Миг преди винаги

Двадесет и четири

С напредването на нощта нещата в нашата малка група започват да се променят. Хората говорят по-малко и се целуват повече. Брай и Елиас лежат един до друг от едната страна на огъня. Тейт и приятелката му вече са готови да се чукат; единственото нещо, което остава да направят, е да си свалят дрехите. Добре че русата мацка със съмнителната репутация не се занимава е мен и помага на своята приятелка да опипва Калеб на около осем крачки от мен и Камрин.

Ами да, определено имам усещането, че знам докъде води това. Не е кой знае какво. Не че преди не съм попадал в ситуация като тази, но този път главното ми внимание не е да се опитам да задоволя две момичета едновременно, когато и двете са готови да го направят.

– Ох, мамка му… – казвам на глас, но може пък и да не съм го казал, може би само съм си го помислил.

Вдигам ръка пред лицето си и като че ли луната е седнала между палеца и показалеца ми. Опитвам се да се отърся от нея, но тя е ужасно тежка и натиска надолу ръката ми. Усещам как лакътят ми се стоварва в пясъка като осемдесеткилограмова щанга.

Главата ми се върти. Цветът на огъня е син и жълт, и тъмночервен. Шумът от океана отеква три пъти по-силно в ушите ми и се смесва с прашенето на дървата в огъня, а някой стене.

– Камрин? Къде си?

– Андрю? Аз… тук съм. Мисля.

Дори не мога да кажа дали това наистина е нейният глас.

Премигвам силно с очи и отново ги отварям, като се опитвам да фокусирам, но разбирам, че не искам да го направя. Усмихвам се. Чувствам лицето си така опънато, че за момент се опасявам, че няма да спре да се опъва и ще се разцепи наполовина. Но после се оправя.

О, Господи… започвам да превъртам. Какво, по дяволите, са ми дали?

Опитвам се да стана, но когато мисля, че съм се изправил, поглеждам надолу и виждам, че изобщо не съм се помръднал. Опитвам отново със същия резултат.

Защо не мога да стана?

– Мама му стара, Тейт – чувам един глас да казва, но дори не мога да кажа дали е на мъж или на жена. – Това нещо си го бива. Мамка му. Виждам небесни дъги и дрога. Ама това е “The Reading Rainbow”(“Четящата небесна дъга”).

После този, който каза това, започва да пее песента “The Reading Rainbow”^[8].

Чувствам, че се побърквам, но като че ли не искам да изляза от това състояние.

Накрая лягам по гръб и проверявам положението си, като потупвам пясъка от двете страни с дланите на натежалите си ръце. После поглеждам нагоре към изпълненото със звезди небе. И наблюдавам как звездите се движат напред-назад през мрака в някаква поетично съчетание.

Лицето на Камрин се показва над гърдите ми като някакъв призрак от мъглата.

– Бейби? – питам аз. – Добре ли си?

Безпокоя се за нея, но не мога да спра да се усмихвам.

– Да. Добреее съм. Добре съм.

– Легни до мен – казвам ѝ аз.

Затварям очи, когато чувствам главата ѝ върху гърдите си и вдъхвам миризмата на шампоана, който тя винаги използва, но сега тя е много по-силна от преди. Всичко е по-силно. Всеки звук. Усещането за вятъра върху лицето ми. Дакс Ригс пее “Night is the Notion” някъде зад нас, но разумът ми подсказва, че е много далеч, въпреки че се чува ужасно силно, сякаш джипът е точно до главата ми. Почти усещам миризмата на гумите му.

И не мога да се сдържа. Започвам да пея “Night is the Notion” колкото ми глас държи. Не знам как вече съм научил всички думи, но ги знам. Знам ги, мамка му. И имам чувството, че песента продължава с часове, но не ми пука. След време спирам да пея, само Затварям очи и чувствам музиката да минава през мен. И точно сега не ме е грижа за нищо освен за момента. И съм надървен до пръсване. Мисля, че ми е нужна секунда да се усетя, че чепът ми също усеща вятъра, както лицето ми. И му е добре.

– Камрин? Какво? Да.

Дори не знам какво казвам и дали изобщо казвам нещо. Разумът ми казва, че трябва да се уверя, че не е чак толкова фиркана, че да ми духа пред всичките тези хора, обаче същевременно не искам да я спра.

Задъхвам се и главата ми пада на една страна. Виждам Калеб върху едно от онези момичета, голите ѝ бедра, сключени около напиращото му тяло. Гледам настрани. Поглеждам пак към небето. Звездите се движат и с тях забелязвам някакви светли оттенъци да се движат напред-назад. Потрепервам, когато усещам, че чепът ми опира в гърлото ѝ.

Поглеждам надолу. Виждам руса коса. Протягам ръка да я докосна, част от мен иска тя да се махне, а другата част иска да я накара да го поеме още по-дълбоко. Свършвам, като правя последното, обаче когато отмятам назад глава, виждам лицето на Камрин да лежи до моето. Рязко се надигам.

– Махни се от мен, курво! – успявам да кажа аз.

Изригвам я от себе си и всичко рязко се променя. Вече не ми е приятно.

Полагам усилия да се държа изправен. Опитвам се да се удрям по главата с две ръце с надеждата да поизтрезнея, обаче се получава обратен ефект. Успявам да прибера чепа си в гащите, оглеждам пясъка през огъня и виждам курвата вече да лежи в несвяст до Калеб. Нямам представа колко време е минало, но всички като че ли са изпаднали в безсъзнание, с изключение на мен.

Обзема ме паника. Мамка му, не мога да дишам. Какво, по дяволите, стана току-що?

Обръщам се на една страна, сграбчвам Камрин, придърпвам я до мен и не я пускам.

И това е последното нещо, което си спомням.

Гади ми се. Господи, никога не ме е боляла така главата. Ранното утринно слънце и вятърът, който идва от океана, ме събуждат. Отначало просто лежа тук, защото се страхувам, че ако мръдна, ще повърна. Главата ми тупти, върховете на пръстите ми са изтръпнали, останалата част на тялото ми е трепереща, надигаща се каша. Изохквам и отварям очи, като притискам с една ръка стомаха си. Знам, че няма начин да се махна от този плаж, ако първо не повръщам в продължение на поне пет минути, обаче се опитвам да не го направя колкото е възможно по-дълго.

Бузата ми е опряна в пясъка под мен. Усещам песъчинките, полепнали по кожата ми. Много внимателно вдигам пръст и ги отстранявам, за да не влязат в окото ми.

Чувам едно туп, последвано от изпукване и вик.

Въпреки протестите на стомаха ми се обръщам на една страна с лице към океана

– Махни се от него! – чувам да крещи едно момиче.

Това ме събужда още повече и за част от секундата си давам сметка колко не на себе си съм била. Обаче сега съм съвсем будна. Надигам глава от пясъка и виждам Андрю да налага с юмруци Тейт.

– Андрю! – опитвам се да извикам, но гърлото ме боли и гласът ми е дрезгав, затова успявам едва да изграча името му. – Андрю! – казвам отново, овладяла малко повече гласа си.

– Какво, по дяволите, ти става бе, човек?! – вика Тейт.

Опитва се да се отскубне от Андрю, но той продължава да налита. Удря го отново и отново и този път Тейт пада по задник на пясъка.

Тогава братът на Тейт се намесва и напада Андрю отстрани. Двамата се смъкват от Тейт и се претъркулват на няколко крачки встрани. Андрю сграбчва Калеб за гушата, повдига го от тялото си и го хвърля с все сила върху пясъка. След секунди отново е отгоре му. Удря три пъти Калеб, преди Тейт да застане зад него и да го отдръпне от брат си.

– Успокой се бе, човек! – вика Тейт.

Обаче Андрю пак връхлита и му нанася един удар отдолу в челюстта. Чувам отново болезнено изпукване. Тейт полита назад и се хваща за челюстта.

– Ти ни упои! Ще те убия! – крещи Андрю.

Най-накрая успявам да се изправя на крака, макар че се

препъвам веднъж, преди да стигна до него. Тъкмо когато се каня да го хвана за ръката и да се опитам да го отдръпна, някой ме блъсва силно отзад в задника. Дори не разбирам какво стана, но за миг оставам без дъх. Вдигам очи и виждам Калеб върху Андрю. Ще трябва да съм попаднала на пътя на атаката в гръб на Калеб срещу Андрю.

Надигам се от пясъка и виждам към нас да се приближава Елиас.

Гледам в паника вляво и вдясно от мен, а после пак назад към Елиас. И тримата ли ще се нахвърлят върху Андрю? О, не, в никакъв случай няма да допусна това! Опитвам се да сграбча Тейт, докато той и Калеб нанасят удари на Андрю, но съм избутана встрани от Елиас.

– Дръпни се! – вика ми той.

Андрю успява да се справя добре срещу Тейт и Калеб. Все още е на крака и отвръща на ударите на двамата, но се намесва Елиас. Не мисля, че ще може да се бие срещу тримата.

Елиас се втурва в мелето и аз не мога да кажа кой кого удря, когато едни ръце ме хващат отзад.

– Стой назад с мен – казва Брай.

Объркана и уплашена от бъркотията, виждам, че Елиас удря Калеб и си отдъхвам с облекчение, но за кратко.

Устата на Андрю кърви. Но и четиримата кървят тук и гам. Струва ми се, че боят никога няма да свърши, и при всеки удар,

който Андрю нанася или получава, премигвам и си Затварям очите, просто искам да не мисля за това. Седя на пясъка и Брай продължава да ме държи отзад за ръцете, защото все още мисли, че ще се опитам и аз да се включа в боя. Обаче на мен отново ми се повръща и не мога да се помръдна. По челото ми избива пот. Вратът ми отзад е лепкав. Небето започва да се върти.

– О, не. Брай… Мисля, че ще…

Точно в този миг не издържам повече. Чувствам как тялото ми мощно се надига и се освобождава от хватката ѝ. Протягам напред ръце и ги забивам в пясъка. Гърбът ми ту се извива нагоре, ту се отпуска и започвам продължително да повръщам. О, Господи, моля те, нека да спре. Никога повече няма да пия! Моля те, нека да спре! Обаче имам чувството, че никога няма да престана да повръщам. Колкото повече повръщам, толкова повече тялото ми реагира на миризмата от повърнатото, от звука, който издавам, от вкуса му и това ме кара да повръщам още повече. Почти не чувам боя заради звуците, които самата издавам, и продължавам да се мъча да повръщам, след като в стомаха ми вече не е останало нищо. Накрая падам на една страна. Не мога да се помръдна. Тялото ми неудържимо трепери, кожата ми е едновременно студена и гореща, а и цялата съм в пот. Усещам, че Брай седи до мен.

– Ще се оправиш – чувам я да казва тя. – Ау, това нещо наистина те е скапало.

– Какво беше то? – дори не чувам дали ми е отговорила на въпроса.

Спомням си, че всичко беше добре, просто бях леко пийнала, докато малко след това започнахме да пием джин. И после най-неочаквано започнах да не мога да виждам нищо точно пред мен, защо беше прекалено близо. Опитвах се да фокусирам погледа си върху по-отдалечените неща, океана, звездите и светлината от корабите, които се движеха в далечината. Спомням си, че един кораб идваше към нас и като че ли щеше да се блъсне в брега. Обаче не ми пукаше. Помислих си, че е… красив. Той щеше да ни убие всичките, но беше красив. Спомням си също, че Андрю пееше онази секси песен. Положих глава на гърдите му и се заслушах в песента. Искаше ми се да пропълзя върху него и да се съблека гола. Щях да го направя, ако можех да се помръдна.

– И си спомням, че…

Почакай.

Онази руса кучка. Тя ме помоли да… почакай.

Надигам се от пясъка.

– Мисля, че трябва да полежиш неподвижно още малко – казва Брай.

Опирам пръсти в челото си.

Спомням си, че тя седеше до мен и Брай. Беше фиркана също като всички, но вече не изпитвах ревност към нея. Поговори известно време с нас, а аз нямах нищо против.

Когато започнах да си спомням всичко, тялото ми се разтрепери още повече.

Тя се опита да ме целуне. Мисля, че отговорих на целувката ѝ.

– Струва ми се, че отново ще повърна.

Прибирам коленете си нагоре към гърдите и слагам лактите си отгоре им, като заравям лице в ръцете си. Още съм толкова замаяна. Продължавам да чувствам, че още не съм свършила с повръщането. Нямам това великолепно усещане на облекчение след повръщане. Не, нуждата да повърна отново се засилва и този път това ми действа зле на нервите.

Спомням си останалото и макар да искам да прогоня спомена от главата си, не мога.

Тя ме попита дали би могла да спи с мен и Андрю. Ами да, сега си спомням. Но… о, Господи…. аз си мислех, че тя наистина има предвид да спим, но сега осъзнах, че съм била така надрусана, че не съм разбрала, че има предвид сексуално.

Казах ѝ, че не ме е грижа.

След това си спомням, че тя…

Дъхът ми спира. Вдигам рязко ръка към устата си, очите ми са широко отворени и се насълзяват от вятъра.

Спомням си я да прави свирка на Андрю.

Опитвам се да се изправя на крака, но усещам ръката на Брай върху гърба ми.

– Хайде, момиче – казва тя и ме придърпва обратно към себе си.

– Не отивай гам. Само ще пострадаш.

Издърпвам ръката си от нейната и отново се опитвам да стана, но внезапните ми движения, съчетани с опънатите нерви, само ме карат отново да се мъча да повърна.

После чувам гласа на Андрю над мен:

– Мамка му – казва той на Брай. – Би ли изтичала до колата ми да вземеш една бутилка с вода от хладилната чанта в багажника?

Брай тръгва към колата.

Андрю се отпуска на колене в мига, в който аз преставам да се опитвам да драйфам.

Маха косата от очите и устата ми.

– Те ни упоиха, бейби – казва той.

Отварям едва-едва очи и го виждам над мен да притиска бузите ми с дланите си.

– Ще убия тази кучка. Кълна се в Бога, Андрю.

Погледът му е на човек, който е напълно изумен. Вероятно не е знаел, че аз знам.

– Тя е още в несвяст. Бейби, аз…

Вината, изписана на лицето му, ме пронизва.

– Андрю, знам какво се случи – викам аз. – Знам. Че си мислеше, че съм аз. Видях какво направи.

– Няма значение – казва той и скърца със зъби. Очите му се навлажняват. – Би трябвало да знам, че не си ти. Ужасно съжалявам – притиска малко по-силно лицето ми.

Каня се да му кажа да престане да се обвинява, когато Елиас идва при нас.

– Съжалявам, приятел, не знаехме. Кълна се.

– Вярвам ти – казва Андрю.

Брай се връща с бутилката с водата и аз започвам да идвам на себе си. Надигам се и сядам изправена, като се подпирам на голите гърди на Андрю. Той обвива ръце около мен и така силно ме притиска, сякаш се страхува, че ще стана и ще избягам.

После протяга ръка и взема бутилка студена вода. Отваря капачката, излива малко вода върху дланта си и я прекарва по челото и устата ми. Хладината моментално ме успокоява.

– Виж, приятел, съжалявам – казва Тейт, който идва нас, Мислехме, че няма да имате нищо против. Сложихме по малко в питиетата на всички. Може да сме проявили щедрост. Не ви доведохме тук с някакви лоши намерения.

Андрю успява неусетно да се отдръпне от мен, но го прави толкова бързо, че аз усещам отсъствието му едва когато той отново удря Тейт. Всички отново чуваме онова болезнено пукване.

– Моля те, Андрю! – викам аз.

Елиас сграбчва Андрю, а Калеб хваща Тейт, за да го държат далеч един от друг.

Андрю се оставя Елиас да го задържи, но после рязко се освобождава от нето, обръща се към мен и ми помага да стана от земята.

– Хайде, да си вървим казва той.

Прави опит да ме вдигне на ръце, но аз поклащам глава и му показвам, че съм добре и мога да вървя сама.

Той грабва китарата, а аз одеялото и се отправяме към шевролета.

– Може би трябва да откараме Брай и Елиас обратно та едно с нас – викам аз.

Андрю хвърля китарата в багажника, взема от мен одеяло то и хвърля и нето вътре. После отива откъм неговата страна на колата, слага ръце върху покрива и главата си между тя. Поема дълбоко въздух и удря с юмрук по покрива.

Мамка му! Крещи той и отново удря покрива.

Вместо да се опитвам да го вразумя, решавам да го дотам сам да се успокои. Продължавам да го гледам кротко от другата страна на колата. После влизам вътре и затварям вратата. Той стои там още минута, а носле го чувам да казва:

– Ще откарам двамата обратно, ако желаят.

Елиас и Брай се приближават с нещата си в ръце и сядат на задната седалка.