Миг преди винаги

Единадесет

Мислех, че тази сутрин ще имам по-тежък махмурлук от обичайния. Миналата нощ пих за първи път от месеци, но не се оплаквам. Обръщам се на една страна и когато виждам часовника до лицето си да показва, че Андрю трябваше да е на летището преди час и половина, пуля очи и се изправям в леглото.

– Андрю! – викам и го разтърсвам да се събуди.

Той пъшка, обръща се и едва-едва отваря очи. Протяга ръка и се опитва да ме събори под нея, за да продължи да спи, но аз я отблъсквам.

– Ставай. Изпуснал си самолета.

Единствената част от тялото му, която се помръдва, са очите, които се опулват също като моите, и когато най-после проумява какво му казвам, останалата част от тялото му също реагира.

– Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Става от леглото и застава гол по средата на стаята.

Никога не ми омръзва да го гледам – гол или облечен, няма значение! И до днес не мога да намеря логично обяснение как се озовах при него. Той вдига двете си ръце към лицето, прекарва ги през косата си, задържа ги на тила, а изпъкналите му мускули се втвърдяват. После изпуска дълга примирителна въздишка.

– Ще трябва да хвана някой по-късен самолет.

Ставам от леглото и вдигам хавлията си от пода, за да отида под душа.

– Не че имам нещо против да постоя тук с теб още няколко часа – казва той и застава зад мен.

– Не знам, Андрю – казвам аз, загръщам се с хавлията и завързвам колана отпред. – Тъкмо мислех да се отърва от теб – продължавам аз и се усмихвам, докато съм с гръб към него.

В стаята настъпва мълчание.

– Сериозно ли говориш?

Няма как да не се засмея на изумлението в гласа му. Обръщам се кръгом и го целувам по устните.

– Не, по дяволите, не говоря сериозно. Може пък аз да съм изключила алармата на часовника снощи. Може пък съвсем съзнателно да съм го планирала.

Усмивката му става по-широка, целува ме и заобикаля леглото, за да си потърси боксерките.

– Наистина ли го направи? – пита той и ги намъква.

– Не, не съм. Но идеята е добра. Ще я запомня за следващия път. Искаш ли да се изкъпеш заедно с мен?

В същата секунда на вратата на стаята някой чука. Разбрал, че това вероятно е майка ми, Андрю се стряска, сяда на леглото и покрива краката си с одеялото.

Отварям вратата и виждам майка ми да стои там в цялото ѝ бледорусо великолепие. Облякла е светлорозова, закопчана догоре блуза и е сложила розов руж на бузите, за да е в тон с нея.

– Стана ли? – пита тя.

Не мамо, ходя насън. Понякога е направо смешна.

Забелязвам я да хвърля поглед към Андрю. Вече изрази безпокойството си да не би да забременея отново, но, разбира се, не би могла да очаква да не правим секс. Тя тъкмо това иска, ама няма да стане.

Усмихва ми се едва-едва и пита:

– Искаш ли днес да дойдеш с мен у Бренда?

Категорично не. Обичам леля Бренда, но не чак толкова, че да се задуша до смърт в пълната ѝ с цигарен дим къща.

– Не, имаме планове с Натали.

Всъщност нямам никакви планове, но както и да е.

– Е, добре. Ами… – тя отново поглежда към Андрю, а после мен. – Мислех, че той ще пътува за Тексас тази сутрин?

Пристягам колана около хавлията си и скръствам ръце.

– Е, да, ама се успахме. Ще вземе по-късен полет.

Майка ми кима и поглежда към него още веднъж. Усмихва му се леко и той прави същото. Неловко. Тя наистина харесва Андрю, но определено не е свикнала мъж да спи заедно с мен в стаята ми, дори и след като той е тук от две седмици. Ако не бях почти на двадесет и една и сгодена за него, той със сигурност нямаше изобщо да е тук. Същевременно тя знае, че се обичаме, и след това, което се случи с бебето, иска той да е тук с мен. И въпреки това е неловко. За всички ни. Да, Андрю и аз сериозно трябва потърсим собствено жилище.

Наше жилище… тук в Ралей. Изведнъж усещам като че ли нещо тежко засяда в гърдите ми.

Майка ми най-после ни оставя и аз поглеждам към Андрю, който стои изнервен и намръщен, защото се чувства съвсем неловко с чаршафа, покрил скута му.

– Идваш ли с мен под душа? – питам отново аз, но виждам, че вече не му се ще.

Той трепва.

– Мисля да го сторя след теб.

Засмивам се на момчешката му стеснителност и изражението ми става по-меко.

– Този уикенд ще потърся жилище. Обещавам.

Той се изправя.

– Ако искаш да търсим заедно, само ми кажи.

– Предложих Натали, в случай че искаш да правиш нещо, докато ме няма. Без майтап, можеш да се консултираш с нея за пердетата и цветовете.

Аз избухвам в смях.

– Няма да избирам никакви пердета. Завеси може би, но пердетата са за вътрешните дизайнери и богатите лелки.

Той клати заканително глава към мен, а аз излизам от стаята и се отправям по коридора към банята.

Чувствам се като др Джекил и мистър Хайд. Непрекъснато. Когато съм пред Андрю, изражението ми е щастливо.

но не че се преструвам. Наистина съм щастлива. Така мисля. Обаче в секундата, в която отново съм сама, сякаш съм друга. Превръщам се в някаква невидима, която винаги стои зад мен и щрака с един шибан ключ в мозъка ми. Изключва. Включва. Изключва. Включва. Из.., не, включва.

Седя на дъното на ваната с прибрани към гърдите колене и се оставям безкрайно дълго топлата вода да ме облива. Мисля за неизбежния апартамент, който трябва да намеря, как си прекарах добре снощи в “Подземието”, за купчината пране, което трябва да изпера, и за това как тази емблема започва да избледнява от калъпа сапун. Когато водата започва да става хладка, промяната на температурата ме изважда от този странен унес и забелязвам колко дълго съм тук. Дори не си избръсвам краката, а Затварям крана и излизам от ваната, като нарочно избягвам да стъпвам върху изтривалката, защото мразя усещането под краката си. Хвърлям една чиста хавлиена кърпа върху нея и после просто стоя там и се гледам в огледалото. Разсеяно започвам да броя петънцата от пастата за зъби върху стъклото. Спирам на четиринадесет.

Отварям аптечката и ровя из шишенцата и тубите, за да открия аврил. Благодарна съм, че моят така наречен махмурлук се нуждае само от две хапчета против главоболие. Когато ги намирам, посягам да взема шишенцето, което е зад няколко други жълтокафяви шишета с лекарства срещу рецепта, и спирам за момент. Вземам едно от тях и прочитам етикета. Перкосет 7.5 – вземайте по една таблетка на всеки шест часа при болки – Нанси Лилард. Нямам представа защо майка ми притежава шише с болкоуспокояващи, които очевидно не е вземала, но по едно време тя имаше проблеми с гърба, така че може би най-накрая е ходила на доктор за това. Или пък може би тя като регистрирана медицинска сестра е извършила престъпление, като се е възползвала от по-лесния, отколкото за обикновените граждани, достъп до лекарства, за които се иска рецепта.

Неее. Едва ли, като се има предвид, че шишето е купено преди месец и все още е пълно. Тя си е все същата, каквато я познавам цял живот – не обича да взема нищо против болка освен безобидните лекарства, които се продават без рецепта.

Каня се да върна шишето обратно, когато се разколебавам миг преди да го оставя на мястото му върху малката полица. Предполагам, че няма да ми навреди. Имам главоболие, а това е против болки, нали? Точно така. Отдръпвам ръката си и се обръщам, за да отворя специалната капачка срещу деца, и изсипвам едно хапче в шепата си. Глътвам го с малко вода от чешмата, избърсвам се и увивам хавлиената кърпа около главата си. Загръщам се отново с хавлията, завързвам здраво колана ѝ и се отправям обратно към стаята, за да се облека. Чувам Андрю да говори в кухнята, но небрежният му тон ми подсказва, че не разговаря с майка ми. Вероятно говори по телефона. Когато го чувам да споменава името на брат си Ашър, съм доволна, че съм била права, и започвам да се обличам.

Щях да разкъсам Натали, ако беше отново тя. Ще трябва да престане с това нейно безпокойство и да заговорничи зад гърба ми с Андрю.

След като си сресвам мократа коса, се отправям към кухнята при него.

– Знам, брат, обаче не мисля, че точно сега идеята е добра – чувам да казва Андрю и спирам за малко, за да не му преча. – Да, да. Не, тя е добре. Определено не е така объркана, както през първата седмица.

Поглеждам иззад ъгъла и го виждам да стои при бара с мобифон, притиснат до ухото, а другата му ръка е върху плота. Кима от време на време и слуша този, който е в другия край на линията, а той според мен е Ейдън. Отново разбирам, че съм права, когато той казва:

– Кажи на Мишел, че ѝ благодаря за предложението. Може би ще дойдем след един-два месеца, след като Камрин има време да… Не, може би през пролетта. За мен в Чикаго е прекалено студено през зимата. – Андрю се смее и казва: – А, не, брат ми, защо мислиш, че предпочитам Тексас?

Пак се смее. Накрая завивам зад ъгъла и той ме вижда.

– Би ми харесало да отидем – казвам.

Андрю ме поглежда за момент, а после прекъсва Ейдън.

– Изчакай за момент – покрива микрофона с дланта си. – Искаш да отидем в Чикаго? – изглежда леко изненадан.

– Ами, да – казвам аз и се усмихвам. – Мисля, че ще е забавно.

Отначало изглежда, че той премисля нещо. Може би не ми вярва или може би просто обмисля идеята и вижда само вятър и сняг. Но изведнъж лицето му се оживява и започва бавно да кима. – Окей – казва колебливо и отново долепва телефона до ухото си. – Ейдън, нека ти се обадя след малко, става ли? Да. Добре. Ще ти се обадя. Доскоро.

Прекарва пръст по телефона и прекъсва разговора. После отново ме поглежда.

– Сигурна ли си? Мислех, че известно време искаш да останеш тук.

Влизам в кухнята и вадя бутилка портокалов сок от хладилника.

– Да, сигурна съм – казвам аз и отпивам. – Изглежда, че идеята е на Мишел. – Той кима веднъж.

– Да, Ейдън каза, че се тревожела за теб. Предложила да ни приюти за няколко дни, ако искаме да ѝ гостуваме.

Отпивам нова глътка и оставям бутилката на бара.

– Безпокояла се за мен? Е, много мило от нейна страна, но се надявам да не отидем там и да се озова в същата ситуация, в каквато съм с Натали тук.

Андрю клати глава.

– Не, Мишел не е такава – и за да подчертае това, добавя: – Мишел изобщо не е като Натали.

– Нямах това предвид, Андрю.

– Знам, знам – казва той, – но тя наистина е свястна.

Тъй като сама познавам достагъчно добре Мишел, знам, че е така.

Точно тогава онова хапче съвсем неочаквано ме блъсва в главата и изведнъж изпитвам чувството, че я няма на раменете ми. Цялото ми тяло изтръпва от пръстите на краката до темето и ми е нужна секунда, за да фокусирам погледа си. Ръката ми инстинктивно се подпира на ръба на бара, за да се задържа на крака.

– Опа!

Преглъщам и премигвам енергично няколко пъти с очи. Андрю ме поглежда изпитателно.

– Добре ли си?

Усмихвам се толкова широко, че чувствам как въздухът в стаята ме блъсва в зъбите.

– Ами да, съвсем добре съм.

Той накланя глава на една страна.

– Не съм те виждал да се хилиш така, откакто сложих този пръстен на пръста ти.

Андрю също леко се усмихва, но продължава да ме гледа изпитателно.

Вдигам нагоре пръста си и се възхищавам на пръстена, който струва под сто долара и вероятно повечето бъдещи младоженки из страната изобщо не биха го приели за годежен пръстен. Видях го един ден в малък магазин в Тексас и само споменах колко е хубав.

– Харесвам този – казах, като го държах изложен на слънчевата светлина точно под подходящия ъгъл. – Семпъл е и в него има нещо особено.

Подадох го на жената зад щанда и тя го сложи обратно в стъклената кутия между нас.

– Какво, не си ли от онези момичета, за които диамантите са най-добрият им приятел? – пита Андрю. – Не искаш ли такъв грамаден годежен пръстен, че за да го носиш, ще ти трябва ръчна количка?

– В никакъв случай – казвам през смях аз . – Такъв пръстен не означава нищо освен етикета, на който е изписана цената му – излизаме от магазина и продължаваме да вървим по тротоара. – Ти сам го каза веднъж, помниш ли?

– Какво съм казал?

Усмихвам се и пъхам ръката си в неговата, когато стигаме до уличния ъгъл и завиваме наляво към кафенето.

– Семпла и секси – подпирам глава на рамото му. – Онзи ден в къщата на баща ти, когато ми разправяше защо не трябва да прекарвам по цял час, за да си слагам грим и да си реша косата.

Вдигам глава и го виждам, че се усмихва, спомняйки си онзи ден, а после ме придърпва по-близко до себе си.

– Е, да, казах го. Семпла и секси. Така е.

– А е и красив – казвам.

На другия ден Андрю се върна у дома със същия този пръстен и ми го подаде. После в типичния си стил застана на едно коляно като мъжете от старата школа, макар и малко по-драматично, отколкото трябва:

– Камрин Мерибет Бенет, най-красивата жена на планетата Земя и майка на бебето ми, ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Аз се усмихнах, погледнах го с подозрение и отвърнах:

– Само на планетата Земя ли?

Той премигна и каза:

– Ами още не съм виждал майки от други планети.

И двамата избухнахме в смях. Обаче после той стана много сериозен и настроението му се промени до такава степен, че промени и моето.

– Ще се омъжиш ли за мен? – попита той.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми и с дългата, страстна целувка, с която му отговорих и която накара и двама ни да паднем върху килима, го повторих милион пъти Разбира се, той пак ме помоли да се омъжа за него в деня, в който му казах, че съм бременна, но тогава го направи както трябва и аз никога няма да го забравя, докато съм жива.

– Жива ли си там вътре?

Андрю маха с ръка пред лицето ми.

Аз се сепвам и се връщам от миналото обратно в настоящето в такова приповдигнато настроение от онова хапче, като някое хвърчило във висините. Веднага съобразявам, че трябва бързо да възстановя спокойствието си, за да не разбере той какво става.