Освободена любов

33.

В центъра на Колдуел, в североизточното крило на болничния комплекс „Св. Франсис“, доктор Мануел Манело затвори телефона на бюрото си, без да беше избирал номер или да бе получил обаждане. Загледа се в апарата. Беше покрит с всякакви бутони. Мечтата на всеки любител на хитроумни джаджи с всички тези светлини и звукови сигнали. Искаше му се да го запрати през стаята.

Искаше му се, но нямаше да го направи. Беше се отказал от хвърлянето на тенис ракети, дистанционни, скалпели и книги, когато реши да стане най-младият шеф на хирургията в историята на „Св. Франсис“. Оттогава във волетата му взимаха участие само празни бутилки и опаковки от храна, купена от автомата, запращани към кошчето за боклук.

Облегна се назад в кожения си стол, завъртя се и се загледа през прозореца на офиса си. Кабинетът му беше хубав. Неприлично голям и луксозен, с махагонова облицовка на стените и персийски килими на пода, той беше познат като Тронната зала и служеше за убежище на управляващия хирургията през последните петдесет години. Манело се разполагаше удобно тук от около три години и ако някога му останеше време, щеше да разпореди да се ремонтира. Беше му дошло до гуша от натрапеното лустро.

Замисли се за проклетия телефон и знаеше, че ще се обади, а не биваше. Би било проява на малодушие, но знаеше, че то ще надделее въпреки типичната му мачовска арогантност.

Щеше да остави пръстите си да направят своето пътешествие по бутоните.

Остана загледан през прозореца още известно време, за да отложи неизбежното. От привилегированата позиция на кабинета си виждаше главния вход на „Св. Франсис“, както и града, простиращ се отвъд. Нямаше спор, че това беше най-хубавата гледка, която сградата на болницата можеше да предложи. През пролетта черешовите дървета и лалетата разцъфтяваха в зелената площ, разположена в средата на автомобилния подход. През лятото кленовете, подредени от всяка страна на двете алеи, придобиваха зеления цвят на изумруд, за да преминат в оттенъци на оранжево и жълто през есента. Обикновено не губеше много време да се наслаждава на пейзажа, но му харесваше да знае, че е там. Понякога всеки мъж имаше нужда да вкара ред в мислите си.

Това беше един от тези моменти за него.

Предната вечер беше позвънил на мобилния на Джейн, като реши, че вече трябва да се е прибрала от проклетото интервю. Не вдигна. Позвъни й отново на сутринта. Отново не му се обади.

Чудесно. Щом не искаше да му разкаже за тъпото интервю в „Кълъмбия“, той щеше да се обърне директно към източника. Щеше лично да се обади на шефа на хирургията. Познаваше егото на бившия си ментор и не се съмняваше, че той ще сподели подробности на драго сърце, но пък щеше да го върти на шиш над бавен огън.

Мани се завъртя, натисна десет бутона и зачака, като почукваше с писалката си „Монблан“ по попивателната преса.

Когато насреща вдигнаха, не си направи труда да поздрави.

— Фолчек, ти, агресивен мръснико.

Кен Фолчек се засмя.

— Манело, умееш да подбираш думите и като се има предвид, че съм ти бил преподавател, съм особено шокиран.

— Как е животът на бавни обороти, старче?

— Много добре. Кажи ми, моето момче, вече допуснаха ли те до нещо по-сериозно?

— Готов съм да ти подменя бедрената става по всяко време, ако вече ти е дошъл до гуша бастуна.

Това, разбира се, бяха пълни глупости. Шейсет и две годишният Кен Фолчек беше в чудесна форма и не отстъпваше по нищо на Мани. Двамата се разбираха добре още от времето, когато Мани се беше включил в програмата му за обучение преди петнайсет години.

— При цялото ми уважение към по-възрастните, защо се опитваш да придърпаш травматологичния ми хирург и какво е мнението ти за нея?

Последва кратка пауза.

— За какво говориш? В четвъртък мъжки глас е оставил съобщение, че иска да отмени уговорката. Реших, че сега се обаждаш, за да злорадстваш, задето тя ми отказва и ти можеш да я задържиш.

Неприятно усещане се прокрадна в тила на Манело. Сякаш някой беше запратил по него шепа студена кал. Запази гласа си спокоен.

— Я стига. Бих ли постъпил така?

— И още как. Аз съм те обучавал, нали помниш? Лошите ти навици са от мен.

— Само професионалните. Научи ли името на обадилия се?

— Не. Реших, че е неин асистент. Във всеки случай, не си бил ти. Познавам гласа ти, а и човекът беше любезен.

Мани преглътна тежко. Трябваше да приключи с този разговор на мига. Къде ли беше Джейн?

— Манело, да приема ли, че ще я задържиш?

— Нека сме реалисти. Мога да й предложа много. — Включваше и себе си.

— Но не и поста на завеждащ отделение.

В момента всички тези глупости, свързани с болничната управа, нямаха никакво значение. По всичко личеше, че Джейн е изчезнала безследно и той трябваше да я открие.

Секретарката му подаде глава през вратата точно навреме.

— Извинете.

— Не, почакай. Фалчек, трябва да приключвам. — Затвори, преди Кен да е успял да каже „дочуване“, и мигом започна да набира номера на Джейн. — Трябва да проведа телефонен…

— Доктор Уиткъм се обади, че е болна.

Мани вдигна поглед от телефона.

— С нея ли говори? Тя лично ли се обади?

Секретарката му го погледна леко озадачена.

— Разбира се. Не се е чувствала добре през целия уикенд. Голдбърг ще поеме случаите й днес и ще покрие Улея. Добре ли сте?

Мани постави слушалката на мястото й и кимна, въпреки че се почувства замаян. При мисълта, че нещо може да се е случило с Джейн, кръвта във вените му се бе разредила като вода.

— Сигурен ли сте, доктор Манело?

— Да, добре съм. Благодаря, че ме уведоми за Уиткъм. — Изправи се и подът под него леко се разлюля. — След час влизам в операция, така че ще отида да хапна. Има ли още нещо за мен?

Секретарката му обсъди още няколко проблема с него и излезе. Вратата се затвори и Мани потъна обратно в стола си. Трябваше да подреди мислите в главата си. Джейн Уиткъм му бе влязла под кожата, но облекчението, което беше изпитал, когато научи, че нищо не й се е случило, го изненада. Добре. Трябваше да се нахрани.

Нареди си да се стегне, изправи се и грабна куп молби за работа на стажантски места, които да прочете в закусвалнята. Докато ги взимаше, нещо падна от бюрото. Той се наведе да го вдигне и се намръщи. Беше принтирана снимка на сърце… шесткамерно.

Нещо се прокрадна в съзнанието на Мани като неясна сянка. Някаква мисъл беше на път да се избистри. Спомен, който се мъчеше да изплува. В следващия момент го прониза остра болка в слепоочията. Изруга, като се чудеше откъде се беше появила тази снимка, и погледна към датата и часа, изписани отдолу. Направена бе тук, в неговата сграда, в неговата операционна и беше отпечатана в собствения му кабинет. Принтерът му винаги оставяше мастило в долния ляв ъгъл и въпросното петно фигурираше на хартията. Обърна се към компютъра си и прегледа файловете. Такава снимка не съществуваше. Погледна часовника си. Нямаше време да продължи да се рови, защото наистина трябваше да се нахрани, преди да започне да оперира.

Напусна луксозния си кабинет и реши, че тази вечер ще играе ролята на старомоден лекар.

Щеше да направи домашно посещение. Първото в професионалната си кариера.

Вишъс извади черни копринени панталони и подходящо сако, наподобяващо смокинг от четирийсетте години. Сложи на врата си проклетия медальон на Примейла и излезе от стаята си, палейки цигара. Докато вървеше по коридора, чу Бъч да ругае полугласно, но цветисто от дневната, като свързваше разни нецензурни думи в причудливи комбинации. Ви си отбеляза да ги запомни.

Завари го седнал на дивана, намръщен над лаптопа на Мариса.

— Какво става, ченге?

— Мисля, че хард дискът е отишъл. — Бъч вдигна поглед към него. — Боже, приличаш на Хю Хефнър.

— Много смешно.

Бъч примигна.

— Съжалявам. По дяволите… Ви, аз…

— Млъкни и ме остави да погледна компютъра. — Ви го взе от коленете на Бъч и бързо огледа ситуацията. — Мъртъв е.

— Трябваше да се досетя. Компютрите в Убежището не стават за нищо. Сървърът им не работи. Сега и това. Мариса е при Мери в голямата къща и се чудят как да наемат повече персонал. Само това й липсваше сега.

— Оставих четири нови лаптопа в килера до кабинета на Рот. Кажи й да вземе един от тях. Бих оправил този, но трябва да тръгвам.

— Благодаря. Ей сега ще се приготвя да дойда с теб.

— Не е нужно да идваш.

Бъч се намръщи.

— Стига глупости. Имаш нужда от мен.

— Някой друг може да те замести.

— Няма да те изоставя.

— Не ме изоставяш. — Вишъс отиде до масата за футбол и хвана една от ръчките. Редицата от малки човечета се завъртя назад и той въздъхна. — Някак… Не знам. Ако си там, ще бъде прекалено реално.

— Искаш някой друг да те придружи ли?

Ви отново завъртя ръчката и от масата се чу бръмчащ шум. Беше посочил Бъч, без да се замисли, но истината бе, че неговото присъствие щеше да усложни нещата. Двамата бяха толкова близки, че щеше да му е трудно да премине пред него през процеса на представяне и ритуала.

Ви огледа дневната.

— Да, мисля, че искам друг.

В последвалата тишина Бъч изглеждаше така, сякаш имаше чиния с прекалено топла храна пред себе си — смутен и несигурен.

— Само искам да знаеш, че бих те подкрепил, независимо от всичко.

— Наясно съм, че на теб може да се разчита.

Ви отиде до телефона, като обмисляше останалите възможности.

— Сигурен ли си, че…

— Да — отговори Ви, докато набираше.

Когато Фюри отговори, Ви каза:

— Имаш ли нещо против да ме придружиш днес? Бъч ще остане тук. Да, благодаря. — Той затвори телефона. Може почеркът да беше малко странен. Не бяха много близки. Но именно това беше целта му. — Фюри ще поеме. Няма проблем. Ще отида до стаята му.

— Ви…

— Млъквай, ченге. Връщам се след два часа.

— Така ми се иска да не трябваше да…

— Няма никакво значение.

Това няма да промени нищо — Джейн и бездруго я нямаше. Той все така щеше да бъде без своята жена. Така че, да, никаква разлика.

— Напълно сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Просто ме чакай тук с водка, когато се върна. Ще ми е нужно питие.

Ви пое през подземния тунел към къщата и се опита да премисли трезво перспективата пред себе си.

Избраницата, с която се свързваше, щеше да е само тяло. Също като него. Двамата щяха да сторят каквото е нужно и когато е нужно. Мъжките му органи щяха да срещнат нейните женски и той щеше да се движи, докато не еякулира. Колкото до пълната липса на възбуда? Това не беше проблем. Избраниците имаха мехлеми, с които да предизвикат ерекция. Така че въпреки пълната му липса на интерес към секса, тялото му щеше да направи това, за което бе родено и отгледано — да осигури оцеляването на най-качествените екземпляри от расата им.

По дяволите, щеше му се всичко да стане по клиничен път, в чашка. Но вампирите бяха опитвали оплождане „ин витро“ в миналото и не бяха постигнали успех. Бебетата трябваше да бъдат заченати по старомодния начин.

Дори не му се мислеше за това, с колко жени щеше да се наложи да бъде. Не можеше да отиде там. Ако отидеше, щеше да…

Вишъс спря в средата на тунела.

Отвори уста.

И крещя, докато гласът му не пресекна.