Освободена любов

14.

Фюри беше в спалнята си на горния етаж на голямата къща. Седеше, опрял гръб в рамката на леглото, а върху краката му бе метната синята кадифена завивка. Протезата му беше свалена. В тежкия кристален пепелник до него димеше цигара. От скритите колони звучеше Моцарт.

Оръжейната енциклопедия в скута му служеше за подложка, а не като четиво. Върху нея лежеше дебел лист хартия, но от известно време не беше нанесъл нито линия с молива си. Портретът беше завършен. Приключи с него преди около час и сега събираше кураж да го смачка и изхвърли.

Въпреки че никога не беше доволен от рисунките си, тази почти я харесваше. С няколко щриха на графита върху ослепително белия лист бяха изобразени женско лице, шия и коса. Бела беше отправила поглед наляво с лека усмивка на устните. Кичур от тъмната й коса бе паднал върху лицето. Беше уловил тази поза по време на последното хранене. Тя гледаше към Зейдист, което обясняваше загадъчно повдигнатите ъгълчета на устните.

Фюри винаги я рисуваше погледнала настрани. Струваше му се нередно тя да се взира в него от листа. Поначало да рисува нейни портрети беше нередно.

Притисна ръка към лицето й, готов да смачка хартията.

В последния момент се отказа и вместо това посегна към цигарата, търсейки фалшива утеха за биещото си като лудо сърце. Напоследък пушеше много. Повече от всякога. Въпреки че да разчита на успокоението на молива, го караше да се чувства омърсен, никога не му бе минавало през ума да го остави. Не можеше да си представи и ден без неговата подкрепа.

Дръпна още веднъж и изпълни дробовете си. Припомни си запознанството си с хероина. Миналия декември пропадането му в бездната на твърдите наркотици беше предотвратено не по негов избор, а само защото Джон Матю избра подходящия момент да го прекъсне.

Фюри издиша дима и погледна към върха на цигарата. Изкушението да посегне към нещо по-сериозно се беше върнало. Чувстваше потребност да се обади на Рив и да поиска пакетче твърда дрога. Може би тогава щеше да намери покой.

На вратата се почука и прозвуча гласът на Зи.

— Може ли да вляза?

Фюри тикна рисунката между страниците на енциклопедията.

— Да.

Зи влезе и не каза нито дума. Започна да крачи напред-назад с ръце на кръста. Фюри запали нова цигара и зачака, загледан как еднояйчният му близнак изтърква килима.

Зи можеше да бъде накаран да говори с увещания, колкото риба можеше да бъде придумана сама да скочи на куката. Мълчанието беше най-добрият начин да бъде убеден.

Най-накрая брат му спря.

— Тя кърви.

Сърцето на Фюри подскочи и той притисна с длан корицата на книгата.

— Колко и от кога?

— Крие го от мен, така че не знам.

— Как научи?

— Намерих превръзки в дъното на шкафчето в банята.

— Може да са там отпреди.

— Миналия път, когато отворих за самобръсначката си, не бяха там.

По дяволите!

— Ще трябва да отиде в клиниката на Хавърс.

— Има записан час за следващата седмица. — Зи закрачи отново. — Знам, че не ми казва, защото се страхува, че ще откача.

— Може би това, което си открил, й е било нужно за нещо друго.

Зи спря.

— О, да. Тези неща са мултифункционални. Ще говориш ли с нея?

— Какво? — Фюри пое дълбоко въздух. — Това е нещо лично. Между вас двамата.

Зи потърка обръснатата си глава.

— Теб повече те бива в тези неща. Последното, от което се нуждае, е да се срина пред нея. Или по-лошо — да й се разкрещя, защото съм уплашен до смърт и не мисля трезво.

Фюри вдиша дълбоко, но въздухът едва проникваше в гърлото му. Така му се искаше да се намеси. Искаше да мине по коридора ограден от статуи, да влезе в стаята на двойката, да седне до Бела и да научи какво става. Искаше да бъде герой. Но не беше редно.

— Ти си нейният хелрен. Ти трябва да говориш с нея. — Фюри допуши цигарата, сви нова и взе запалката. Чу се изщракване и пламъкът се появи. — Ще се справиш.

Зейдист изруга, покрачи още малко из стаята и пое към вратата.

— Разговорите за бременността ми напомнят, че ако я изгубя, с мен е свършено. Чувствам се дяволски безпомощен.

След като близнакът му си тръгна, Фюри отпусна глава назад. Докато пушеше, наблюдаваше огънчето на върха на цигарата и се зачуди дали то беше нещо като оргазъм за нея.

Боже. Ако нещо се случеше с Бела, двамата със Зи щяха да изпаднат в състояние на безтегловност, от което нямаше излизане.

Почувства се виновен от тази мисъл. Наистина не беше редно толкова да го е грижа за жената на близнака му.

Тревогата го накара да се чувства, сякаш бе погълнал рояк скакалци, и той продължи да пуши, за да заглуши емоциите, докато погледът му не попадна на часовника. По дяволите. След час трябваше да обучава класа във видовете оръжия. Трябваше да влезе под душа и да се опита да дойде на себе си.

Джон се събуди объркан и с усещане за тъпа болка в лицето. В стаята му се чуваше виещ шум.

Вдигна глава от тетрадката си и потърка нос. Металната спирала се беше отпечатала на лицето му и това го накара да се замисли за Уорф от „Стар Трек“. А шумът се носеше от будилника.

Четири без десет следобед. Урокът започваше в четири.

Джон се изправи и се заклатушка към банята. Постоя изправен пред тоалетната чиния, но усилието му се видя прекалено, обърна се и седна.

Боже, наистина беше изтощен. Прекара последните два месеца, спейки на стола на Тор в тренировъчния център, но Рот тропна с крак и го преместиха в голямата къща, където отново имаше истинско легло. Би трябвало да се чувства отлично с толкова място за краката. Но вместо това беше смазан.

След като пусна водата, светна лампите и примигна. Идеята да се откаже от тъмнината не беше добра не само заради болката в очите. Под вграденото осветление дребното му тяло изглеждаше ужасно. Нищо освен бледа кожа и стърчащи кости. Направи гримаса, прикри с ръка фалоса с размерите на палец, за да не се налага да го гледа, и загаси лампата.

Нямаше време за душ. Бързо си изми зъбите и се наплиска с вода. Не обърна никакво внимание на косата.

Озовал се обратно в спалнята си, му се прииска да се завре между чаршафите, но обу чифт джинси с детски размер и с гримаса затвори ципа. Бяха му широки и му седяха като чувал, въпреки че се стараеше да се храни.

Страхотно. Вместо да се доближава към преобразяването, той се смаляваше.

След още една паник атака от сорта „Ами ако с мен не се случи“ клепачите му започнаха да пулсират. Гадост. Чувстваше се, сякаш в очните му ями се бяха настанили малки човечета с чукове и блъскаха по всеки нерв там.

Взе учебниците от бюрото, напъха ги в раницата и тръгна. В мига, когато се озова в коридора, покри лице с ръце. Ярките цветове в преддверието усилиха главоболието му, запрепъва се назад и се блъсна в статуята на гръцки воин. Това го накара да осъзнае, че не е облякъл риза.

Изреждайки всички познати ругатни, се върна в стаята си, облече се и някак си се добра до долу, без да се препъне. Звукът от маратонките му „Найк“ по пода беше като от оркестър цвъркащи мишлета, тичащи по петите му. Затварянето на тайната врата прозвуча като оръжеен изстрел. Пътят му през подземния тунел до тренировъчния център сякаш продължи вечно.

Този ден нямаше да е от добрите. Вече беше раздразнен и съдейки по последния месец, колкото по-бързо се случеше, толкова по-трудно му беше да се владее.

Веднага щом влезе в класната стая, разбра, че работата е сериозна.

Най-отзад в редицата, на самостоятелна маса седеше… Леш. Беше огромен, с телосложение на боец. Беше променил също и стайлинга си и изглеждаше като Джи Ай Джо. Докато преди беше носил крещящи модни дрехи и струващи цяло състояние бижута от „Джейкъб и Ко“, то сега беше облечен в черни панталони с много джобове и прилепнала черна тениска. Русата му коса, преди достатъчно дълга, че да бъде вързана на опашка, сега беше подстригана късо като на войник.

Сякаш цялата му показност беше изчезнала, защото от значение беше съдържанието.

Едно нещо обаче не се беше променило. Очите му бяха с все същия сив цвят на кожа на акула и бяха фокусирани върху Джон, който знаеше без никакво съмнение, че останеха ли насаме, щеше да опознае света на болката. Може да беше повалил Леш последния път, но това нямаше да се повтори. И дори нещо повече, Леш щеше да му го върне. Комбинацията от тези огромни рамене и полуусмивката, казваща: майната ти, изпращаха ясно послание за разплата.

Джон седна до Блей и почувства страх, сякаш беше сам на неосветена улица.

— Здравей — каза приятелят му меко. — Не се тревожи за този мръсник, ясно?

Джон не искаше да изглежда толкова слаб, колкото се чувстваше, и затова само сви рамене и отвори ципа на раницата си. Боже, главоболието му беше убийствено. Но на празен разбунтуван стомах дилемата „да бягам или да се бия“ никак не беше ободряваща.

Куин се наведе и остави пред него бележка.

„Зад теб сме“ беше всичко, което се казваше в нея.

Джон примигна бързо в знак на благодарност, извади учебника си и се замисли за материала, който щяха да изучават днес. Оръжия. Колко уместно. Имаше чувството, че такова е опряно в тила му.

Погледна към дъното на стаята. Леш сякаш очакваше да срещне погледа му. Протегна ръце на масата. Стисна бавно дланите си в юмруци с размерите на главата на Джон. Когато се усмихна, кучешките му зъби бяха остри като тесли и бели като отвъдното.

По дяволите. Джон беше мъртъв, ако преобразяването не настъпеше скоро.