Освободена любов

Пролог

— Вземи Джейн.

Джейн Уиткъм грабна раницата.

— Все пак ще дойдеш, нали?

— Вече ти казах сутринта. Да.

— Добре.

Джейн се загледа след приятелката си, която пое по тротоара.

Прозвуча клаксон и тя приглади сакото си, изпъна рамене и се запъти към мерцедеса. Майка й я гледаше през стъклото на шофьорското място със свъсени вежди.

Джейн се забърза през улицата. Тревожеше се, че непозволеният предмет в раницата й вдига прекалено много шум. Скочи на задната седалка и го притисна с краката си. Колата потегли, преди да е успяла да затвори вратата.

— Баща ти се прибира тази вечер.

— Какво? — Джейн побутна очилата на носа си. — Кога?

— Довечера, затова се боя, че…

— Не! Ти обеща!

Майка й я погледна през рамо.

— Моля, млада госпожице?

— Обеща ми за тринайсетия ми рожден ден. Кейти и Луси щяха да…

— Вече се обадих на майките им.

Джейн се отпусна назад. Майка й вдигна поглед към огледалото за обратно виждане.

— Махни това изражение от лицето си, ако обичаш. Смяташ се за по-важна от баща си ли? Така ли е?

— Разбира се, че не. Той е Господ.

Мерцедесът се отклони рязко от пътя си и спирачките изсвириха.

Майка й се обърна и замахна с трепереща ръка. Джейн се сви ужасена.

След миг на потисната жестокост майка й отново се завъртя напред и приглади идеално гладката си коса.

— Днес няма да вечеряш с нас. Тортата ти ще бъде изхвърлена.

Колата потегли отново.

Джейн избърса сълзите от лицето си и погледна надолу към раницата си. Досега у тях никога не бяха оставали приятелки за преспиване. Беше се молила с месеци.

Съсипано. Всичко беше съсипано.

Пътуваха в мълчание по целия път до дома. Майка й паркира мерцедеса в гаража и тръгна към къщата, без дори да погледне назад.

— Знаеш къде да отидеш — беше единственото, което й каза.

Джейн поседя в колата в опит да се стегне. После взе раницата и учебниците си и се затътри към кухнята. Ричард, готвачът им, се беше навел над кофата за боклук и изхвърляше тортата с бяла глазура и украса от червени и жълти цветя.

Тя не обели нито дума, защото гърлото й се беше стегнало. Ричард също не каза нищо, защото не я харесваше. Той не харесваше никого, освен Хана.

Джейн влезе в трапезарията през вратата за прислугата. Надяваше се да не се натъкне на по-малката си сестра. Молеше се Хана да е вече в леглото, тъй като не се беше чувствала добре сутринта. Вероятно защото имаше да предава кратък преразказ на книга.

Джейн се запъти към стълбите и видя, че майка й е в дневната.

Възглавничките на канапето. Отново.

Майка й все още беше облечена в светлосиньото си вълнено палто и държеше копринения си шал в ръка. Щеше да остане облечена, докато не я задоволеше видът на възглавничките. Което можеше да отнеме известно време. Стандартът, според който отмерваше, беше същият като за косата й — перфектна гладкост.

Джейн продължи към стаята си. Само се надяваше баща й да пристигне след вечеря. Така нямаше да се налага да се примирява с празния й стол. И той като майка й не търпеше нередности. А липсата на Джейн на масата беше голяма нередност.

Продължителността на лекцията би била още по-голяма, тъй като щеше да я мъмри и заради отсъствието й от семейната вечеря, освен за това, че е била груба с майка си.

На горния етаж, в боядисаната в жълто спалня на Джейн, беше така подредено, както навсякъде в къщата. Всичко си беше на мястото. Като на снимка в списание за интериор.

Единственото, което не трябваше да е тук, беше Хана.

Раницата с непозволеното й съдържание беше прибрана в гардероба върху мокасините и сандалите. Джейн смени училищната си униформа с памучна нощница. Нямаше причина да се облича. Никъде нямаше да ходи.

Взе купа с учебници от бялото си бюро. Имаше домашни по английски, алгебра и френски.

Хвърли поглед към нощното си шкафче. Книгата „Хиляда и една нощ“ я очакваше там.

Не можеше да измисли по-добър начин да изтърпи наказанието си, но първо домашните. Налагаше се. Иначе би се чувствала прекалено виновна.

Два часа по-късно седеше на леглото с книгата в скута си, когато вратата се отвори и Хана провря глава вътре. Червените й къдрици също бяха отклонение от нормата. Всички други в семейството бяха руси.

— Донесох ти храна.

Джейн се изправи, разтревожена за малката си сестра.

— Ще загазиш.

— Не, няма. — Хана й подаде малка кошница, покрита с ленена кърпа. Вътре имаше сандвич, ябълка и бисквити. — Ричард ми ги даде, за да имам нещо за похапване вечерта.

— Ами за теб?

— Не съм гладна. Вземи.

— Благодаря, Хана. — Джейн взе кошницата, а Хана приседна на таблата на леглото.

— Е, казвай, какво направи?

Джейн поклати глава и отхапа от сандвича с ростбиф.

— Ядосах се на мама.

— Защото отмени партито ти ли?

— Аха.

— Имам нещо, с което да те разведря. — Хана сложи парче сгънат картон на юргана. — Честит рожден ден!

Джейн погледна към картичката и примигна бързо няколко пъти.

— Благодаря, Хана.

— Не бъди тъжна. Аз съм тук. Отвори си картичката. Направих я за теб.

Отпред с несръчна ръка сестра й беше нарисувала две фигури. Едната беше с права руса коса и отдолу беше написано „Джейн“. Другата имаше къдрава рижа коса и в краката й се мъдреше името „Хана“. Държаха се за ръце и на кръглите им лица грееха големи усмивки.

Точно когато Джейн се канеше да отвори картичката, фарове от приближаваща се кола осветиха къщата.

— Татко си дойде — прошепна Джейн. — По-добре изчезвай.

Хана не изглеждаше така разтревожена, както обичайно би била.

Вероятно защото не се чувстваше добре. Или нещо я разсейваше. Нещо нейно си. През повечето време Хана живееше в мечтите си, което сигурно беше и причината за постоянното й щастие.

— Хана, говоря сериозно. Върви.

— Добре, но наистина съжалявам, че партито ти се провали. — Тя потътри крака към вратата.

— Хана… Харесвам картичката си.

— Още не си я погледнала отвътре.

— Не е нужно. Харесвам я, защото ти си я направила за мен.

Лицето на Хана разцъфна в една от типичните й лъчезарни усмивки, които напомняха на Джейн за слънчев ден.

— Това сме ние двете.

Докато вратата се затваряше, Джейн дочу гласовете на родителите си от преддверието. Тя набързо изяде храната, скри кошницата в гънките на покривката върху леглото си и отиде до купчината с учебници. Взе в леглото със себе си „Записките на клуба Пикуик“ на Чарлз Дикенс. Реши, че ако работи над домашните си, когато баща й влезе, това би й спечелило точки.

Родителите й се качиха на горния етаж един час по-късно и тя се напрегна в очакване на почукването на баща си. Но той не почука.

Това беше странно. Баща й с неговата властност беше точен като часовник и в предвидимостта му имаше нещо изненадващо успокоително. Въпреки това тя не обичаше да има вземане-даване с него.

Сложи книгата настрана, изгаси лампата и мушна краката си под обшития с дантела юрган. Дълго лежа под балдахина на леглото, без да може да заспи, и накрая чу големият стенен часовник срещу стълбите да отброява дванайсет пъти.

Полунощ.

Измъкна се от леглото, отиде до дрешника, извади раницата и отвори ципа. Дъската Уиджа1 изпадна и се разтвори на пода с лице нагоре. Джейн я грабна, уплашена да не се е счупила, и намести стрелката.

С приятелките й очакваха с нетърпение да играят, защото всички искаха да научат за кого ще се омъжат. Джейн харесваше момче на име Виктор Браун, който беше в класа й по математика. Напоследък често разговаряха и тя много се надяваше да станат двойка. За беда не беше сигурна в неговите чувства към нея. Може би я харесваше само защото му даваше отговорите на задачите.

Джейн положи дъската на леглото си, отпусна ръце върху стрелката и дълбоко пое дъх.

— Как се казва момчето, за което ще се омъжа?

Не очакваше стрелката да помръдне. Така и стана.

Опита още няколко пъти и се облегна назад ядосана. След минута почука на стената над леглото си. Сестра й почука обратно в отговор и не след дълго се промъкна през вратата. Развълнува се, като видя дъската, скочи на леглото и заподхвърля стрелката във въздуха.

— Как се играе?

— Шшт! — Боже, ако ги хванеха, щяха да ги накажат да не излизат. Завинаги.

— Извинявай. — Хана седна с подвити под себе си крака. — Как…?

— Задаваш въпроси и играта ти дава отговори.

— Какво можем да питаме?

— За кого ще се омъжим. — Джейн вече беше притеснена. Ами ако отговорът не беше Виктор? — Започни ти. Сложи ръка върху стрелката, но без да я буташ. Ето така. Добре… За кого ще се омъжи Хана?

Стрелката не помръдна. Дори след като Джейн повтори въпроса.

— Повредена е. — Хана се дръпна.

— Чакай да пробвам с друг въпрос. Сложи си ръцете пак там. — Джейн пое дълбоко въздух. — За кого ще се омъжа аз?

Чу се тихо проскърцване и стрелката започна да се движи. Когато се спря на „В“, Джейн потръпна. Със сърце в гърлото тя наблюдаваше как продължи към „И“.

— Виктор е! — заяви Хана. — Ще се омъжиш за Виктор!

Джейн дори не си направи труда да шътне на сестра си. Беше прекалено хубаво, за да е…

Стрелката се придвижи към „Ш“. „Ш“ ли?

— Това е грешка — промълви Джейн. — Трябва да е грешка.

— Не спирай. Нека да видим кой е.

Но ако не беше Виктор, тогава кой. Не познаваше момче, чието име да започва с „Виш…“. Джейн се опита да пренасочи стрелката, но тя настояваше да стигне до буквата „Ъ“. И накрая „С“.

ВИШЪС.

Страх изпълни гърдите на Джейн.

— Казах ти, че е повредена — измърмори Хана. — Що за име е Вишъс?

Джейн отмести поглед от дъската и потъна обратно във възглавниците. Това беше най-ужасният й рожден ден досега.

— Може би трябва да опитаме отново — предложи Хана. Когато Джейн се поколеба, тя се намръщи. — Хайде, и аз искам отговор. Така ще е честно.

Сложиха пръсти обратно върху стрелката.

— Какво ще получа за Коледа? — попита Хана.

Стрелката не помръдна.

— Опитай с „да“ или „не“, за да я накараш да се задвижи — каза Джейн, още притеснена от отговора, който беше получила. Може би дъската имаше проблеми с правописа.

— Ще получа ли нещо за Коледа? — смени въпроса Хана.

Стрелката изскърца.

— Дано да е пони — избъбри Хана, докато стрелката се движеше. — Трябваше това да попитам.

Стрелката спря на отговор „не“.

И двете се втренчиха невярващо в нея.

Хана обгърна тялото си с ръце.

— Но аз искам подаръци.

— Това е само игра — отсече Джейн и затвори дъската. — И наистина е повредена. Преди малко я изпуснах.

— Искам подаръци.

Джейн се протегна и прегърна сестра си.

— Не се тревожи заради тази тъпа дъска. Аз задължително ще ти подаря нещо за Коледа.

След като малко по-късно Хана си тръгна, Джейн се мушна отново под завивките.

Противна дъска. Противен рожден ден. Всичко беше противно.

Докато затваряше очи, осъзна, че така и не беше отворила картичката от Хана. Светна отново лампата и се протегна към нощното си шкафче. Вътре пишеше:

Отговорът, който бяха получили за коледните подаръци, беше абсолютно погрешен. Всички обичаха Хана и винаги й подаряваха по нещо. Дори понякога успяваше да размекне баща им, а това никой друг не го умееше. Така че, разбира се, щеше да получи подаръци.

Глупава дъска.

След известно време Джейн заспа. Явно беше заспала, защото Хана я събуди.

— Добре ли си? — попита Джейн и седна в леглото. Сестра й стоеше до нея в памучната си нощница със странно изражение на лицето.

— Трябва да вървя. — Гласът на Хана беше тъжен.

— В банята ли? Лошо ли ти е? — Джейн отметна завивката настрана. — Ще дойда с теб.

— Не можеш — въздъхна Хана. — Трябва да тръгвам.

— Като свършиш, каквото имаш да вършиш там, ела да спиш при мен, ако искаш.

Хана погледна към вратата.

— Страх ме е.

— Не е приятно да ти е лошо. Но аз винаги ще съм насреща за теб.

— Трябва да тръгвам. — Хана изведнъж изглеждаше толкова пораснала. Никак не приличаше на десетгодишна. — Ще се опитам да се върна. Ще направя всичко възможно.

— Добре. — Може би сестра й имаше температура. — Да повикам ли майка?

Хана поклати глава.

— Исках да видя само теб. Заспивай.

Хана излезе от стаята и Джейн положи глава обратно на възглавницата си. Искаше да отиде да провери дали сестра й е добре, но сънят я пребори, преди да успее да предприеме нещо.

На следващата сутрин я събудиха нечии тежки стъпки, тичащи по коридора. Първо реши, че някой е изпуснал нещо, оставящо леке на килим, стол или покривка, но после чу сирена на линейка да приближава по алеята.

Джейн стана от леглото, погледна през прозореца и после подаде глава в коридора. Баща й говореше с някого на долния етаж, а вратата на стаята на Хана беше отворена.

Джейн мина на пръсти по персийския килим. Сестра й никога не ставаше толкова рано в събота. Явно наистина не беше добре.

Спря на прага. Хана лежеше в леглото с очи, вперени в тавана. Кожата й беше с цвета на снежнобелите чаршафи около нея. Не мигаше.

В отсрещния ъгъл на стаята, възможно най-далече от Хана, майка им беше седнала пред прозореца. Коприненият й халат с цвят на слонова кост се стелеше на пода около нея.

— Връщай се в леглото. Веднага.

Джейн се втурна обратно към стаята си. Докато затваряше вратата, видя баща си да се качва по стълбите с двама мъже в тъмносини униформи. Говореше авторитетно и тя различи думите вроден порок на сърцето.

Джейн скочи в леглото си и се зави през глава. Докато трепереше в мрака, се почувства много малка и уплашена.

Дъската не беше сгрешила. Хана нямаше да получи коледни подаръци и нямаше да се омъжи.

Но малката сестричка на Джейн удържа обещанието си. Тя наистина се върна.