Освободена любов

16.

Пациентът я гледаше странно и Джейн огледа набързо дрехите си, да не би нещо да виси.

— Какво? — промърмори тя, ритайки с крак, за да смъкне надолу крачола на панталона си.

Изобщо не трябваше да пита. Сурови типове като него обикновено не харесваха жени, които плачат, но ако това беше причината, той можеше да си гледа работата. Всеки на нейно място би се разстроил. Всеки.

Само дето, вместо да коментира ревльовците изобщо или нея конкретно, той взе чинията с пилешко от подноса и започна да яде.

Отвратена от него и от цялата ситуация, тя се върна при креслото си. Това, че загуби бръснача, обезсмисли бунта й, и въпреки че беше боец по природа, се предаде и заложи на изчакването. Ако имаха намерение да я убият, досега да го бяха направили. Основният въпрос сега беше измъкването оттук. Молеше се да се случи скоро. И по възможност да не включва погребална агенция и урна с праха й.

Когато пациентът хвана едно пилешко бутче, тя разсеяно си помисли, че той има красиви ръце.

Добре, сега вече беше отвратена и от себе си. По дяволите, със същите тези ръце той я беше сграбчил и бе съблякъл лекарската й престилка, сякаш беше някаква кукла. И това, че после я сгъна внимателно, не го правеше герой.

Дългото мълчание и тихото потропване на сребърните му прибори по чинията, й напомниха ужасните тихи вечери с родителите й.

Боже, храненията в онази задушна трапезария в стил „крал Джордж“ бяха направо болезнени. Баща й седеше начело на масата с кралско неодобрение и наблюдаваше колко сол слагат в храната си и как я ядат. Според доктор Уилям Росдейл Уиткъм единствено месото трябваше да се соли, зеленчуците — никога, и мнението му беше категорично, всички в къщата трябваше да се съобразяват. На теория. Джейн нарушаваше правилото най-редовно, като се беше научила да отмята китката си, така че да поръси и задушените броколи, варения фасул или печените на грил тиквички.

Тя поклати глава. След като беше минало толкова време и той беше вече мъртъв, не биваше все още да се ядосва, а и това бяха излишни емоции. Освен това точно в момента имаше други грижи, нали така.

— Попитай ме — изрече внезапно пациентът.

— Какво?

— Всичко, което искаш да знаеш. — Той попи устните си с брокатената салфетка и избърса козята си брадичка. — Това ще усложни крайната ми задача, но поне няма да седим и да слушаме потропването на приборите ми.

— Каква точно е крайната ти задача? — Дано не е да купи чували, в които да сложи частите от тялото й.

— Не те ли интересува какво съм аз?

— Знаеш ли, освободи ме и ще ти задам цял куп въпроси за вида ти. Дотогава съм малко заета с мисълта как ще завърши хубавата ми кратка ваканция.

— Дадох ти дума…

— Да бе. Също така ме нападна преди малко. И само ако ми кажеш, че е било за мое добро, не отговарям за реакцията си. — Джейн погледна надолу към късите си нокти и започна да избутва кожичките си. След като приключи с лявата си ръка, вдигна поглед. — Относно задачата ти… ще имаш ли нужда от лопата, за да я свършиш?

Пациентът погледна в чинията си и мушна вилицата в ориза, сребърните й зъбци се плъзгаха между зрънцата, пробождайки някои от тях.

— Задачата ми… така да се каже… е да направя така, че да не си спомняш нищо от това.

— Чувам го за втори път и честно казано, мисля, че това са глупости. Малко ми е трудно да си представя, че още ще дишам и няма да си спомням как някакъв тип ме метна през рамо, измъкнаха ме от болницата и бях доведена тук като твой личен лекар. Как точно си мислиш, че ще забравя това?

Ярките му като диаманти ириси се вдигнаха към нея.

— Ще ти отнема тези спомени. Напълно ще ги залича от паметта ти. Няма да си спомняш нито моето съществуване, нито че си била тук.

Тя му отправи присмехулен поглед.

— Да бе…

В този миг усети парене в главата си и с гримаса допря пръсти до слепоочията си. Когато свали ръцете си, погледна пациента и се намръщи. Какво ставаше, по дяволите? Той ядеше, но не от подноса, който беше тук преди. Кой беше донесъл нова храна?

— Приятелят ми с шапката на „Ред Сокс“ — поясни пациентът и избърса устата си. — Не си ли спомняш?

Силно изчервена, си спомни всичко: как Ред Сокс влезе, как пациентът й отне бръснача, как тя се бореше с него.

— Мили… боже — прошепна Джейн.

Пациентът продължи да се храни, все едно изтриването на паметта не беше по-необичайно от печеното пиле, което поглъщаше.

— Как?

— По неврологичен път. Нещо като шев и кройка.

— Как?

— В какъв смисъл как?

— Как намираш спомените? Как ги отделяш? Ти…

— Моята воля. Твоят мозък. Това е достатъчно конкретно.

Тя присви очи.

— Един бърз въпрос. Тази магична дарба, свързана със сивото вещество, съпътствана ли е с абсолютна липса на угризения за целия ви вид, или само ти си лишен от съвест по рождение?

Той спусна приборите си.

— Моля?

Изобщо не я интересуваше, че го е обидила.

— Първо ме отвлече, сега ще заличиш спомените ми и дори не съжаляваш, нали? Третираш ме като вещ, взета назаем…

— Опитвам се да те защитя — отсече рязко той. — Имаме врагове, доктор Уиткъм. Такива, които биха те открили, ако знаеш за нас, биха те отвели на тайно място, за да те убият… след известно време. Няма да го допусна.

Джейн се изправи.

— Слушай, прекрасни принце, цялата тази реторика за защита е прекрасна, но не бихме имали нужда от това, ако не бяхте ме отвлекли.

Той остави приборите в чинията и тя се приготви, че ще й се развика. Вместо това той промълви тихо:

— Виж… беше писано да дойдеш с мен.

— Нима? Да не би на задника ми да имаше закачен надпис: „Отвлечи ме“?

Той остави чинията на шкафчето отстрани и я избута, сякаш храната го отвращаваше.

— Получавам видения — измърмори едва чуто.

— Видения.

Той не каза нищо повече и тя се замисли за номера с изтриването на спомените, който й приложи. Ако беше способен на това… Исусе, да не би да говореше за гледане в бъдещето?

Джейн преглътна мъчително.

— Тези видения не са сладникави вълшебства от приказките, нали?

— Не са.

— По дяволите.

Той поглади козята си брадичка, сякаш преценяваше колко точно да й каже.

— Получавам ги от край време, после внезапно изчезнаха. Не бях имал видение… всъщност, получих едно за Бъч преди няколко месеца, и понеже му се доверих, спасих живота му. Така че, когато братята дойдоха в болничната стая, им казах да те вземат, защото бях имал видение за теб. Говориш ми за съвест? Ако нямах такава, бих те оставил там.

Тя си припомни как се бе държал агресивно с най-близкия си и скъп човек заради нея. Истината беше, че дори когато й взе бръснача, беше внимателен. А и мигът, в който се бе сгушил в нея, дирейки утеха.

Възможно беше да си е мислил, че постъпва правилно. Това не означава, че тя му прощава, но… все пак бе по-добро от отвличане като на Пати Хърст5, без никакво чувство за вина.

След момент на неловко мълчание тя го подкани:

— Трябва да си изядеш храната.

— Приключих.

— Не, не си. — Тя посочи с глава към чинията. — Хайде.

— Не съм гладен.

— Не съм те питала дали си гладен. И да знаеш, че окото ми няма да мигне да ти запуша носа и да те натъпча, ако е нужно.

Последва кратко мълчание и той… боже… той й се усмихна. Между козята му брадичка ъгълчетата на устните му се вдигнаха, а край очите му се появиха бръчици от смях.

Дъхът на Джейн спря. Той беше прекрасен, помисли си тя, под приглушената светлина на лампата, падаща върху масивната му челюст и лъскавата черна коса. Въпреки че дългите му кучешки зъби още й се струваха малко странни, той изглеждаше доста повече… като човек. Достъпен. Привлекателен…

О, не. Никакви такива. Не.

Джейн пренебрегна факта, че се беше изчервила.

— Какво си мислиш, като ми показваш белите си зъби? Нали не си въобразяваш, че се шегувам за храната?

— Не, просто никой друг не ми говори така.

— Е, аз го правя. Това притеснява ли те? Тогава можеш да ме освободиш. Сега яж или ще те нахраня като бебе, а съм сигурна, че това ще срине егото ти.

Още беше леко усмихнат, когато сложи чинията обратно в скута си и бавно дояде вечерята си. Щом приключи, тя отиде и взе чашата за вода, която беше изпразнил.

Напълни я отново в банята и му я занесе.

— Пий още.

Той я пресуши до дъно. Остави празната чаша на нощното шкафче, а тя се загледа в устата му с отново пробуденото любопитство на учен.

Миг по-късно горната му устна се повдигна и откри предните му зъби. Кучешките му зъби определено блестяха на светлината на лампата. Остри и бели.

— Удължават се, нали? — попита тя и се наведе към него. — Удължават се, когато се храниш.

— Да. — Той затвори устата си. — Или когато се ядосам.

— И стават отново нормални след това. Ще ми ги покажеш ли пак?

Той го направи и тя пипна ръба на един от зъбите му — цялото му тяло потрепери.

— Извинявай. — Тя се намръщи и отдръпна ръката си. — Болят те от интубирането ли?

— Не. — Клепачите му натежаха и тя го изтълкува като умора…

Боже, какъв беше този аромат? Тя вдиша дълбоко и разпозна смесицата от остри подправки, на които й замириса хавлията в банята.

Умът й бе завладян от мисълта за секс. Такъв, при който губиш всичките си задръжки. Усещането за който остава с дни.

Стига.

— Веднъж на около два месеца.

— Моля? А, вие толкова рядко ли…

— Се храним. Зависи от напрежението. И от нивото на активност също.

Добре, това съвсем прогони мисълта за секс. В съзнанието й пробягаха мрачни сцени от описанията на Брам Стокър6 и тя си го представи как преследва хора и оставя нахапаните им трупове в тъмни улички. Очевидно той долови нейната неприязън и гласът му стана рязък.

— Това е нормално за нас. Не ни отвращава.

— Убивате ли ги? Хората, които хващате? — Тя събра всички сили за отговора.

— Хора? По-скоро вампири. Храним се от противоположния пол на нашия вид, не на вашия. И няма никакви убийства.

Тя повдигна вежди.

— О!

— Легендата за Дракула е ужасна досада.

Умът й се изпълни с въпроси.

— Как се случва? Какъв е вкусът?

Той наклони глава. Очите му се отместиха от лицето към врата й. Джейн бързо сложи ръка на гърлото си.

— Не се тревожи — каза сухо той. — Сит съм. Освен това човешката кръв не ми върши работа. Твърде нехранителна е, за да ме интересува.

Добре. Ясно. Хубаво.

Само дето й стана малко неприятно. Сякаш в еволюционно отношение тя беше втора категория.

— Слушай… искам да проверя превръзката. Нищо чудно да е време да я махна.

— Давай.

Пациентът се облегна на възглавниците, мускулите на масивните му ръце се раздвижиха под гладката кожа. Тя спря за момент, когато завивката се смъкна от раменете му. С възвръщането на силите си той сякаш ставаше по-едър. По-едър и… по-сексапилен.

С усилие отклони ума си от посоката, в която беше поел, и се улови за медицинския му проблем като за спасителен пояс. С уверено движение на професионалист тя махна изцяло защитното покритие на превръзката от гърдите му и освободи лейкопласта от марлята между гръдните мускули. Повдигна превръзката и поклати глава. Изумително. Върху кожата му се виждаше единствено белег с формата на звезда, който беше отпреди. Белезите от операцията изглеждаха като леко обезцветена кожа и съдейки по това, смело можеше да допусне, че отвътре е също толкова добре възстановен.

— Това обичайно ли е? — попита тя. — Това бързо оздравяване.

— В Братството, да.

Боже! Ако можеше да проучи регенерирането на клетките му, би разгадала някои от тайните на процеса на стареене при хората.

— Забрави. — Той отмести крака навътре в леглото и стисна челюст. — Няма да сме опитни мишки на вашия вид. Сега, ако не възразяваш, ще взема душ и ще изпуша една цигара. — Тя отвори уста, но той я прекъсна. — Ние не се разболяваме от рак, така че си спести лекцията, става ли?

— Не се разболявате от рак? Защо? Как…

— По-късно. Нуждая се от гореща вода и никотин.

Тя се намръщи.

— Не искам да пушиш около мен.

— Точно затова отивам в банята. Там има вентилатор.

Той стана и чаршафът се свлече от тялото му, а тя бързо извърна поглед. Не беше ново за нея да види гол мъж, но той й се стори някак различен.

Е, да. Беше метър и деветдесет и пет на ръст и масивен като скала.

Тя тръгна към креслото си и седна, но чу звук от влачене на крака и после тупване. Вдигна поглед разтревожена. Пациентът беше толкова нестабилен, че беше загубил равновесие и се беше подпрял на стената.

— Имаш ли нужда от помощ?

Моля те, кажи не. Моля те кажи…

— Не.

Благодаря ти, Господи.

Той взе запалка и цигара, явно ръчно свита, от нощното шкафче и прекоси стаята. Джейн седеше в ъгълчето си и наблюдаваше, готова да скочи и да го подкрепи, ако се наложеше.

А може би го наблюдаваше по причина, различна от страха й той да не падне по очи върху килима. Гърбът му беше изумителен, мускулите му — масивни, но елегантни — се източваха от раменете към гръбнака. А задникът му беше…

Джейн закри очите си с ръка и не я свали, докато вратата не се затвори. След толкова години в медицината и хирургията, онази част в Хипократовата клетва, която забраняваше да сваляш пациент, й беше пределно ясна.

Особено в случай, че въпросният пациент те е отвлякъл. Боже. Това наистина ли й се случваше?

Миг по-късно чу пускането на водата в тоалетната и очакваше звука от душа. Когато нищо не се случи, реши, че сигурно иска първо да изпуши цигарата…

Вратата се отвори и пациентът излезе, клатушкайки се като шамандура в океана. Сграбчи касата на вратата с ръката в ръкавица и мускулите му се напрегнаха.

— По дяволите… замаян съм.

Джейн превключи изцяло на режим лекар и тръгна бързо към него, независимо че беше гол и два пъти по-едър от нея и че само преди няколко минути гледаше задника му, сякаш бе на разпродажба. Тя обхвана с ръка стегнатия му кръст и подпря тялото му със своето, напрегнала мускули.

Беше ужасно тежък, когато се облегна на нея, и тя едва го заведе до леглото. Той легна, като изричаше проклятия, а тя се протегна през него за чаршафа и погледът й се спря на белезите между краката му. Предвид бързото зарастване на белезите от операцията, се зачуди защо тези бяха останали по тялото му.

Той рязко дръпна завивката от ръката й и чаршафът се разстла върху него като черен облак. Покри очи с ръка, единствено краят на брадичката му се виждаше.

Той беше засрамен.

В тишината помежду тях той беше… засрамен.

— Искаш ли да те измия?

Дъхът му спря и когато не отговори дълго време, тя очакваше, че ще й откаже. Тогава устните му едва се размърдаха.

— Би ли го направила?

Приготви се да му отговори сериозно, но осъзна, че това щеше да го притесни още повече.

— Мога ли да откажа, тръгнала съм да ставам светица, това е новата ми цел в живота.

Той се усмихна леко.

— Напомняш ми на Бъч… най-добрия ми приятел.

— За Ред Сокс ли говориш?

— Да, той винаги има готовност да пусне някой лаф.

— Не знаеш ли, че духовитостта е признак за интелигентност?

Пациентът отпусна ръката си.

— Никога не съм се съмнявал в твоята. Нито за миг.

Джейн трябваше да потисне ахването си. В очите му блестеше уважение към нея, а тя проклинаше себе си. Мъж, който си падаше по умни жени, я привличаше повече от всичко.

По дяволите.

Стокхолм. Стокхолм. Стокхолм…

— Много бих искал едно къпане. — След това добави: — Моля.

Джейн се прокашля.

— Да. Добре.

Тя прерови войнишките мешки, намери една пластмасова купа и тръгна към банята. След като я напълни с топла вода и взе една гъба, се върна и седна на нощното шкафче отляво.

Намокри гъбата, изстиска водата и шумът от нея прозвънтя в тихата стая.

Поколеба се. Намокри гъбата отново. Изцеди я.

Хайде, действай, вече отвори гръдния му кош и бръкна вътре. Можеш да се справиш и с това. Не е проблем.

Мисли за него като за капак на кола, просто площ за почистване.

— Добре. — Джейн се протегна, постави топлата гъба върху ръката му над лакътя и пациентът потрепери. — Гореща ли е?

— Не.

— А какво значеше тази гримаса?

— Нищо.

При други обстоятелства щеше да бъде по-настойчива, но сега си имаше свои проблеми. Бицепсът му беше внушителен, а под загорялата кожа прозираше всяко мускулно влакно. Същото се отнасяше за широките му рамене и хлътнатината, водеща към гръдния мускул. Той беше в идеална физическа форма, нямаше нито грам мазнина по него, стегнат като расов жребец и мускулест като лъв.

Докато изтриваше гърдите му, тя спря върху белега отляво. Кръглият знак беше дълбоко в плътта, сякаш дамгосан.

— Защо това не е зараснало добре? — попита тя.

— Сол. — Той се размърда, като че ли я подканяше да продължи с къпането му. — Запечатва раната.

— Значи е било нарочно?

— Да.

Тя намокри гъбата отново, изцеди я и се наведе, за да достигне другата му ръка. Щом приближи към китката, той я отдръпна.

— Не искам да се приближаваш до ръката ми дори когато е с ръкавица.

— Защо е…

— Не ми се говори за това, така че въобще не питай.

Яснооо.

— Това едва не уби една от медицинските ми сестри, знаеш ли?

— Не съм изненадан. — Той се загледа в ръкавицата. — Бих я отрязал, ако можех.

— Не те съветвам.

— Естествено, че не. Ти не знаеш какво означава да живееш с този кошмар…

— Не, исках да кажа, че ако бях на твое място, бих помолила някой друг да го направи. Шансът за успех би бил по-голям.

Последва миг тишина, после пациентът избухна в смях.

— Умница.

Джейн прикри усмивката си, докато потапяше и изцеждаше гъбата отново и отново.

— Само споделям медицинското си мнение.

Докато движеше гъбата надолу към стомаха му, смехът му премина през гръдния му кош и корема, а мускулите му се стягаха и отпускаха.

Изведнъж спря да се смее. От устата му излезе звук, подобен на свистене, и долната част на тялото му се разшава под завивките.

— Добре ли е прободната рана? — попита тя.

Почувства се виновна, когато той измърмори нещо като колебливо да. Толкова беше загрижена за гръдния кош, че не бе обърнала достатъчно внимание на пробождането.

Повдигна превръзката и видя, че раната е напълно зараснала. Само бледа розова линия показваше къде е била.

— Ще махна това. — Тя отстрани бялата марля, сгъна я на две и я хвърли в кошчето. — Ти си невероятен, знаеш ли? Начинът, по който оздравяваш, е…

Докато отново мокреше гъбата, тя се чудеше дали иска да продължи надолу. Далеч надолу. Например… чак до края. Най-малко се нуждаеше от още интимни подробности за съвършенството на тялото му, но искаше да довърши работата си… ако ще само за да докаже на себе си, че не е по-различен от другите й пациенти.

Можеше да го направи.

Но когато понечи да отметне завивката, той я сграбчи и я задържа на място.

— Едва ли ще искаш да продължиш.

— Не е нещо, което не съм виждала. — Когато той затвори очи, без да й отвърне, тя каза тихо: — Оперирах те и съм наясно, че си отчасти кастриран. Не съм ти гадже, лекар съм. Гарантирам ти, че нямам отношение към тялото ти, освен в клиничен аспект.

Той трепна, преди да успее да прикрие реакцията си.

— Нямаш отношение?

— Нека те измия. Не е кой знае какво.

— Добре. — Очите му с диамантен блясък се присвиха. — Както искаш.

Тя дръпна завивката.

— Няма от какво да се…

Да му се не види! Пациентът беше с ерекция. Огромна ерекция — от чатала чак до пъпа му. Гледката бе впечатляваща.

— Не е кой знае какво, нали така каза? — подхвърли той.

— Хм… — Тя прочисти гърлото си. — Ами… просто ще продължа.

— Не възразявам.

Проблемът беше, че не можеше да си спомни точно какво трябва да прави с гъбата. Гледаше го втренчено. Наистина втренчено.

А и каква друга реакция можеше да има пред мъж, надарен с инструмент като бейзболна бухалка?

О, боже, наистина ли мислеше това?

— След като вече си видяла какво ми е причинено — каза сухо той, — предполагам, че оглеждаш за нечистотии в пъпа ми.

Да. Точно така.

Джейн се върна към задачата си и прокара гъбата надолу по ребрата му.

— И тъй… Как се случи?

Той не отговори и тя погледна лицето му. Очите му бяха насочени към другия край на стаята, погледът му беше безжизнен. Беше виждала това при пациенти, жертва на нападение, и знаеше, че си припомня ужаса.

— Майкъл — промълви тя, — кой те нарани?

Той се намръщи.

— Майкъл?

— Не се ли казваш така? — Тя потопи гъбата. — Защо ли не съм изненадана?

— Ви.

— Моля?

— Наричай ме Ви.

Тя отново се залови с къпането.

— Нека да е Ви.

Джейн наклони глава и се загледа в ръката си, която се движеше нагоре-надолу по тялото му. Още се бавеше и не отиваше надолу. Защото, въпреки разсейването с грозния спомен от миналото му, ерекцията му въобще не беше спаднала. Добре, трябваше да продължи надолу. Ехо, та тя бе възрастен човек. Лекар. С няколко любовници зад гърба си. Това беше просто биологична реакция, предизвикваща нахлуване на кръв в невероятно големия му…

Мислите й пак се отнасяха в грешна посока.

Докато Джейн изтриваше хълбока му, се опита да пренебрегне факта, че при допира й той изви гръб нагоре и възбуденият му член се насочи напред.

Тя вдигна поглед към него… и замръзна. Очите му бяха насочени към шията й, пламтящи от желание, но не само сексуално.

Всякакво привличане, което може би беше изпитала към него, се изпари. Това беше мъж от друг вид, не човек. И беше опасен.

Погледът му се премести към ръката й с гъбата.

— Няма да те ухапя.

— Добре, защото не искам да го правиш. — С това беше наясно. По дяволите, добре че я погледна по този начин, защото я върна в действителността. — Виж, не че искам да узная от опит, но боли ли?

— Не знам. Никога не съм бил ухапван.

— Нали каза, че…

— Храня се от жени. Но никой не се е хранил от мен.

— Защо? — Той стисна здраво устни и тя сви рамене. — Можеш да ми кажеш. После няма да си спомням нищо, нали така? Така че какво ти струва да споделиш?

Мълчанието продължи и изнервена от напрежението около таза му, тя реши да продължи от краката нагоре. Прокара гъбата по ходилата му, после по пръстите и той подскочи, сякаш имаше гъдел. Тя продължи към глезените.

— Баща ми не искаше да създавам потомство — изрече внезапно пациентът.

Тя мигом вдигна очи към неговите.

— Какво?

Той вдигна ръката си с ръкавицата, после посочи татуираното си слепоочие.

— Не ставам. Разбираш ли, не съм нормален. Така че баща ми се опита да се справи с мен като с куче. Естествено, беше му добре дошло, защото представляваше и жестоко наказание. — Когато тя издаде съчувствена въздишка, той вдигна показалеца си насреща й. — Ако започнеш да ме съжаляваш, ще размисля за даденото обещание да не те ухапя.

— Никакво съжаление, честна дума — излъга тя с мек глас. — Но какво общо има това с пиенето от…

— Не обичам да споделям.

Себе си, помисли си тя. С никого… освен с Ред Сокс може би.

Тя внимателно изтри с гъбата пищяла му.

— За какво беше наказан?

— Може ли да те наричам Джейн?

— Да. — Тя отново натопи гъбата и я положи върху прасеца му.

Той пак замълча и тя реши да го остави на мира. Засега.

Под ръката й коляното му се сгъна, по бедрото му мина чувствена тръпка. Очите й се стрелнаха към ерекцията му и тя преглътна мъчително.

— Репродуктивната ви система като нашата ли е? — попита тя.

— Кажи-речи.

— Имал ли си любовници хора?

— Не се занимавам с хора.

Тя се усмихна с неудобство.

— Тогава няма да питам за кого мислиш в момента.

— Хубаво. Едва ли отговорът щеше да ти е по сърце.

Тя се сети за начина, по който той гледаше Ред Сокс.

— Гей ли си?

Той присви очи.

— Защо питаш?

— Изглеждаш доста привързан към приятеля си. Онзи с бейзболната шапка.

— Познавала си го отпреди, нали?

— Да, познат ми е, но не мога да си спомня откъде.

— Това би ли те притеснило?

Тя прокара гъбата нагоре по бедрото до чатала му, после бързо отмести ръката си.

— Ако си гей ли? Ни най-малко.

— Защото би се почувствала в безопасност, нали?

— Да, но и защото нямам предразсъдъци. Като лекар много добре осъзнавам факта, че каквито и да са предпочитанията ни, отвътре всички сме еднакви.

Е, хората поне. Тя седна на леглото и отново се залови да изтрива краката му. Когато приближи до ерекцията му, дъхът му спря и огромният член потрепна. Тазът му се надигна и тя погледна лицето му. Беше прехапал долната си устна, кучешките му зъби се врязваха в меката плът.

Добре, това вече беше…

Не й влизаше в работата. Но все пак очевидно наистина имаше горещи фантазии за Ред Сокс в момента.

Като си каза, че това е най-обикновена ситуация, без нито за миг да повярва на лъжата си, тя се зае да измие корема му покрай щръкналия член. Щом ръбчето на гъбата леко го докосна, той издаде съскащ звук.

Бог да й е на помощ, ето че пак го направи, докато се движеше бавно наоколо, още повече засили ерекцията му.

Ръцете му стиснаха чаршафите и с тих дрезгав глас той промълви:

— Ако продължаваш така, ще видиш колко много приличам на мъж човек.

Мили боже, тя искаше да види… Не, не искаше. Да, искаше.

Гласът му стана по-дълбок.

— Искаш да ме докараш до оргазъм ли?

Тя се прокашля.

— Не, разбира се. Това би било…

— Неуместно? Кой ще разбере? Тук сме само аз и ти. И честно казано, точно сега добре ще ми дойде малко удоволствие.

Тя затвори очи. Знаеше, че силната му възбуда не е породена от нея. Освен това не се канеше да скочи в леглото и да се възползва от него. Но искаше ли всъщност да узнае колко добре изглежда той, докато…

— Джейн, погледни ме. — Сякаш контролираше очите й, те се вдигнаха бавно и срещнаха неговите. — Не лицето ми, Джейн. Ще гледаш ръката ми. Сега.

Тя се подчини, защото дори не й хрумна, че може да не го послуша. Видя как облечената му в ръкавица длан отпусна чаршафите, сграбчени в мъртва хватка, и обхвана дебелия му възбуден член. Пациентът рязко изпусна въздух и задвижи ръка надолу-нагоре по набъбналата розова плът, контрастираща с черната кожа на ръкавицата.

О… боже… мой.

— Искаш ти да го направиш, нали? — изрече той пресипнало. — Не защото ме желаеш. А защото се чудиш какво е чувството и как изглежда, когато свършвам.

Докато той продължаваше движенията си, тя се вцепени напълно.

— Не е ли така, Джейн? — Дишането му се учести. — Искаш да знаеш как се чувствам. Какви звуци издавам. Каква е миризмата.

Тя не кимаше с глава, нали? По дяволите. Правеше го.

— Дай ми ръката си, Джейн, нека я сложа върху себе си. Дори и да е само професионално любопитство, искам да ме накараш да свърша.

— Мислех… Мислех, че не харесваш хора.

— Не ги харесвам.

— А какво мислиш, че съм аз?

— Искам ръката ти, Джейн. Сега.

Тя не обичаше който и да било да й нарежда какво да прави. Мъже, жени, без значение. Но тази пресипнала команда, издадена от великолепен мъж като него… особено при положение, че лежеше пред нея, напълно възбуден… не беше нещо, на което можеше да се откаже.

После щеше да й е неприятно, че се беше разпореждал с нея. Но сега щеше да се подчини.

Джейн остави гъбата в купата и не можеше да повярва, че протегна ръка към него. Той я пое и я притегли до устата си. Бавно облиза дланта й, като остави у нея топлото протяжно усещане от езика си. После я постави върху ерекцията си.

И двамата бяха задъхани. Той беше твърд като камък, горещ и по-широк от китката й. Когато потрепна в ръката й, една част от нея се чудеше какво, по дяволите, прави, а другата — сексуалната — оживя. Това я накара да изпадне в паника. Беше потискала чувствата си с години, използвайки медицината като заместител… и задържа ръката си там, където беше.

Тя го галеше със сладостно усещане за фината гладка кожа, движеща се върху твърдата сърцевина. Той отвори уста, докато тялото му се извиваше на леглото, а нейните очи ненаситно следяха движенията му. По дяволите… Той беше въплъщение на понятието секс, необременен от задръжки или неловкост, просто набираща мощ буря от оргазъм.

Тя сведе поглед към мястото, където го докосваше. Ръката му в ръкавицата имаше такова еротично излъчване, поставена в основата, под движението на нейната и закриваща ръбестите белези.

— Какво е усещането с мен, Джейн? — дрезгаво изрече той. — Различно ли е от онова, което мъжете човеци предизвикват у теб?

Да. По-хубаво е.

— Не. Съвсем същото е. — Погледът й се спря на кучешките му зъби, които се впиваха в плътната му долна устна. Изглежда, се бяха удължили, и тя имаше чувството, че сексът и храненето са свързани. — Но разбира се, не изглеждаш като тях.

Нещо премина през лицето му, някаква сянка и ръката му се плъзна ниско долу между краката му. Първо си помисли, че разтрива тестисите си, но после осъзна, че всъщност се прикрива от погледа й.

Остра и кратка болка като драсване на кибритена клечка прониза гърдите й, тогава той издаде тих гърлен стон и главата му се отметна назад, а синьо-черната му коса се разпиля по черната възглавница. Бедрата му се вдигнаха нагоре, мускулите на корема се стегнаха, а татуировките по слабините му се разпънаха и отново се свиха.

— По-бързо, Джейн. По-бързо, направи го за мен.

Единият му крак се повдигна, а ребрата му започнаха да се движат учестено. На слабата светлина на лампата по прекрасната му еластична кожа заблестя пот. Той приближаваше края… и колкото повече го приближаваше, толкова по-силно тя осъзнаваше, че прави това, защото го иска. Професионалното любопитство беше лъжа. Тя беше очарована от него по различни причини.

Продължи да движи ръката си.

— Не спирай… Чукай ме… — След като изстреля думата, раменете и вратът му се напрегнаха, а гръдните мускули се стегнаха като камък.

Изведнъж очите му се отвориха и блеснаха ярки като звезди.

После той оголи зъби, които се бяха удължили докрай, и издаде вик на облекчение. Докато свършваше, гледаше врата й, а оргазмът продължаваше още и още и тя се зачуди дали не бяха два. Или повече. Боже… той беше поразителен и този божествен аромат на тъмни подправки, който излъчваше, изпълни стаята.

Когато се успокои, тя го пусна и почисти корема и гърдите му с гъбата. Направи го, без да се бави. Изправи се и й се прииска да имаше малко време за себе си.

Той я гледаше с притворени очи.

— Виждаш ли? — каза рязко. — Абсолютно същото е.

Ама никак дори.

— Да.

Той придърпа завивката към кръста си и затвори очи.

— Можеш да използваш душа, ако искаш.

С бързи и некоординирани движения Джейн взе купата и гъбата и ги понесе към банята. Подпря ръце на мивката и си помисли, че може би горещата вода щеше да проясни ума й, защото единственото пред очите й бе как изглеждаше той след мощното изпразване върху себе си и ръката й.

Върна се в спалнята замаяна, взе някои от нещата си от малката войнишка торба и си напомни още веднъж, че това, което се случваше, не беше реално, не беше част от нейната действителност. Беше някаква незначителна засечка, възелче в нишката на живота й, сякаш съдбата й за кратко бе прихванала грип.

Това не беше реално.

След като завърши урока, Фюри се върна в стаята си и смени учителските си дрехи — черна копринена риза и кремав кашмирен панталон — с кожените си дрехи за бой. Трябваше да е свободен тази вечер, но тъй като Ви все още се възстановяваше, имаха нужда от него.

Това го устройваше. По-добре да ловува на улицата, отколкото да го въвличат в тази история между Зи и Бела и нейната бременност.

Пристегна ножниците на гърдите си, мушна два кинжала с дръжките надолу в тях и два Зиг Зауера от двете страни на кръста си. На път към вратата облече коженото си палто и потупа вътрешния джоб, за да се увери, че има няколко свити цигари и запалка у себе си.

Докато слизаше забързано по широкото стълбище, се молеше никой да не го види… но беше спипан точно преди да излезе от къщата. Бела го повика по име, когато вече беше в преддверието, и звукът от обувките й, прекосяващи мозаечния под на фоайето, означаваше, че трябва да спре и да я почака.

— Не се появи на Първото хранене — отбеляза тя.

— Имах часове. — Той я погледна през рамо и с облекчение забеляза, че изглежда добре. Имаше здрав тен, а очите й бяха ясни.

— Яде ли изобщо нещо?

— Да — излъга той.

— Е… добре… не трябва ли да изчакаш Рейдж?

— Ще се видим по-късно.

— Фюри, добре ли си?

Напомни си, че не е негова работа да казва каквото и да е. Приключи с този въпрос при разговора си със Зи. Това изобщо не го…

Както винаги, когато общуваше с нея, нямаше контрол над себе си.

— Мисля, че трябва да поговориш със Зи.

Тя отпусна глава на една страна и косата й падна още по-ниско над рамото. Боже, тази прекрасна коса. Толкова тъмна и все пак не черна. Напомняше му на изящен, грижливо полиран махагон с отблясъци в червено и тъмнокафяво.

— За какво?

По дяволите, изобщо не биваше да прави това.

— Ако имаш някаква тайна от Зи, каквото и да е… трябва да споделиш с него.

Очите й се присвиха, после се отклониха от него. Тя премести тежестта на тялото си от единия крак на другия, после скръсти ръце пред гърдите си.

— Аз… хм, няма да питам откъде знаеш, но предполагам, че е, защото той знае. О… по дяволите. Щях да говоря с него, след като посетя Хавърс тази вечер. Записах си час.

— Много ли е силно кървенето?

— Не. Точно затова не исках да казвам нищо, докато не се видя с Хавърс. Боже, Фюри, нали знаеш какъв е Зи. И без това е притеснен за мен, боя се, че тревогата ще го направи разсеян и може да пострада в някоя битка.

— Да, но така е още по-зле, защото той не е наясно какво точно се случва. Говори с него. Трябва. Той ще се стегне. Заради теб ще го направи.

— Ядосан ли беше?

— Може би мъничко. Но повече е загрижен. Той не е глупак. Знае защо не би искала да му кажеш, ако нещо не е наред. Виж, вземи го с теб тази вечер, става ли? Позволи му да присъства.

Очите й се навлажниха леко.

— Прав си. Знам, че си прав. Искам само да го предпазя.

— Точно това иска и той да направи за теб. Вземи го със себе си.

Последва мълчание, той знаеше, че сама трябва да се справи с колебанието, което се четеше в погледа й. Беше й казал каквото трябваше.

— Бъди здрава, Бела.

Но щом се обърна, тя сграбчи ръката му.

— Благодаря ти. За това, че не ми се ядоса.

За миг си представи, че тя носи неговото дете и може да я прегърне силно, да отиде с нея при лекаря и да я поеме в обятията си след това.

Фюри хвана внимателно китката й и освободи ръката си от нейната. Усети нежния й допир върху кожата си като болезнено дращене от бодлива тел.

— Ти си любимата на моя близнак. Никога не бих могъл да ти се ядосам.

Като излезе от преддверието в студената, ветровита нощ, си мислеше, че е самата истина, че не може никога да й се ядоса. На себе си, от друга страна, без проблем.

Дематериализира се в центъра със съзнанието, че ще влезе в някакво стълкновение. Не знаеше къде е стената, нито от какво е направена, нито дали сам щеше да се блъсне в нея, или друг щеше да го запрати.

Ала стената го чакаше в злокобния мрак. Подсъзнателно се чудеше дали върху нея не е нарисувано едно голямо „Х“.