Освободена любов

6.

Ви изруга и се отърси от спомена. Погледът му се застрелка из уличката, на която стоеше, като стар вестник, понесен от вятъра. Наистина беше скапан. Чувстваше се, сякаш тялото му вече е неспособно да съхранява съдържанието си, и всичко щеше да се излее навън като река. Каша. Истинска каша.

Добре, че тогава не е бил наясно каква пълна глупост е била цялата тази илюзия с милата му и любяща майка.

Това би го наранило повече от всяко насилие спрямо него.

Извади медальона от задния си джоб и се взря в него. Няколко минути по-късно още го гледаше, когато той падна на земята и се изтърколи като монета. Намръщи се, но скоро осъзна, че „нормалната“ му ръка беше прогорила каишката.

Майка му беше същински его маниак. Ръководеше съществуването на расата им, но това не й стигаше. О, не! Тя трябваше да се намеси лично.

Майната му. Нямаше да й достави удоволствието от стотици внуци. Беше се провалила като родител. Защо да й дава ново поколение, което да съсипва?

А имаше и друга причина, поради която не биваше да става Примейл. Той беше син на баща си и жестокостта беше част от неговата ДНК. Можеше ли да си има доверие, че няма да си го изкара на Избраницата. Жените нямаха вина и не заслужаваха това, което би се озовало между краката им, ако станеха едно цяло с него. Нямаше да участва в това.

Ви запали ръчно свита цигара, вдигна медальона и напусна уличката, като зави надясно по „Трейд стрийт“. Изпитваше болезнена нужда да се бие, преди да е настъпила зората.

Обзалагаше се, че ще открие няколко лесъри из бетонния лабиринт на градския център.

Вероятно щеше да спечели облога. Войната между Обществото на лесърите и вампирите имаше едно-единствено правило. Не се биеха в близост до хората. Последното, от което имаха нужда, бяха човешки жертви или свидетели, така че битките им бяха скрити, а градоустройството на Колдуел предоставяше идеална възможност за това. Благодарение на масовото изтегляне към предградията през седемдесетте години, тук тъмните улички и изоставените сгради изобилстваха. А и малкото хора по улиците се интересуваха единствено от разнообразните си пороци. Което значеше, че бяха заети с друго: да създават на полицията купища грижи.

Докато се придвижваше, се стараеше да остава извън обсега на светлините, хвърляни от уличните лампи и отразявани от колите. Благодарение на лошото време наоколо нямаше много пешеходци, така че беше съвсем сам, когато отмина бара „Макграйдър“, „Скриймърс“ и един новооткрит стриптийз клуб, последвани от заведение за мексиканска бърза закуска и китайски ресторант, притиснат от двете страни от ателиета за татуировки. Няколко пресечки по-нататък отмина и жилищната сграда на „Ред авеню“, в която беше живяла Бет, преди да се запознае с Рот.

Ви вече се канеше да тръгне обратно към центъра на града и изведнъж се закова на място. Навири нос. Вдиша. Повеят на вятъра донесе миризма на бебешка пудра и тъй като едва ли имаше някое бебе навън толкова късно, той разбра, че врагът е наблизо.

Но във въздуха се носеше и още нещо. Нещо, което накара кръвта му да замръзне.

Ви откопча якето си, за да има достъп до кинжалите, и се затича по Двадесета улица, следвайки миризмата. Двадесета беше еднопосочна пряка на „Трейд стрийт“, на която се помещаваха офис сгради, пусти в този час на нощта. Докато се движеше по неравния кален тротоар, усети миризмата да се засилва.

Имаше чувството, че е закъснял.

Пет пресечки по-нататък видя, че е бил прав.

Другата миризма беше от пролятата кръв на цивилен вампир. Облаците се отдръпнаха и луната освети ужасяваща гледка: преминал преобразяването мъжки вампир, облечен в разпокъсани дрехи, бе проснат на земята. Тялото му беше извито, а лицето — смазано до неузнаваемост. Лесърът, извършил убийството, пребъркваше джобовете му, за да открие домашния адрес, където да продължи касапницата.

Убиецът усети Ви и се озърна през рамо. Беше блед като стена. Безцветните му коса, кожа и очи бяха като тебешир. Огромен, с телосложение на ръгбист, той очевидно беше преминал отдавна ритуала по приемането и Ви го отгатна не само заради избледняващата естествена пигментация, а и защото лесърът скочи уверено на крака, вдигна ръце пред гърдите си и устреми напред цялото си тяло.

Двамата се спуснаха един към друг и срещата им беше като удар между два автомобила. Броня в броня. Тежестта на единия срещу тежестта на другия. Мощ срещу мощ. Вместо поздрав Ви получи удар в челюстта, който раздруса мозъка му. Успя да го замае за кратко, но това не му попречи да отвърне достатъчно силно, че да завърти лесъра като пумпал. Застана зад гърба му и сграбчи мръсника за черното кожено яке, като отдели бойните му ботуши от земята.

Ви обичаше борбата. Беше добър в схватките на земя.

Но онзи беше доста бърз. Скочи от заледения тротоар и му запрати такъв ритник, че органите на Ви се разбъркаха като тесте карти. Той залитна назад и стъпи върху бутилка от кока-кола. Изкълчи крака си и политна към асфалта, но продължи да следи с поглед бързите движения на убиеца. Мръсникът се насочи към глезена на Ви, сграбчи го за стъпалото и го изви с цялата сила на раменете и ръцете си.

От устата на Ви се откъсна вик, докато падаше на земята по лице, но той изключи болката от съзнанието си. Използва пострадалия крак и ръцете си за опора, присви свободния крак към гърдите си и го стовари като чук върху коляното на противника си и надроби ставата му. Това наруши равновесието на лесъра и той се сгромоляса върху гърба на Ви.

Двамата се вкопчиха един в друг с цялата сила на бицепсите си и се завъргаляха наоколо, докато не се озоваха до мъртвия вампир. Когато убиецът захапа ухото на Ви, това вече му дойде в повече. Откъсна се от зъбите на лесъра и го удари с юмрук в челото, с което го зашемети за достатъчно дълго, за да се освободи.

Почти.

Точно когато измъкваше краката си изпод убиеца, острие на нож се заби над хълбока му. Острата, пронизваща болка беше като ужилване на пчела. Знаеше, че острието е разкъсало кожата и е проникнало в мускула точно под ребрата, от лявата му страна.

Да му се не види, имаше пробито черво, ситуацията щеше да се влоши, и то бързо. Беше време да сложи край на битката.

Изпълнен с енергия от нараняването, Ви сграбчи лесъра за брадичката и тила и усука главата му. Звукът на отделянето на черепа от гръбначния стълб беше като от счупен клон на дърво. Тялото мигом се отпусна. Ръцете паднаха тежко на земята, а краката престанаха да се движат.

Ви притисна раната си с ръка. Силите му започваха да се изчерпват. Беше покрит със студена пот и ръцете му трепереха, но трябваше да си довърши работата. Бързо взе да пребърква лесъра за документ за самоличност, преди да се погрижи негодникът да изчезне.

Погледът му срещна този на убиеца, чиито устни се раздвижиха леко.

— Името ми… някога беше Майкъл. Преди… осемдесет и три години. Майкъл Клосник.

Ви отвори портфейла му и откри шофьорска книжка.

— Майкъл, приятно пътуване към ада.

— Радвам се, че всичко… свърши.

— Не е. Не го ли знаеш? — По дяволите, болката ставаше непоносима. — Новата ти градска къща е тялото на Омега, приятелче. Ще си живееш там без наем завинаги.

Безцветните очи се отвориха широко.

— Лъжеш.

— Защо да си правя този труд? — поклати глава Ви. — Шефът ти не го ли е споменавал? Очевидно не.

Ви извади един от кинжалите, с усилие замахна с ръка и прободе с острието широките му гърди. Светлината, заструила оттам, беше достатъчна да освети цялата улица. Заради силните пориви на вятъра една искра попадна и върху мъртвия вампир. Двете тела бяха унищожени и в студената вечер не остана нищо, освен острата миризма на бебешка пудра.

По дяволите! Сега как щеше да съобщи на семейството на цивилния?

Вишъс претърси района и след като не откри друг портфейл, се опря на една кофа за боклук. Дишаше плитко. При всяко поемане на въздух имаше чувството, че е наръгван отново, но липсата на кислород не беше добър избор, така че трябваше да изтърпи.

Преди да извади телефона си, за да повика помощ, погледна към кинжала. Черното му острие беше покрито с мастилената кръв на лесъра. Прехвърли отново битката в главата си и си представи някой друг вампир на свое място. Някой не така силен. Някой, който нямаше суровата му закалка.

Повдигна облечената си в ръкавица ръка. Ако проклятието му го беше определяло като личност, то Братството и неговата висша цел бяха предначертали живота му. Ами ако беше загинал тази вечер? Ако ножът се беше забил в сърцето му? Броят на бойците щеше да е сведен до четирима.

По дяволите!

На шахматната дъска, представляваща проклетия му живот, фигурите бяха подредени и играта предопределена. Толкова често в живота не можеш да избереш сам пътя си, а трябва да поемеш в посока, предначертана от друг.

Свободната воля беше такава глупост.

Можеше да забрави за майка си и нейната драма, но трябваше да стане Примейл заради Братството. Дължеше го на расата, на която служеше.

Изтри острието в дрехите си, прибра обратно кинжала с дръжката надолу, после се изправи с мъка и потупа джобовете на якето си. По дяволите… телефонът. Къде беше телефонът му? Сигурно в пентхауса. Трябва да беше паднал, когато метна якето си на леглото…

Проехтя изстрел.

Един куршум го уцели право в гърдите.

От ударната вълна изгуби равновесие и полетя надолу. Когато се озова на земята, просто остана да лежи там. Смазваща тежест накара сърцето му да прескочи един удар и замъгли съзнанието му. Можа само да изпъшка. През гърлото му преминаваха малки глътки въздух.

С последните си останали капчици сила той повдигна глава и огледа тялото си. Изстрел. Кръв по ризата му. Ужасяваща болка в гърдите. Кошмарът се беше сбъднал.

Преди да успее да изпадне в паника, го обгърна мрак и го погълна целия…

— По дяволите, какви ги вършиш, Уиткъм?

Доктор Джейн Уиткъм вдигна поглед от картона на пациента, който подписваше, и се намръщи. Мануел Манело, шеф на хирургията в медицинския център „Св. Франсис“, летеше по коридора към нея като разярен бик и тя знаеше защо.

Щеше да последва грозна сцена.

Джейн надраска набързо инициалите си под предписаните лекарства, подаде картона обратно на сестрата, която се отдалечи забързано, сякаш бягаше за живота си. Добра защитна тактика и доста популярна наоколо. Когато шефът беше в такова настроение, всички се покриваха… Което беше логична постъпка, ако си наясно, че ще избухне бомба, и имаш капка здрав разум в главата.

Джейн се обърна с лице към него.

— Значи си чул?

— Вътре. Веднага. — Той отвори широко вратата на офиса на хирурзите.

Когато влязоха вътре, Прийст и Дюбоа, двама от най-добрите със скалпела в „Св. Франсис“, хвърлиха по един поглед на шефа си, събраха купената от автомата храна и бързо напуснаха помещението. Вратата се затвори след тях безшумно. Сякаш и тя не искаше да привлича вниманието на Манело.

— Кога се канеше да ме уведомиш, Уиткъм? Или си мислеше, че „Кълъмбия“ се намира на друга планета и аз няма да науча?

Джейн скръсти ръце пред гърдите си. Тя беше висока жена, но Манело я надвишаваше с няколко сантиметра и имаше наистина атлетично телосложение. Широки рамене, едър гръден кош, големи ръце. На четирийсет и пет години, той беше в идеална физическа форма и се славеше като един от най-добрите ортопедични хирурзи в страната.

Беше плашещ, когато се ядосаше.

Добре, че тя запазваше хладнокръвие в такива ситуации.

— Знам, че имаш контакти там, но се надявах да са достатъчно дискретни, докато всъщност реша дали искам мястото…

— Разбира се, че го искаш. Иначе защо би си губила времето да се разкарваш до там? Заради парите ли е?

— Добре. Първо, не ме прекъсвай, и второ, понижи тона. — Манело прокара ръка през гъстата си коса и пое дълбоко въздух, а тя почувства угризение. — Трябваше да ти кажа. Сигурно ти е неприятно, че те оставих в неведение.

Той поклати глава.

— Не умрях от удоволствие, когато ми се обадиха от Манхатън, че един от най-добрите ми хирурзи има интервю за работа в друга болница, от бившия ми наставник.

— Фолчек ли ти каза?

— Не, един от подчинените му.

— Съжалявам, Мани. Не знаех как ще потръгне и не исках да вдигам много шум.

— Защо искаш да напуснеш?

— Искам нещо повече от това, което мога да постигна тук. Ще останеш начело, докато навършиш шейсет и пет, освен ако не решиш да се пенсионираш по-рано. В „Кълъмбия“ Фолчек е на петдесет и осем. Там имам по-добри шансове да стана шеф на хирургията.

— Направих те завеждащ на травматологията.

— Защото го заслужавам.

Устните му се извиха в усмивка.

— Я бъди малко по-скромна.

— Защо да си правя труда? И двамата знаем истината. А колкото до „Кълъмбия“, ти би ли искал да си подчинен на някого през следващите двайсет години от живота си?

Той притвори клепачи над тъмнокафявите си очи. За миг й се стори, че зърна плам в погледа му, но той сложи ръце на кръста, изправи рамене и бялата му престилка се опъна.

— Не искам да те загубя, Уиткъм. Ти си най-добрият ми травматологичен хирург.

— И трябва да мисля за бъдещето си. — Тя се приближи към шкафчето си. — Искам сама да съм си шеф, Манело. Такъв тип съм.

— Кога е проклетото интервю?

— Утре следобед. През уикенда съм почивка и не съм дежурна на повикване, така че ще остана в града.

— Мамка му.

На вратата се почука.

— Влез — извикаха едновременно.

Една сестра подаде глава.

— Спешен случай. Очаква се да пристигнат до две минути. Мъж на около трийсет. Прострелян, с вероятна перфорация на аортата. Сърцето е спирало два пъти в линейката. Ще поемете ли пациента, доктор Уиткъм, или да се обадя на доктор Голдбърг?

— Ще го поема. Подготви четвърта и кажи на Елън и Джим, че слизам веднага.

— Добре, доктор Уиткъм.

— Благодаря, Нан.

Вратата се затвори и тя погледна към Манело.

— Обратно на темата „Кълъмбия“. Би постъпил по същия начин, ако беше на мое място. Затова не ми казвай, че си изненадан.

Останаха мълчаливи за кратко, после той се приведе леко към нея.

— Няма да те оставя да си тръгнеш без борба. И ти не би трябвало да си изненадана.

Той напусна помещението и сякаш отнесе по-голяма част от кислорода със себе си.

Джейн се облегна на шкафчето си и се загледа към кухненския ъгъл, където на стената висеше огледало. Виждаше ясно отражението си. Бяла лекарска престилка, зелени панталони, късо подстригана руса коса.

— Добре го прие — каза на себе си. — Като се има предвид какъв е.

Вратата се открехна и Дюбоа подаде глава.

— Чисто ли е?

— Да. Слизам в Спешното.

Дюбоа отвори широко вратата и влезе. Стъпките му не издаваха нито звук по покрития с линолеум под.

— Не знам как го правиш. Ти си единствената, която не се нуждае от амоняк за свестяване след срещите си с него.

— Не е толкова лош.

Дюбоа изсумтя.

— Не ме разбирай погрешно. Много го уважавам. Наистина е така. Но не го понасям, когато е ядосан.

Тя сложи ръка на рамото на колегата си.

— Напрежението изхабява хората. Ти също си изпусна нервите миналата седмица, помниш ли?

— Да, права си — усмихна се Дюбоа. — Поне вече не хвърля предмети.