Освободена любов

17.

Ви наблюдаваше Джейн, когато тя се запъти към банята. Тялото й се изви елегантно, когато се обърна да остави чистите дрехи на плота, и на него му се прииска да я притисне в ръцете си. Да я покрие с целувки. Да проникне в нея.

Вратата се затвори, чу се шум от душа и той изруга. Боже… Усещането от ръката й беше толкова хубаво и го беше довело до висини, които напоследък не беше достигал след секс. Но случилото се беше едностранно. Не можа да подуши никаква възбуда у нея. Тя го приемаше като изследване на биологичните функции. Нищо повече.

Ако трябваше да е честен пред себе си, беше се надявал, че при вида на оргазма му тя ще се възбуди, което беше пълна глупост предвид как изглеждаше от кръста надолу. Никое нормално същество не би си помислило: О, да, вижте чудото с единия тестис. Каква наслада.

Това беше причината винаги да остава с панталоните си по време на секс.

Заслушан в шума от душа, ерекцията му спадна и зъбите му се нормализираха. Докато ръката й беше върху него, той беше изненадал сам себе си. Искаше да я ухапе. Не за да засити глада си, а защото искаше да усети вкуса й в устата си и да остави следи по врата й. Което беше абсолютно нетипично за него. Обикновено захапваше жените, защото му се налагаше, и когато го правеше, не му допадаше.

Колкото до нея? Можеше да се впие в някоя вена и да изсмуче течащото там с пълна сила.

Когато душът спря, единствената му мисъл бе копнежът да е в банята заедно с нея. Можеше да си я представи чисто гола, влажна и порозовяла от топлината. Искаше да знае как изглежда тилът й, кожата между плешките й, ямката в основата на гръбначния стълб. Искаше да плъзне устни от ключицата надолу до пъпа й и накрая да спре между бедрата й.

По дяволите… Пак се втвърдяваше. Което беше безсмислено. Тя задоволи любопитството си към тялото му и едва ли би се заинтересувала от него отново. А и дори да изпиташе някакво привличане, вече си имаше някого, нали така? Той изръмжа, като си представи тъмнокосия лекар, който я очакваше в истинския й живот. Определено беше нейният тип и без съмнение бе достатъчно мъжествен.

Мисълта, че мръсникът имаше достъп до нея не само денем, но и през цялата нощ между чаршафите, го накара да усети парване в гърдите.

Ви закри очи с ръката си и се почуди кога ли му бяха присадили нова самоличност. Джейн беше оперирала сърцето му, а не главата, но нещо с него не беше наред, откакто беше лежал на операционната й маса. Проблемът беше, че не можеше да спре да желае тя да го види като мъж, въпреки че това беше невъзможно поради цял куп причини. Той беше вампир, който на всичко отгоре беше откачалка, а и до дни щеше да стане Примейл.

Замисли се за това, което го очакваше от Другата страна и макар че не му се искаше да се връща в миналото, не можа да се спре. Съзнанието му заброди назад и той си припомни събитията, довели до кошмара, който го остави наполовина мъж.

Някъде около седмица след като баща му изгори книгите, Вишъс беше заловен да се измъква иззад преградата, прикриваща скалните рисунки. Нещастието го сполетя заради дневника на воина Дариъс. Беше избягвал най-ценното си притежание дни наред, но накрая се предаде. Ръцете му жадуваха да докоснат подвързията, очите му копнееха да зърнат изписаните думи, съзнанието му се нуждаеше от образите, които те създаваха в главата му, а сърцето — от връзката, която имаше с пишещия.

Беше прекалено самотен, за да може да устои.

Една от жените, работещи в кухнята, го залови и двамата замръзнаха на местата си. Не знаеше името й, но лицето й беше същото като на останалите подобни на нея в лагера: остър поглед, сбръчкана кожа и права линия вместо уста. По врата й имаше следи от ухапвания, оставени от мъжете, които беше хранила, а дрехата й беше мръсна и оръфана. В едната си ръка държеше грубо изработена лопата, а зад себе си теглеше количка със счупено колело. Очевидно беше изтеглила късата сламка и бе принудена да се погрижи за отходните места.

Погледът й се плъзна надолу към ръцете на Ви, сякаш преценяваше оръжие.

Ви стисна здраво притежанието си.

— Ще бъде жалко, ако споменеш нещо, не е ли така?

Тя пребледня и побягна, като изпусна лопатата, докато тичаше.

Новината за случилото се между него и другия претранс се беше разнесла из лагера и бе накарала всички да се страхуват от него, което беше добре. Би нападнал всеки, за да защити единствената си книга, дори и жена, и не се срамуваше от това. Според законите на баща му никой в лагера не беше защитен и Ви беше напълно сигурен, че тя би използвала видяното за собствена облага, стига да можеше. Това беше единственият начин.

Вишъс напусна пещерата през един от тунелите, водещи навън към планината, и забърза към къпиновите храсталаци. Зимата наближаваше бързо и студът правеше въздуха плътен. Чу наблизо реката и беше жаден, но остана скрит, докато пълзеше по покрития с борови иглички хълм. Винаги стоеше далече от водата, когато излизаше, не само защото се боеше от наказание, но и състоянието му на претранс не му даваше шансове за равностойна борба, ако насреща му излезеше вампир, човек или животно.

В началото на всяка нощ претрансите се опитваха да напълнят празните си стомаси около реката и той долови шума от риболова им. Момчетата се бяха разположили в широката част на потока, където се образуваше нещо като малко езеро. Той ги избегна и се насочи към един по-отдалечен участък.

Извади от кожената си торба парче тънка връв, на чийто край бяха завързани кука и сребърна тежест. Хвърли недодяланата си въдица във водата и почувства, че въжето се опъна. Седна на един камък, върза канапа за парче дърво и го стисна между дланите си.

Чакането му беше безразлично, не беше нито бреме, нито удоволствие, и когато чу разправия надолу по реката, не обърна внимание. Схватките бяха ежедневие в лагера и той знаеше защо се карат останалите претранси. Само защото си уловил риба, не значеше, че можеш да я задържиш за себе си.

Взираше се в забързания поток, когато усети нещо странно на врата си. Сякаш някой го беше потупал отзад.

Скочи и изпусна въдицата си на земята, но зад него нямаше никой. Подуши въздуха, огледа дърветата наоколо. Нищо.

Наведе се да хване отново въдицата си, но парчето дърво отскочи и падна в реката. Риба беше клъвнала примамката. Ви се втурна да я задържи, но само успя да види как изчезва във водата. Затича се от камък на камък, следвайки я все по-далече и по-далече надолу по реката. Това доведе до срещата му с другия.

Претрансът, когото беше пребил с книгата си, вървеше покрай потока с пъстърва в ръка, която, ако се съдеше по хищническото му задоволство, несъмнено беше откраднал от друг. Точно когато зърна Ви, въдицата на Ви с улова му на нея мина покрай него и той спря. С триумфален възглас тикна мятащата се риба в джоба си и хукна след тази на Ви, въпреки че това го поведе обратно към преследвачите му.

Може би заради репутацията на Ви другите момчета се дръпнаха от пътя му, когато той се запъти след претранса. Групата изостави гонитбата и се превърна в подтичващи наоколо зрители.

Другият претранс беше по-бърз от Ви, скачайки небрежно от камък на камък, докато Ви беше по-внимателен. Кожените подметки на масивните му ботуши бяха мокри, а мъхът, растящ по скалите — хлъзгав. Въпреки че жертвата му набираше преднина, той се бавеше, за да подбере къде да стъпи.

Когато стигна до уширението на потока, където останалите бяха ловили, претрансът скочи върху един камък и се протегна за висящата на куката на Ви риба. Но щом посегна да хване пръчката, за която беше завързан канапът, загуби равновесие… и кракът му се изпързаля изпод него.

Понесе се с главата надолу бавно и грациозно като перо. Звукът от удара на главата му в камъните, лежащи само на сантиметри под повърхността на водата, беше силен като пукотът от пречупено парче дърво и когато тялото му се отпусна, самоделната въдица се понесе бързо напред.

Ви се приближи към момчето, припомнил си видението, което беше имал. Оказа се очевидно погрешно. Не беше умрял на върха на планината с лице, огряно от слънцето, и коси, разрошени от вятъра. Умря тук и сега в прегръдките на реката.

Това беше поне малко облекчение.

Вишъс се загледа в тялото, отнесено от течението към спокойното езеро. Точно преди да потъне, то се обърна с лицето нагоре.

От неподвижните устни се отделиха мехурчета и се отправиха към повърхността, за да уловят лунната светлина. Ви се удиви от смъртта. Наставаше такъв покой, веднъж щом тя настъпеше. Каквито и разправии и действия да бяха предизвикали отпътуването на душата към вечността, това, което следваше, напомняше тихата монотонност на падащ сняг.

Без да се замисли, пъхна дясната си ръка в ледената вода. Изведнъж по повърхността на езерото се разстла блясък, излъчващ се от дланта му… и лицето на претранса беше силно осветено, сякаш огрято от слънцето. Ви въздъхна. Видението му се сбъдваше точно както го беше съзрял. Това, което беше замъглило яснотата на картината, беше косата на момчето, полюшвана от подводните течения, а не от вятъра.

— Какво правиш във водата? — произнесе нечий глас.

Ви погледна нагоре. Другите момчета се бяха подредили един до друг на неравния речен бряг, загледани в него.

Ви отдръпна ръка от водата и я скри зад гърба си, така че никой да не я вижда. Блясъкът изчезна и мъртвият претранс потъна в тъмните дълбини, сякаш погребан.

Ви се изправи на крака и се взря в онези, които сега бяха не само негови противници в битката за оскъдната прехрана, но и негови врагове. Сплотеността между застаналите рамо до рамо момчета му подсказа, че независимо от свадите в лагера, имаше нещо, което ги свързваше в едно. Той беше отхвърлен от тях.

Ви примигна и се замисли за случилото се след това. Странното бе, че животът ти никога не завива в посоката, която очакваш. Беше предполагал, че претрансите ще претърпят промяната един по един и после ще се съюзят срещу него, но съдбата несъмнено обичаше изненадите.

Обърна се на една страна, жадуващ за малко сън. Но когато вратата на банята се отвори, не можа да не повдигне клепачи. Джейн се беше преоблякла в бяла блуза с копчета от горе до долу и черни широки панталони. Лицето й беше порозовяло от топлината, а косата й беше влажна. Изглеждаше невероятно.

Краткият и повърхностен поглед, който му отправи, му подсказа, че го е помислила за заспал. После тя отиде и седна в креслото в ъгъла. Вдигна крака, обгърна коленете си с ръце и опря брадичката си на тях. Изглеждаше толкова крехка, сгушила се така в креслото.

Той затвори очи и почувства отчаяние. Съвестта му, погребана от векове, изведнъж се беше пробудила. След шест часа нямаше да може да се преструва, че не е напълно излекуван, което значеше, че нейните задължения тук приключваха и той трябваше да я пусне, когато слънцето залезеше тази вечер.

Но какво значеше видението му, свързано с нея? Онова, в което тя стоеше окъпана в светлина пред вратата? Можеше да е било халюцинация.

Ви се намръщи, когато долови някакъв аромат в стаята. Какво, по дяволите, беше това?

Вдиша дълбоко и мигом се втвърди. Членът му започна да увеличава размерите си. Погледна към Джейн в другия край на стаята. Очите й бяха затворени, а устата леко отворена. Веждите й бяха смръщени… и изглеждаше, сякаш е възбудена. Може да не й допадаше особено, но беше възбудена. За него ли мислеше? Или за онзи мъж?

Ви устреми съзнанието си, без особена надежда да успее да проникне в главата й. Когато изчезнаха виденията му, същото се случи и с мислите на останалите, тези, които му се натрапваха, а също и тези, които можеше да чуе по своя воля.

Образът в главата й беше неговият.

Да, определено беше той, извиващ се на леглото, със стегнати коремни мускули и напрегнати бедра, правещ секс с дланта й. Беше точно преди да свърши, когато бе дръпнал облечената в ръкавица ръка от члена си и беше сграбчил завивката.

Лекарката му го желаеше въпреки недъга му, въпреки факта, че не беше от нейния вид и я държеше тук против волята й. Изпитваше болезнен копнеж. Копнеж по него.

Ви се усмихна, усетил как кучешките му зъби се удължават в устата. Не беше ли моментът подходящ да прояви разбиране? И да облекчи донякъде страданието й…

Разкрачен и със свити в юмруци ръце, Фюри стоеше изправен над лесъра, когото току-що беше извадил от строя с жесток удар в слепоочието. Мръсникът лежеше с лице към земята, с разперени ръце и крака, като мръсна купчина. Коженото му яке беше разкъсано на гърба от боя.

Фюри пое дълбоко въздух. Врагът можеше да бъде убит по джентълменски. По време на война имаше достойни начини да причиниш смъртта дори на мразените от теб. Огледа се и подуши въздуха. Нямаше хора. Нито лесъри. Нито пък някой от братята му.

Наведе се към убиеца. Да, при отстраняване на враговете имаше определени стандарти на поведение, които трябваше да се спазват.

В този случай нямаше да е така.

Фюри грабна лесъра за кожения колан и безцветната му коса и го запрати с главата напред към тухлената сграда като стенобойна машина. Чу се глух звук, когато челото му се разби, а гръбначният стълб проби тила.

Но онзи не беше мъртъв. За да бъдеше убит някой като него, трябваше да бъде пронизан в гърдите. Ако го оставеше така, мръсникът щеше да бъде в състояние на постоянно разлагане, докато накрая Омега не дойдеше за тялото.

Фюри хвана ръката му, затътри го зад контейнерите за смет и извади един кинжал. Не използва оръжието, за да прати врага си обратно при господаря му. Гневът му, нещо което не обичаше да изпитва, силата, която не си позволяваше да използва при каквито и да било обстоятелства, започваше да се надига у него и импулсът беше непреодолим.

Жестокостта на действията му опетни съвестта му. Въпреки че жертвата му беше убиец без какъвто и да било морал, който само преди двайсет минути се беше опитал да ликвидира двама цивилни вампири, това, което Фюри вършеше, пак не беше редно. Цивилните бяха спасени. Врагът беше обезвреден. Краят трябваше да настъпи чисто.

Но той не се спря.

Докато лесърът виеше от болка, Фюри продължи да действа. Острието му преминаваше бързо през кожата и органите, които миришеха на бебешка пудра. Черна лепкава кръв се стичаше на тротоара и покриваше ръцете, ботушите и кожените му дрехи.

Убиецът се превърна в тренажор за яростта и самоомразата му, обект, върху който да излее чувствата си. Естествено, действията му го накараха да спре да мисли за себе си, но той продължаваше. Не можеше да спре. Кръвта му беше гориво, а емоциите — пламък, и огънят беше неизбежен сега, когато искрата беше налице.

Фокусиран над ужасяващите си действия, той не чу другия лесър да се приближава откъм гърба му. Долови полъха на бебешка пудра точно преди онзи да замахне, и едва успя да отскочи от пътя на бейзболната бухалка, чиято цел беше черепът му.

Яростта му се прехвърли от обезвредения убиец към този, който още беше на крака, и тъй като притежаваше гените на воин, той атакува. Насочи черния си кинжал към долната част на коремната област.

Но не уцели. Лесърът закачи с бухалката си рамото му, после замахна към здравия крак на Фюри и я стовари странично върху коляното му. Докато падаше, Фюри се постара да задържи кинжала си в ръка, но онзи беше същински Хосе Кансеко7 с тази алуминиева бухалка. Още един замах и оръжието му отлетя, отдалечавайки се по мокрия тротоар. Лесърът скочи върху гърдите на Фюри и го хвана за гърлото, притискайки го в здрава хватка с едната си ръка, която беше яка и жилава като метална жица. Фюри се вкопчи в дебелата му китка, тъй като не му достигаше въздух, но изведнъж осъзна, че имаше да се тревожи за по-сериозни неща от задушаването. Убиецът сграбчи бухалката през средата. Смъртоносно концентриран, той замахна и я стовари право върху лицето на Фюри.

Болката избухна като бомба в скулата и окото му и рикошира като нажежен до бяло шрапнел през цялото му тяло.

Беше… изненадващо хубаво. Заглуши всичко останало. Единственото, което усещаше, беше смразяващият сърцето сблъсък и последвалото го, подобно на електричество, пулсиране.

Хареса му.

С още действащото си око видя, че лесърът замахва отново за удар. Фюри дори не се напрегна. Просто наблюдаваше действията му, съзнавайки, че мускулите, участващи в повдигането на парчето полиран метал, щяха да се стегнат и да го стоварят обратно върху лицето му. Време е да се мре, помисли си смътно. Орбиталната му кост най-вероятно вече беше раздробена или най-малкото със сериозна фрактура. Още един удар и вече нямаше да е способна да пази сивото му вещество.

В съзнанието му изникна портретът на Бела, който беше нарисувал. Тя, седнала в трапезарията на масата за вечеря, обърната към близнака му. Любовта помежду им беше осезаема и прекрасна като копринена тъкан, но силна и вечна като закалена стомана.

Произнесе молитва на Древния език за тях и бебето им, в която пожела да бъдат добре и да ги срещне във вечността в далечно, далечно бъдеще. Докато се възродим отново беше фразата, с която завърши.

Фюри пусна китката на убиеца и взе да си повтаря фразата отново и отново, като се чудеше коя ли от четирите думи ще му бъде последна.

Но удар не последва. Лесърът вече не беше върху него. Отскочи от гърдите му, сякаш беше кукла, която някой беше дръпнал за конците.

Фюри лежеше там, едва дишайки, а около него се носеше сумтене и пъшкане, после видя ярка светлина. Организмът му произвеждаше ендорфин и това го понесе към висини, където се чувстваше в идеално здраве, но беше сигурно доказателство, че здраво е загазил.

Смъртта беше ли настъпила вече? Дали първият удар бе достатъчен, че да предизвика кръвоизлив в мозъка му?

Както и да е. Чувстваше се добре и се почуди дали и със секса е така. Усещането след това беше от значение. Единствено тиха отмора.

Спомни си за Зейдист, който беше дошъл при него по средата на едно парти преди няколко месеца със сак в ръка и със страховита молба в погледа. На Фюри му беше дошло до гуша от потребностите на близнака му, но въпреки това отиде с него в залата и го заудря отново и отново.

Това не беше първият случай, когато Зейдист беше имал нужда от подобно разтоварване.

Фюри винаги беше мразил да нанася на брат си побоищата, за които той молеше, и никога не беше разбирал мазохистичните му наклонности, но това беше невероятно. Нищо друго нямаше значение. Сякаш реалността беше далечна буря, която не можеше да го достигне, защото той не се изпречваше на пътя й.

Чу също така и плътния глас на Рейдж в далечината.

— Фюри? Повиках да ни приберат. Трябва да идеш в клиниката на Хавърс.

Когато Фюри се опита да заговори, челюстта му отказа да си изпълни задълженията, сякаш някой я беше залепил. Очевидно отокът беше започнал и той се задоволи с поклащане на главата.

Лицето на Рейдж се появи в полезрението на единственото му виждащо око.

— Хавърс ще…

Фюри отново поклати глава. Бела щеше да бъде там тази вечер заради проблемите й с бременността. Ако имаше опасност да пометне, той не искаше да влошава нещата, появявайки се като спешен случай.

— Не… при Хавърс… — изрече пресипнало.

— Братко, не си в състояние, в което само първа помощ може да помогне. — Съвършеното като на модел лице на Рейдж беше като маска на разума и спокойствието, което значеше, че наистина е разтревожен.

— У дома.

Рейдж изруга, но преди отново да успее да спомене отиването в клиниката на Хавърс, в пряката зави кола със запалени фарове.

— По дяволите. — Рейдж се хвърли в действие. Повдигна Фюри от тротоара и го избута зад кофите за боклук.

Което ги отведе право при обезобразения лесър.

— Какво, по дяволите, е това? — ахна Рейдж, докато към тях се приближаваше лексус с хромирани джанти. Отвътре кънтеше рап.

Когато отмина, блестящите синьо-зелени очи на Рейдж се присвиха.

— Ти ли му стори това?

— Тежка… битка. Точка — прошепна Фюри. — Отведи ме у дома.

Когато затвори очи, осъзна, че тази вечер беше научил нещо. Болката беше нещо хубаво и в комбинация с подходящите обстоятелства не беше така позорно да прибягва до нея, както към хероина, а и беше леснодостъпна, тъй като вървеше ръка за ръка с работата му.

Колко идеално.

Джейн седеше в креслото срещу леглото на пациента си с наведена глава и затворени очи. Не можеше да спре да мисли за това, което бе направила с него… както и за резултата от действията й. Беше го видяла в мига на кулминацията, извил глава назад, оголените му зъби блестяха, а членът му се движеше между пръстите й, докато той поемаше въздух със свистене и го изпускаше като стенание.

Размърда се. Усещаше горещи вълни, но не заради отоплението.

Не можеше да спре да превърта сцената в главата си отново и отново и се стигна дотам, че й се наложи да отвори леко уста, за да си поеме дъх. В един момент по време на тази неспирна въртележка от образи почувства лека болка в главата, сякаш вратът й беше застанал в лоша позиция, но после задряма.

Естествено, подсъзнанието й продължи оттам, където бяха спрели спомените.

Сънят й започна с леко докосване по рамото от нещо тежко и топло. Начинът, по който то се плъзна надолу по ръката й до китката и после се отърка в дланта й, я накара да се отпусне. Пръстите й го притиснаха, а после се разтвориха, за да посрещнат целувка в центъра на дланта. Почувства меките устни, топлия дъх и кадифеното потъркване на… козята брада.

Последва кратка пауза, сякаш й искаха разрешение.

Знаеше отлично кого сънува. И също така знаеше какво щеше да се случи във фантазиите й, ако позволеше нещата да продължат.

— Да — прошепна в съня си.

Пациентът й хвана прасците й и ги свали от креслото, после нещо обемисто и топло се намести там и разтвори бедрата й широко. Хълбоците му… о, боже, през меките панталони, с които беше обута, почувства ерекцията му притисната с целия си размер към нея. Разтвори яката на ризата й, устата му намери шията й, устните му се впиха в кожата й, докато хълбоците му се движеха ритмично. Докосна с ръка гърдите й, после я плъзна надолу по корема и още по-надолу, за да заеме мястото на ерекцията му.

Джейн простена и изви тяло, а нещо остро се опря във врата й под основата на челюстта. Кучешки зъби.

Изпълни я страх, но също и неистова възбуда.

Преди да успее да проумее връзката между тези две противоположности, устата му се отдели от врата й, за да открие гърдите й през ризата. Засмука ги, а с ръка притисна мястото, което беше готово за него, жадуваше за него. Тя отвори уста и нещо си проправи път навътре… палецът му. Впи се в него страстно и си представи какво друго можеше да бъде между устните й.

Той беше господарят на всичко това, този, който задействаше механизма. Знаеше отлично какво прави, когато притисна с пръсти овлажнените й панталони, за да я доведе до ръба.

Глас в главата й — неговият — произнесе:

— Свърши заради мен, Джейн.

Изневиделица ярка светлина освети лицето й и тя се изправи в опит да отблъсне с ръце пациента си.

Само че той не беше дори близо до нея. Лежеше в леглото си. Заспал.

А колкото до светлината, тя идваше от коридора. Ред Сокс беше отворил вратата на спалнята.

— Съжалявам, че ви будя — каза. — Имаме спешна ситуация.

Пациентът се изправи до седнало положение и погледна към Джейн. В мига, когато очите им се срещнаха, тя се изчерви и отклони поглед.

— Кой? — попита пациентът.

— Фюри. — Ред Сокс кимна към креслото. — Трябва ни лекар. Възможно най-бързо.

Джейн прочисти гърло.

— Защо гледаш към…

— Нужна си ни.

Първата й мисъл беше, че прекалено се забърква с тях, но професионалистът у нея проговори.

— Какво се е случило?

— Доста грозна гледка. Нападнат е с бухалка. Ще дойдеш ли с мен?

Гласът на пациента й я изпревари и с характерния протяжен изговор изрече нещо невероятно.

— Ако тя ще ходи някъде, идвам и аз. И колко е зле?

— Ударен е в лицето. Лошо. Отказва да отиде в клиниката на Хавърс. Каза, че Бела е там заради бебето и не иска да я разстройва, като се появи в такова състояние.

— Проклетият брат все трябва да се прави на герой. — Ви погледна към Джейн. — Ще ни помогнеш ли?

След секунда тя потърка лицето си. Дявол да го вземе.

— Да, ще помогна.

Джон свали глока, който му беше даден, и се загледа в мишената, висяща на двайсетина метра от него. Плъзна предпазителя обратно на мястото му. Нямаше думи.

— Боже — промълви Блей.

Неспособен да повярва, Джон натисна жълтия бутон вляво от себе си и парчето картон се приближи като куче, повикано у дома. В центъра, подредени като листенца на маргаритка, имаше шест точни попадения. Небеса! След като се беше провалял във всичко, свързано с боя, на което ги обучаваха, най-накрая се беше представил отлично в нещо.

Как да не забрави за главоболието си?

Нечия тежка ръка се стовари на рамото му. В гласа на Рот звучеше гордост.

— Справи се много добре, синко. Наистина добре.

Джон се протегна и откачи мишената.

— И така — заключи Рот. — Това е всичко за днес. Проверете оръжията си, момчета.

— Хей, Куин — извика Блей. — Видя ли това?

Куин предаде пистолета си на един доген и се приближи.

— Като дело на Мръсния Хари е.

Джон сгъна парчето хартия и го прибра в задния джоб на джинсите си. Докато връщаше оръжието си, се почуди как да го разпознае, че да може да го използва отново при следващата тренировка. Серийните номера бяха изтрити, но на цевта имаше малка драскотина. Със сигурност можеше да го различи.

— Вървете — нареди Рот, облегнал огромното си тяло до вратата. — Автобусът ви чака.

Когато Джон остави пистолета си и вдигна поглед, до него стоеше Леш, огромен и застрашителен.

С плавно движение се наведе и остави глока си с цев, насочена към гърдите на Джон. Недвусмислено показалецът му докосна леко спусъка.

Блей и Куин бързо се намесиха, като му блокираха пътя. Направиха го небрежно, сякаш бяха наоколо случайно, но посланието им беше ясно. Леш повдигна рамене, отдръпна ръка от глока и на път за вратата потупа Блей по рамото.

— Нещастник — измърмори Куин.

Тримата се запътиха към шкафчетата си, за да си вземат учебниците, и после поеха заедно навън. Тъй като Джон щеше да използва тунела, за да се прибере в имението, те спряха пред вратата на бившия кабинет на Тор.

Другите ученици минаваха покрай тях и Куин снижи глас.

— Тази вечер трябва да излезем. Не мога повече да чакам. — Той направи гримаса и подръпна панталоните си, като че там имаше шкурка. — Умирам за жена, ако разбирате какво имам предвид.

Блей леко се изчерви.

— Аз… да. И на мен ще ми дойде добре. Джон?

Въодушевен от успеха си на стрелбището, Джон кимна.

— Добре. — Блей повдигна джинсите си. — Ще отидем в „Зироу Сам“.

Куин се намръщи.

— Какво ще кажеш за „Скриймърс“?

— Не, предпочитам „Зироу Сам“.

— Добре. Можем да отидем с моята кола. — Куин се огледа. — Джон, защо не отидеш с автобуса у Блей?

— Не трябва ли да се преоблека?

— Ще вземеш назаем дрехи от него. Трябва да изглеждаш добре за „Зироу Сам“.

Изневиделица се появи Леш.

— Ще ходиш в центъра, така ли, Джон? Може да се срещнем там, приятелче.

С гадна усмивка на лицето той се заотдалечава бавно и мускулестите му рамене се стегнаха, сякаш влизаше в битка. Или му се искаше.

— Май си търсиш гадже, Леш — изръмжа Куин. — Продължавай в този дух и ще си го получиш, приятелче.

Леш спря и хвърли поглед назад, осветен от лампите над него.

— Куин, поздрави баща си от мен. Винаги ме е харесвал повече от теб. Може би защото двете ми половини си пасват.

Леш посочи с пръст окото си и продължи напред. Лицето на Куин се изопна, сякаш се превърна в статуя. Блей прегърна приятеля си през врата.

— Дай ни четирийсет и пет минути да се приготвим и после можеш да дойдеш да ни вземеш.

Куин не отговори веднага. Най-накрая каза с тих глас:

— Да. Няма проблем. Ще ме извините ли за момент?

Куин хвърли учебниците си и се върна в помещението с шкафчетата. Вратата се затвори след него и Джон изписа с ръце:

— Семействата на Леш и Куин близки ли са?

— Двамата са първи братовчеди. Бащите им са братя.

Джон се намръщи.

— Защо Леш сочеше към окото си?

— Не се тревожи за това.

Джон го хвана за ръката.

— Кажи ми.

Блей потърка червенокосата си глава, като че се мъчеше да измисли някакъв отговор.

— Добре… Бащата на Куин не е кой да е в глимерата. Същото важи и за майка му. А там не се уважават дефектните.

Каза го, сякаш това обясняваше всичко.

— Не разбирам. Какво му е на очите?

— Едното е синьо, а другото зелено. Куин никога няма да има семейство заради това, че са различни. Баща му се е срамувал заради него цял живот. Затова винаги сме в моята къща. Има нужда да се махне от родителите си. — Блей погледна към вратата на помещението с шкафчетата, сякаш през нея можеше да зърне приятеля си. — Единствената причина, заради която още не са го изхвърлили, е, защото се надяваха, че нещата ще се оправят след преобразяването. Затова той трябваше да използва някоя като Марна. Кръвта й е много чиста. Според плана това трябваше да помогне.

— Но не стана така.

— Не. Вероятно скоро ще го накарат да си тръгне. Имам готова стая за него, но се съмнявам, че ще я използва. Много е горд. И с основание.

На Джон му хрумна ужасна мисъл.

— Как е получил синината? Тази на лицето му, след като премина преобразяването?

В този миг вратата се отвори и Куин се появи с широка усмивка на лицето.

— Ще тръгваме ли, господа? — Вдигна учебниците си, възвърнал самочувствието си. — Да действаме, преди всички свестни жени в клуба да са заети.

Блей го потупа по рамото.

— Води ни, маестро.

Тръгнаха към подземния паркинг, Куин — отпред, Блей — отзад, а Джон — в средата.

Когато Куин се качи в автобуса, Джон побутна Блей по рамото.

— Бил е баща му, нали?

Блей не отговори веднага. После кимна веднъж.