Освободена любов

39.

— Избягваш ме, Джейн.

Джейн вдигна поглед от компютъра си. Манело се беше настанил пред бюрото й, с ръце, поставени на кръста. Присвитите му очи даваха да се разбере, че няма намерение да ходи никъде. Кабинетът й беше с приличен размер, но присъствието му го караше да изглежда миниатюрен.

— Не те избягвам. Опитвам се да наваксам отсъствието си през уикенда.

— Глупости. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Почти четири следобед е. Обикновено досега бихме се хранили заедно поне два пъти. Какво има?

Тя се облегна на стола си. Лъжите никога не й се бяха удавали особено, но се канеше да развие това умение.

— Още се чувствам зле, Манело, а и съм затънала до гуша в работа. — Нищо от това не беше лъжа. Но го каза само за да прикрие онова, което премълчаваше.

Последва дълга пауза.

— Заради снощи ли е?

Тя примигна и се предаде.

— Чуй ме, Мани… Съжалявам. Не можем да го правим отново. Мисля, че си чудесен. Наистина го мисля. Но аз съм…

Спря по средата на изречението. Почувства необходимост да каже, че е влюбена в друг, но това беше абсурдно. Нямаше друг.

— Заради службата ли е? — попита той.

Не, просто нямаше усещането, че е редно.

— Знаеш, че не е добра идея, дори да го пазим в тайна.

— Ами ако напуснеш? Тогава какво?

Тя поклати глава.

— Не. Аз просто… не мога. Снощи не трябваше да спя с теб.

Веждите му подскочиха.

— Моля?

— Не мисля, че…

— Я почакай. Откъде ти хрумна, че сме спали заедно?

— Реших, че сме…

— Целунах те. Беше неловко и си тръгнах. Нямаше секс. Какво те кара да мислиш, че е имало?

Мили боже. Джейн размаха трепереща ръка.

— Сънища, предполагам. Наистина реалистични сънища. Ще ме извиниш ли?

— Джейн, какво става? — Той заобиколи бюрото. — Изглеждаш ужасена от нещо.

Тя погледна нагоре към него със съзнанието, че в очите й се чете неистов страх, но не можеше да го скрие.

— Мисля, че губя разсъдъка си. Говоря сериозно, Мани. Става дума за шизофрения. Халюцинации, изкривена действителност, загуба на паметта.

Само дето сексуалното й изживяване от предната нощ не беше плод на фантазиите й. Или пък беше?

Мани се наведе и положи ръце на раменете й. С тих глас каза:

— Ще се погрижим за това.

— Страх ме е.

Мани пое ръцете й, дръпна я, за да я изправи на крака, и я притисна здраво до себе си.

— Ще бъда до теб.

Тя отвърна на прегръдката му и отговори:

— Няма как да не те обича човек, Манело. Наистина е така.

— Знам.

Тя се засмя леко и задавеният звук потъна в извивката на врата му.

— Толкова си самонадеян.

— По-скоро точен.

Той се отдръпна назад и положи длан на бузата й. Дълбоките му кафяви очи бяха много сериозни.

— Това, че трябва да го кажа, ме съсипва, но не те искам в операционната, Джейн. Не и в това състояние.

Първата й реакция беше да се противопостави, но после въздъхна.

— Какво ще кажем на останалите?

— Зависи колко дълго ще продължи. Засега имаш грип. — Той пъхна един кичур от косата й зад ухото. — Ето какъв е планът. Ще се срещнеш с мой приятел, психиатър. Той работи в Калифорния. Никой няма да научи. Ще му се обадя веднага. Ще ти запиша час за скенер. Ще го направим в извън работно време в частна лаборатория. Никой няма да разбере.

Когато Манело се обърна, за да си тръгне, видя в очите му огромна мъка. Докато обмисляше ситуацията, в главата й изникна странен спомен.

Преди три или четири зими една вечер си беше тръгнала късно от болницата. Чувстваше се неспокойна. Нещо, някакъв вътрешен инстинкт й подсказваше да остане да спи на канапето в кабинета си, но тя го отдаде на лошото време. Благодарение на студения силен дъжд, валял с часове, Колдуел се беше превърнал в ледена пързалка. Защо на някого би му се искало да излезе навън в такова време?

Неприятното усещане не я напускаше. По целия път до паркинга тя се бореше срещу гласа в главата си и накрая, когато пъхна ключа, за да запали колата, получи видение. Толкова ясно, все едно вече се бе случило и бе оставило спомен в съзнанието й. Видя как ръцете й стискат здраво волана, докато светлините от нечии фарове пронизваха предното й стъкло. Почувства острата болка при удара, въртенето на колата и паренето в дробовете, предизвикано от писъка й.

Стресната, но твърдо решена, тя потегли бавно под ледения дъжд. Караше внимателно. Гледаше на всяка друга кола като на потенциален враг. Ако можеше, би използвала тротоара вместо улицата.

На половината път до вкъщи спря на един светофар и се помоли никой да не я удари.

Сякаш беше предопределено. Една кола, движеща се отзад, изгуби контрол и се плъзна към нея. Тя се вкопчи във волана, погледна в огледалото за обратно виждане… и започна да наблюдава приближаващите се фарове.

Колата не я удари.

След като се убеди, че никой не е пострадал, Джейн се присмя на себе си, пое дълбоко въздух и подкара към дома си. Докато пътуваше, се замисли как съзнанието прави прибързани заключения въз основа на влияния от външната среда. Как страховете могат да бъдат сбъркани с някакъв вид способност да предсказваме. Как информацията за лоши пътни условия може да доведе до…

Един камион я удари челно на около пет километра от дома й. Докато завиваше, тя видя фаровете в своето платно и единствената й мисъл беше, че в крайна сметка е била права. Резултатът за нея беше счупена ключица и размазана кола. Водопроводчикът и камионът му бяха добре, но тя трябваше да остане извън операционната със седмици.

Докато гледаше как Манело напуска офиса й, тя знаеше какво ще се случи. Виждаше го така ясно, както беше видяла катастрофата. Неизменно като цвета на очите. Неоспоримо като хода на времето. И невъзможно да бъде спряно, както онзи камион, пързалящ се по леда.

— С кариерата ми е свършено — прошепна глухо. — Дотук бях.

Вишъс, коленичил до леглото си, сложи огърлица от черни перли около врата си и затвори очи. Докато се опитваше да достигне Другата страна чрез съзнанието си, той целенасочено мислеше за Джейн. Нека Скрайб Върджин научеше защо е всичко това.

Отне известно време да получи разрешение от майка си, но в следващия момент вече пътуваше през антиматерията, за да приеме форма в белия двор.

Скрайб Върджин стоеше пред дървото с птичките и една от тях, оранжева сипка, беше в ръката й. Качулката на черната й роба беше свалена и Ви видя призрачното й лице. Беше смаян от обожанието, с което тя наблюдаваше малкото създание върху искрящата си ръка. Каква любов, помисли си той.

Никога не би допуснал, че е способна на това.

Тя заговори първа.

— Разбира се, че обичам птиците си. Те са моята утеха, когато съм тревожна, най-голямата ми радост, когато съм щастлива. Нежният звън на песните им повдига настроението ми както нищо друго. — Тя погледна през рамо. — Заради човешката лекарка е, нали?

— Да — отговори той и се стегна.

По дяволите. Беше мълчалива. Очакваше гнева й. Беше се подготвил за битка. А вместо това? Нищо освен спокойствие. Затишие пред буря.

Скрайб Върджин духна към птичката, а тя отвърна с чуруликане и разпери широко малките си криле.

— Да смятам ли, че ако отхвърля заместника ти, няма да продължиш с церемонията?

Имаше чувството, че умира, когато отговори:

— Дадох дума и ще го направя.

— Наистина ли? Изненадваш ме.

Скрайб Върджин остави птичката обратно на мястото й и подсвирна, докато го правеше. Той предположи, че ако звукът можеше да бъде преведен, би означавал нещо като: Обичам те. Птичката отвърна.

— Тези птици — заговори майка му със странен, сдържан глас — са единствената ми радост. Знаеш ли защо?

— Не.

— Не молят за нищо, а дават много.

Тя се обърна към него и изрече с плътния си глас:

— Това е денят на рождението ти, Вишъс, син на Блъдлетър. Правилно си избрал момента.

Не точно. Боже, беше забравил кой ден е.

— И тъй като преди триста и три години аз те родих на този свят, се чувствам в подходящо настроение да ти направя услугата, за която молиш, както и да задоволя онази твоя молба, която остана неизказана, въпреки че е очевидна като пълна луна на ясно небе.

Очите на Ви заблестяха. Надеждата, опасна емоция дори в добри времена, пламна в гърдите му и запали пламъче топлина. Птичките чуруликаха весело, сякаш предвкусваха неговото щастие.

— Вишъс, син на Блъдлетър, ще ти дам двете неща, които желаеш най-много. Ще позволя Фюри да те замести в церемонията. Той ще бъде чудесен Примейл. Мил и нежен с Избраниците и в същото време предлага добра кръв за поколенията.

Ви затвори очи. Заля го такава мощна вълна на облекчение, че залитна.

— Благодаря — прошепна и осъзна, че думите му са отправени по-скоро към променилата се негова съдба, отколкото към нея, въпреки че тя беше тази, която я командваше.

— Благодарността ти е уместна. — Гласът на майка му беше напълно равен. — Също така е любопитна за мен, но подаръците са като красотата, нали? Те са във взора на получателя, не в ръката на онзи, който ги дава. Вече научих това.

Ви погледна към нея в опит да се овладее.

— Той ще иска да се бие. Брат ми. Ще иска да се бие и да живее в Далечната страна. — Нямаше начин Фюри да съществува, без да вижда Бела.

— Ще позволя. Поне докато редиците на Братството увеличат броя си.

Скрайб Върджин повдигна искрящите си ръце към качулката и покри лицето си. После без нито звук се понесе над мраморния под към малка бяла врата, за която той винаги беше подозирал, че е входът към личните й покои.

— Ако не е неуважително — извика той, — каква е втората услуга?

Тя спря на прага. Без да обръща лице към него, каза:

— Отричам те като мой син. Ти си свободен от мен и аз от теб. Сбогом, боецо.

Тя влезе и затвори, после заключи. В отсъствието й птиците замлъкнаха, сякаш тя беше тази, която ги вдъхновяваше за песен.

Ви стоеше в двора и слушаше тихия ромон на водата в шадравана.

Беше имал майка за шест дни.

Не можеше да каже, че му липсва. Нито че е благодарен, задето му върна живота. В крайна сметка тя беше тази, която се опита да му отнеме всичко.

Материализира се обратно в имението, за да докладва за случилото се. Хрумна му, че дори майка му да беше казала не, пак би избрал Джейн пред нея. Без оглед на цената.

И Скрайб Върджин го бе знаела през цялото време. Това беше причината да се откаже от него.

Нямаше значение. Интересуваше го единствено да се добере до Джейн. Нещата се развиваха добре, но това още не значеше нищо. Тя пак можеше да каже не. Можеше да предпочете живота, който познаваше, пред опасно полусъществуване с вампир.

Но, по дяволите, искаше тя да избере него.

Ви прие форма в спалнята си и се замисли за случилото се с Джейн предната нощ. Изведнъж му хрумна, че беше направил нещо непростимо. Беше свършил в нея. Не разсъждаваше ясно и беше оставил част от себе си. Сигурно тя вече полудяваше.

Той беше такъв мръсник. Безмозъчен, себичен мръсник.

Наистина ли си въобразяваше, че има какво да й предложи?