшисти, а останалите са възрастни хора. Шегуваме се, че се изнасяш или защото се жениш, или защото отиваш в старчески дом. — Тя кимна към апартамента вляво от нея. — Господин Ханкок се премести преди две седмици на място, където ще може да получава помощ. Новият съсед, който и да е той, вероятно ще е като него, защото първият етаж обикновено е за възрастни. Между другото, не спирам да дрънкам.

А той бавеше тръгването си.

— Както вече казах, обичам гласа ти, така че продължавай.

— Правя го само когато съм с теб.

— Което ме превръща в късметлия. — Той погледна часовника си. По дяволите. Времето изтичаше като водата от ваната и оставяше след себе си студена празнина. — Може ли да разгледам жилището ти?

— Разбира се.

Той излезе пръв от колата и огледа наоколо, преди да отстъпи и да й позволи да слезе. Нареди на Фриц да си върви, тъй като той щеше да се дематериализира обратно у дома. Докато догенът потегляше от алеята, Ви остави тя да го води.

Джейн отвори вратата с един-единствен ключ и завъртане на топката. Нямаше охранителна система. Само една ключалка. А отвътре нямаше резе или верига. Въпреки че тя нямаше врагове за разлика от него, това не беше достатъчно безопасно. Той щеше да…

Не, нямаше да направи нищо по въпроса. Защото само след няколко минути щеше да е непознат.

За да не си изпусне нервите, той се огледа наоколо. Мебелировката не отговаряше на стила й. На фона на стените с цвят на слонова кост махагоновите мебели и маслените платна придаваха на обстановката вид на музей. От времето на Айзенхауер.

— Мебелите ти…

— Бяха на родителите ми — каза тя и остави якето и чантата си. — След като починаха, преместих от къщата в Гринич тук всичко, за което имаше място. Направих грешка. Имам чувството, че живея в музей.

— Разбирам какво имаш предвид.

Той се разходи из дневната, като разглеждаше вещите, чието място бе в къща в колониален стил в квартал, достоен за Брус Уейн12. Те сякаш смаляваха жилището и задръстваха стаите, които без тях биха изглеждали просторни.

— Наистина не знам защо ги пазя. Не ги харесвах още като бях дете. — Тя се извърна и замълча.

По дяволите, той също не знаеше какво да каже. Знаеше обаче какво да направи.

— Кухнята е натам, нали?

Тя тръгна надясно.

— Не е голяма.

Но е хубава, помисли си Ви, когато влезе. Цветовете отново бяха бяло и кремаво, но тук поне не се чувстваше нужда от уредник на музей. Масата и столовете в къта за хранене бяха от светло дърво и с подходящ размер за помещението. Плотовете бяха от лъскав гранит, а електроуредите — от неръждаема стомана.

— Направих ремонт миналата година.

Последваха още празни приказки, като и двамата пренебрегваха надписа: „Край на играта“, мигащ на екрана.

Ви приближи към шкафовете и напосоки отвори най-горния вляво. Бинго. Какаото беше точно там.

Взе го и го остави на плота. После отиде до хладилника.

— Какво правиш? — попита тя.

— Имаш ли чаша? Тенджера?

Той взе кутията с мляко от вратата на хладилника, отвори я и я помириса.

Когато се върна обратно до печката, тя му обясни кое къде се намира с тих глас, сякаш изведнъж беше загубила способност да се контролира. Той се срамуваше да го признае, но се радваше, че тя е разстроена. Караше го да се чувства не така жалък и самотен насред това кошмарно сбогуване.

Беше истински мръсник.

Извади емайлирана тенджера и чаша от дебел порцелан, после запали котлона. Докато млякото се затопляше, той се загледа в това, което беше струпал на плота, и се почувства, сякаш разсъдъкът му си бе взел отпуск. Все едно участваха в реклама на „Нестле“. Такава, в която домакиня от предградията се върти из кухнята, а децата играят на снега, докато носовете им не почервенеят и ръцете им не премръзнат. Можеше да си ги представи. Групичката се прибира с викове, а доволната от себе си мамичка ги посреща в уютна обстановка, захаросана като в картините на Норман Рокуел13.

Можеше да чуе репликата, произнесена зад кадър: „Нестле“ винаги предоставя най-доброто. Тук нямаше нито деца, нито майка. Нямаше и преливащи от щастие сърца, въпреки че апартаментът беше достатъчно хубав. Това беше чаша какао от действителността. Такава, каквато даваш на някого, защото не можеш да измислиш какво друго да направиш, понеже и двамата не сте на себе си. Такава, която забъркваш, защото стомахът ти се е свил на топка, а устата ти е пресъхнала и толкова ти се иска да заплачеш, но мъжкото в теб е прекалено много, за да позволиш да се разкриеш до такава степен.

Такава, в която влагаш цялата си обич, останала неизказана с думи, защото не намираш глас или възможност да заговориш за нея.

— Нищо ли няма да помня? — попита тя рязко.

Той добави още малко какао и го разбърка с лъжичката, загледан как се разтваря в млякото. Не можеше да отговори. Просто не можеше да го изрече.

— Нищо ли? — подкани го тя.

— Доколкото съм наясно, от време на време може да имаш някакво усещане, предизвикано от предмет или мирис, но няма да можеш да го определиш. — Той топна показалеца си, за да провери температурата, после го облиза и продължи да бърка. — Вероятно ще имаш неясни сънища, защото съзнанието ти е много силно.

— Ами пропуснатият уикенд?

— Няма да го чувстваш като пропуснат.

— Как е възможно?

— Ще го заместя с друг.

Тя не продължи с въпросите и той хвърли поглед през рамо. Стоеше пред хладилника, обвила ръце около себе си, а очите й блестяха.

По дяволите. Добре, променяше си решението. Не искаше тя да се чувства чак толкова зле. Би направил всичко, за да не разбива сърцето й.

И имаше властта да го предотврати.

Вкуси това, което се канеше да сервира, остана доволен от температурата и изключи котлона. Докато изсипваше течността в чашата, нежното й бълбукане обещаваше успокоение и удовлетвореност за неговата жена. Занесе й я и когато тя не посегна да я вземе, се протегна и хвана едната й ръка. Пое от него горещото какао само защото той я принуди, но не отпи. Притисна чашата към гърдите си, обхванала я плътно с длан.

— Не искам да си тръгваш — прошепна тя с болка и сълзи, звучащи в гласа й.

Той постави голата си длан върху бузата й и почувства топлината и мекотата на лицето й. Знаеше, че когато си тръгне, ще остави проклетото си сърце при нея. Разбира се, то щеше да продължи да бие в гърдите му и да движи кръвта му, но отсега нататък щеше да е просто механична функция.

Я стига! Винаги е било така. Тя просто успя за кратко да му вдъхне живот.

Придърпа я в прегръдките си и опря брадичка в главата й. Вече никога нямаше да му се случи да подуши мириса на какао и да не помисли за нея.

Точно когато затвори очи, почувства тръпки да пробягват по гръбнака му, достигнаха до тила и завършиха в основата на челюстта му. Слънцето изгряваше и тялото му напомняше, че тръгването му вече не е в бъдещето, а в настоящето… в непосредственото настояще.

Отдели я от себе си и притисна устните си в нейните.

— Обичам те. И ще продължа да те обичам дори когато не знаеш за съществуването ми.

Миглите й затрептяха в опит да спре сълзите, но те бяха прекалено много, че да ги задържи. Той обърса лицето й с палец.

— Ви… аз…

Той изчака за секунда. Тя не продължи, той хвана брадичката й и се загледа в очите й.

— О, боже, ще го направиш — каза тя. — Ти ще…