Миг преди винаги

Двадесет и едно

21 януари – моят двадесет и шести рожден ден

Сънувам приятен сън, в който (не знам откъде накъде) скачам с парашут заедно с актьора Кристофър Лий и небето е синьо като… ами, като небето. Кристофър Лий е с червени изпъкнали очила и ми дава знак с вдишат нагоре палец миг преди вятърът да го отнесе в синия ефир. После изведнъж сърцето ми като че ли спира и аз поемам рязко студения въздух. Очите ми се отварят за реалния свят около мен. Скачам толкова рязко в леглото, че ръката ми прави размах зад мен, и удрям лампата, окачена на стената.

– Мамка му! – ругая на висок глас.

Нужна ми е секунда, за да разбера какво се е случило. Въпреки че виждам Камрин в края на леглото да държи кофа с лед, рязко отхвърлям от мен студените, мокри чаршафи, но все още не мога да си поема дъх.

Камрин се кикоти насреща ми.

– Честит рожден ден, бейби! Ставай!

Мисля, че си го заслужавам след онова, което ѝ сторих миналия месец в сутринта на нейния рожден ден. Обаче подлата малка гадина ми го върна тъпкано.

След като не мога да се сдържа да не се усмихна, просто се примирявам и бавно отлепям голия си задник от леглото. Тя вече започва да отстъпва назад към вратата с онова изражение на лицето, което показва, че е наясно какво я очаква. Знам, че това е единственият ѝ път за измъкване и продължавам да я наблюдавам как преценява ситуацията.

– Съжалявам! – казва тя ужасена, но продължава да се усмихва, сложила ръка отзад, за да търси пипнешком пътя към вратата.

– Ами да, сигурен съм, че е така, момиче.

Пристъпвам много бавно към нея, като я поглеждам изпод вежди като хищник, който си играе с жертвата.

Тя отново се кикоти.

– Андрю! По-добре недей!

Сега е само на две крачки от вратата. Обаче аз не бързам и я оставям да си мисли, че наистина може да успее да се измъкне. Усмивката ми вече е станала толкова широка, че със сигурност трябва да съм заприличал на някакъв побъркан садист.

Изведнъж Камрин започва да пищи, неспособна да се сдържи повече, втурва се към вратата и я отваря.

– Неее! Моля те! – крещи тя и се смее едновременно, когато вратата се отваря широко и се блъска в стената.

Тя изскача навън в коридора.

Когато се втурвам след нея, изумлението, изписано на лицето ѝ, и фактът, че изведнъж спира, категорично ме убеждават. че не е очаквала да отида толкова далеч без никакви дрехи на гърба.

– Боже Господи! Андрю, не! – крещи тя и тича с всички сили по ярко осветения коридор.

Аз продължавам да тичам след нея, а всичко, което си имам, се поклаща от вятъра. Това момиче има още много да се учи, щом като си мисли, че ще се поколебая да хукна след нея по гол задник и със сбръчкано мъжко достойнство. Не ми пука. Тя ще съжалява заради онази кофа с лед.

Преминаваме тичешком покрай стая номер 321 тъкмо в момента, когато една възрастна двойка се показва на вратата. Мъжът дръпва рязко назад жена си, ококорила широко очи, когато покрай нея профучава побърканият гол мъж.

– Мили Боже… – чувам един глас далеч зад мен.

Накрая, когато Камрин успява да стигне до самия край на дългия коридор, тя спира и се обръща с лице към мен, извива гръб и вдига и ръцете си като щит пред себе си. От силния смях но бузите ѝ се стичат сълзи.

– Предавам се! Предавам се! Боже мой, ама ти си гол!

Не може да спре да се смее. Чувам я да изсумтява предизвикателно веднъж.

– Ще си го получиш – казвам аз, сграбчвам я и я мятам през рамо.

Тя дори не се опитва да рита, да крещи и да размахва ръце. Първо, защото не може да спре да се смее, за да може отново да контролира тялото си, и, второ, защото е размислила. Само се надявам да не се напикае върху мен.

Нося я на рамо през целия път обратно по коридора към стаята ни и когато минаваме покрай стая 32], казвам:

– Съжалявам, че трябваше да видите това. А сега приятен ден – и кимам с глава, докато минавам.

Двойката само ни зяпа, а мъжът клати възмутен глава към мен.

Затварям вратата зад нас и хвърлям Камрин на леглото сред парчетата лед и все още ледената вода. Тя продължава да се смее.

Заставам между краката ѝ, свалям едновременно шортите и пликчетата ѝ и се взирам в нея, без да кажа и дума. За секунди съм надървен. Игривото ѝ настроение моментално се променя и тя хапе долната си устна, като ме гледа със сладките си, изкусителни сини очи, които винаги изваждат навън първобитното у мен.

Без каквото и да било предупреждение лягам отгоре и прониквам в нея.

– Наистина ли съжаляваш? – шепна в ухото и продължавам бавно да се движа напред-назад в нея. Гърдите ми се притискат силно в нейните, а татуировките ни се докосват. Орфей и Евридика отново стават едно цяло, докато се сливаме един с друг.

– Да… – отронва думата през разтрепераните си устни тя.

Прониквам по-дълбоко в нея, като избутвам едното ѝ бедро нагоре с ръка.

Клепките ѝ натежават и тя изпъва назад глава.

Впивам устните си в нейните и стенанията ѝ отекват в гърлото ми, когато започвам да я чукам по-грубо.

Тогава нещо тъмно в мен наедрява и се ожесточава. Заставам на колене върху леглото, сграбчвам я за бедрата, впивам пръсти в плътта ѝ и я придърпвам към себе си толкова бързо, че тя не успява да помръдне. Сграбчвам двете ѝ ръце, обръщам тялото ѝ и извивам китките ѝ отзад на гърба, след което я принуждавам да застане на колене. Със свободната си ръка докосвам меките очертания на задника ѝ, докато стои повдигнат пред мен, като стискам поред всяка буза, преди да я плесна така силно, че тялото ѝ се изпъва, разтреперано напред. Тя проплаква. После натискам с глава врата ѝ отзад, като притискам едната страна на лицето ѝ по-силно към дюшека. Чувствам горещината, която идва от плътта ѝ там, където ръката ми е оставила червено петно.

Отново проплаква, а аз извивам още по-силно с другата ръка китките ѝ отзад.

Продължава леко да проплаква, краката ѝ започват да треперят, но аз не спирам. Знам, че всъщност тя не иска да спра.

След като свършвам и сърцето ми започва да бие по-бавно, придърпвам голото ѝ тяло редом с моето, а потната ѝ глава се сгушва в сгъвката на ръката ми. Тя целува гърдите ми и прокарва показалеца и средния си пръст по бицепса ми нагоре към устата ми. Вземам ръката ѝ и целувам пръстите ѝ.

– Доволна съм, че отново си такъв, какъвто беше – казва тихо тя.

– Какъвто бях ли? – питам аз, а тя вирва назад глава, за да може да види очите ми. – Не съм ли винаги все същият?

– Не, невинаги.

– Кога не съм бил?

Наистина съм объркан, но намирам сдържаността, с която се опитва да ми каже това, за очарователна.

– След като загубихме Лайли – казва тя и игривата усмивка, която беше на устните, ѝ изчезва. – Не те обвинявам, обаче след Лайли ти се отнасяше с мен като към порцеланова кукла и се страхуваше, че ще ме счупиш, ако ме работиш твърде грубо.

Притискам я малко по-силно до себе си и бузата ѝ отново се отпуска на гърдите ми.

– Ами не исках да те нараня – казвам аз, като прекарвам палеца си по ръката ѝ. – Понякога все още се чувствам така.

– Недей – прошепва тя и отново целува гърдите ми. – Никога не се сдържай с мен, Андрю. Винаги ще искам да си това, което си.

Усмихвам се и отново стискам ръката ѝ.

– Да разбирам ли, че ми даваш разрешение да си отмъщавам на теб, когато си поискам?

– Да, напълно го съзнавам – казва тя и по гласа ѝ усещам, че тя също се усмихва.

Целувам я отгоре по главата и я придърпвам върху себе си.

– Честит рожден ден – казва отново тя и плъзва езика си в устата ми.

Благодаря на Бога за Флорида през зимата. След моя много изненадващ и мога да добавя, изпълнил ме със задоволство рожден ден тази сутрин Камрин и аз прекарахме деня да репетираме новата ни песен. Всъщност технически погледнато, тя не е наша, но като поразместихме някои неща, адаптирахме страхотния хит на Стиви Никс “Edge of Seventeen”. Камрин се ядосва от начина, по който стиховете така бързо се смесиха, но е решена да поправи нещата. Това е нейната песен, тази, която тя иска да изпълнява сама. Огромна крачка за нея, защото досега винаги сме пели заедно.

И аз ѝ се възхищавам за това.

Изглежда много изнервена, но под всичко това виждам как моята Камрин се връща към мен с всеки изминал ден. Като че .ди на душата ѝ е по-леко, а светлината в очите ѝ по-ярка. Всеки път, когато се усмихва, ми напомня за момента, когато се срещнахме за първи път.

– Можеш да го направиш – казвам аз, седнал на перваза на прозореца с китара, окачена на гърдите. – Не се напрягай прекалено, бейби, просто я усвои.

Тя въздъхва, отмята назад глава и се тръшва на стола до малката кръгла масичка до мен.

– Знам всички думи, но винаги се запъвам на последните няколко стиха. Не знам защо.

– Току-що ти го казах – отвръщам аз. – Прекалено се напрягаш и още със започването на песента вече очакваш да сбъркаш, когато стигнеш до тази част. Не мисли за нея. А сега опитай отново.

Тя пак поема дълбоко въздух и се изправя.

Репетираме още един час, преди да се отправим за късен обяд до най-близкото заведение за бифтеци.

– Ще започнеш да я изпълняваш, както трябва. Не се безпокой за това – казвам, когато келнерката носи бифтеците ни.

– Знам. Просто е досадно.

Започва да реже пържолата си с нож в едната ръка и вилица в другата.

– Беше ми нужно известно време да науча “Laugh, I nearly Died” – казвам аз и захапвам огромна хапка от пържолата. Дъвча малко и казвам все още с пълна уста: – Следващата песен, която трябва да науча, е “Ain’t No Sunshine” от Бил Уидърс. Винаги съм искал да науча тази песен и мисля, че е време да пратя в пенсия “Стоунс”. Тя изглежда изненадана. Сочи с вилицата си към мен, преглъща и казва:

– Еха! Добър избор!

– Знаеш ли я? – аз също съм малко изненадан, защото знам, че не си падаше по класическия рок и по блу бъф, когато се запознахме.

Тя кима и бързо хапва от картофеното пюре.

– Обичам тази песен. Баща ми я имаше в списъка на песните, които обичаше да слуша, когато пътуваше с колата по бизнес из щата. Този Уидърс наистина може да пее.

Избухвам в смях.

– Какво толкова смешно има? – пита тя и ме гледа с недоумение.

– Прозвуча ми толкова провинциално.

Отпивам глътка бира и продължавам да се смея още малко и да поклащам глава.

– Какво каза? Че съм ти прозвучала като селяндурка ли?

Очите ѝ са широко отворени, но не може да скрие усмивката си.

– По-скоро като провинциален чукундур. “Този Уидърс наистина може да пее.” Хахаха – имитирам я аз и отново избухвам в смях.

Тя също се смее насреща ми, макар да се опитва с всички сили да скрие червенината по лицето си.

– Е, да, тук съм напълно съгласна с теб – казва тя и отпива от бирата си. Оставя чашата на масата и добавя, премрежвайки очи: – За избора на песента, а не за провинциалния чукундур.

– Разбира се – казвам усмихнат аз и довършвам пържолата си.

Яденето на първите ни пържоли заедно стана точно както тя беше обещала, няколко дни след като излязох от болницата след операцията. Както в този ден, и всяка пържола, която си е поръчвала след това, успява да изяде само половината. А това просто означава повече пържола за мен. Когато забелязвам признаци, че се отказва, защото така се е натъпкала, че ѝ се гади, аз се пресягам през масата и придърпвам чинията ѝ към себе си.

През това време тя продължава да гледа мобифона си и по едно време започва да пише отговор на някого.

– Пак ли е Натали, която пита кога се връщаш у дома?

– Да, тя е неуморна.

Слага телефона обратно в чантичката си.

Камрин е ужасна лъжкиня. Ужасна. Не може да излъже дори и ако от това зависи животът ѝ. И сега начинът, по който продължава да зяпа стената, ми подсказва, че определено лъже. Човъркам зъбите си с клечка за зъби и я и наблюдавам.

Тя леко ми се усмихва. Очевидно крие нещо, но после забелязвам екрана на телефона ѝ да светва в чантичката ѝ. Тя поглежда текста и изведнъж започва да става по-нетърпелива да си тръгваме. Усмивката ѝ става по-широка и става бързо от масата.

– Почакай, трябва да платя.

Махам на келнерката да дойде при нас, а Камрин сяда с нетърпение обратно в сепарето.

– Защото е това внезапно бързане?

Питам, за да я дразня, когато келнерката слага сметката на масата, но преди да се отдалечи, изваждам кредитната си карта от портфейла.

– Няма причина – казва Камрин.

Аз само се подхилквам.

– Добре – казвам и се облягам назад, протягам ръце и се настанявам по-удобно.

Това е номер. Колкото по-удобно се настанявам, толкова по-нетърпелива става тя.

Минути по-късно келнерката се връща с кредитната ми карта и касовата бележка. Оставям бакшиша върху нея и много бавно ставам, обличам си палтото, протягам ръце високо във въздуха над мен, правя се, че се прозявам…

– Ще побързаш ли, дявол да го вземе!

Знам, че не може да издържи повече. Смея се, хващам я за ръка и излизаме от ресторанта.

Когато се връщаме обратно в хотела, Камрин спира във фоайето.

– Ти върви напред. Идвам след секунда.

Очевидно е замислила нещо, но тъй като е моят рожден ден, просто продължавам, приемам играта ѝ, целувам я по бузата и влизам в асансьора. Обаче след като се озовавам в стаята, ставам нетърпелив.

Не се налага да чакам дълго, преди тя да влезе в стаята с нова китара в ръка.

Скачам на крака в мига, в който я виждам.

– Ау…

Усмивката ѝ е мила, нежна, дори срамежлива. Като че ли някаква малка част от нея се тревожи, че няма да я харесам.

Отивам право при нея.

– Честит рожден ден, Андрю – казва тя и ми я подава.

Слагам ръка около дръжката, а другата на корпуса и възхитен широко се усмихвам. Лъскава. Красива. Идеална. Обръщам я, за да я видя от другата страна, и виждам написано със сребърен курсив от задната страна на дръжката-.

Той изкара железни сълзи по бузата на Плутон,

И накара Ада да му даде това, което искаше – любовта.

Стих от няколкото истории, разказвани за Орфей и Евридика. Наистина не знам какво да кажа.

– Харесва ли ти?

Поглеждам я.

– Много. Чудесна е.

Тя гледа встрани и се изчервява.

– Всъщност нищо не разбирам от китари. Надявам се да не е някакво менте или нещо подобно. Човекът в магазина за китари ми помогна да я избера. После трябваше да чакам няколко дни за надписа върху нея, който си мислех, че никога няма да бъде готов по една или друга причина, но…

– Камрин – казвам аз и прекъсвам нервното ѝ бръщолевене, – никога не съм имал по-хубав подарък за рожден ден.

Затварям празното пространство между нас и леко я целувам по устните.