Миг преди винаги

Тридесет и три

Не бих могъл да желая по-чудесен ден от този. Времето е идеално. Плановете за женитба, които все не успявахме да уточним, си дойдоха точно на мястото. Вчера се обадих на майка ми и ѝ казах да се срещнем на плажа на Галвестън Айлънд. Тя пристигна навреме, без да има каквато и да е представа защо я повикахме тук.

Вдигам нагоре ръка, когато я виждам, и ѝ махам да дойде при нас. В мига, в който ни вижда, тя вече е разбрала. Лицето ѝ се озарява от широка, заразителна усмивка.

– Ох, вие двамата – казва майка ми, когато идва при нас, – не мога да повярвам, че накрая ще го направите. Аз съм просто… така съм…

По лицето ѝ се стичат сълзи и тя вдига ръка да ги избърше, смее се и плаче едновременно.

Камрин, боса, облечена в онази бутикова рокля с цвят на слонова кост, която намери на битпазара, обвива ръце около майка ми и я притиска до себе си.

– О, Марна, моля те, не плачи – казва тя, макар да мисля, че е повече от молба, защото, като гледа майка ми да плаче, и Камрин е почти готова да я последва.

– Някой друг ще дойде ли – пита майка ми, когато се отдръпва.

– Ти си единственият ни почетен гост – казвам гордо.

– Да – добавя Камрин, – само ти и преподобният тук.

Майка ми ни заобикаля и прегръща и преподобния Рийд.

Тя посещава църквата му от девет години. Опитвала се е стотина пъти да ме накара да отида и аз, но просто не си падам по църкви. Обаче си помислих кого ще е най-добре да помоля да ни ожени?

Докато преподобният Рийд стои пред нас на плажа с изтърканата си Библия в ръце и казва няколко думи, аз виждам и чувам само Камрин, която стои пред мен с ръце в моите. Вятърът развява разпуснатите ѝ коси, освободени от златистата плитка, преметната върху рамото, която толкова обичам. Обичам усмивката ѝ, сините ѝ очи и меката кожа. Сега искам да я целуна и да приключим с това. Притискам леко с пръсти ръцете ѝ и я придърпвам малко по-близо. Вятърът духа в дългата ѝ рокля и платът прилепва около тънката ѝ талия. Мъча се да не се усмихна, когато вятърът вкарва кичур коса в устата ѝ. Тя се опитва незабелязано да го махне с език, без да привлича вниманието върху себе си.

Тъй като знам, че не иска да стане причина за някакво прекъсване дори и за такова просто нещо, протягам ръка и махам косата от устата ѝ.

Чувствам се така, сякаш сме единствените двама души на света.

Когато идва време да се закълнем, знам, че никой от нас не си е записал нещо предварително, нито е имал време да помисли какво да каже. Затова го правим така, както правим всичко останало.

Стискам по-силно ръцете ѝ и казвам:

– Камрин, ти си другата половина на душата ми и аз ще те обичам както днес, така и през всеки друг ден от живота ни. Обещавам, че ако някога ме забравиш, ще ти чета, както Ноа чете на Али^[12]. Обещавам, че като остареем и костите започнат да ни болят, никога няма да спим в отделни стаи и ако умреш преди мен, ще се погрижа да бъдеш погребана с тази рокля. Обещавам да те преследвам, както Сам е преследвал Моли^[13] – очите ѝ започват да овлажняват. Галя дланите ѝ с пръстите си. – Обещавам, че един ден след години няма да се събудим и да се запитаме защо сме пропилели живота си, като не сме направили нищо, и независимо какви несгоди ще ни сполетят, винаги, ама винаги, ще бъда тук до теб. Обещавам да бъда спонтанен, винаги да изключвам музиката, когато спиш, и да ти пея за стафиди, когато си тъжна. Обещавам винаги да те обичам, независимо къде сме по света или на етап от живота. Защото ти си другата моя половина, без която знам, че няма да мога да живея.

От очите ѝ рукват сълзи и ѝ трябва малко време, за да се успокои.

После тя казва:

– Андрю, обещавам никога да не те оставя на животоподдържащи системи или да страдаш, когато със сърцето си знам, че животът ти е свършил. Обещавам, че ако някога изчезнеш безследно, аз… няма никога да престана да те търся. Никога – това ме кара да се усмихна. – Обещавам, че когато умреш, ще се погрижа на погребението ти да звучи “Dust in the Wind” и да не те погребвам там, където е студено. Обещавам винаги да ти казвам всичко, независимо колко засрамена или виновна се чувствам, и да ти се доверявам, когато ме караш да направя нещо, защото знам, че за всичко, което правиш, си има причина. Обещавам винаги да бъда до теб и да не те оставям да се изправяш пред нищо сам. Обещавам винаги да те обичам в този живот, а и когато отидем в следващия, защото знам, че не мога да отида в никой друг живот, ако и ти не си в него.

Пастор Рийд се обръща към мен:

– Андрю Париш, вземаш ли Камрин Бенет за твоя законна съпруга, която да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, която ще обичаш и за която да се грижиш от този ден нататък?

– Да – казвам аз и слагам на пръста ѝ венчалния пръстен, който купих в Чикаго. Тя едва чуто ахва.

После той се обръща към Камрин и казва:

– Камрин Бенет, вземаш ли Андрю Париш за твой законен съпруг, който да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, когото ще обичаш и за когото ще се грижиш от този ден нататък?

– Да. Най-накрая аз ѝ подавам моя пръстен, защото криех и двата от нея до този момент, и тя го слага на пръста ми. Пастор Рийд приключва с онези очаквани шест думи:

– Обявявам ви за съпруг и съпруга – и ми дава разрешение да целуна моята булка.

Това беше всичко, което искахме да направим през цялото време, докато траеше церемонията, а сега, когато ни е разрешено, седим и се взираме един в друг, виждаме се в различна светлина, много по-ярка от тази, когато се срещнахме за първи път в автобуса в Канзас. Усещам как очите ми започват да се навлажняват, вземам я в обятията си и впивам устни в нейните. Тя хлипа, докато трае целувката, а аз я притискам още по-силно, като напълно повдигам босите ѝ крака от пясъка и я завъртам. Майка ми реве като пеленаче, а аз имам чувството, че не мога да престана да се усмихвам.

Камрин е моя жена.

Току-що станах Камрин Париш. Не мога да осъзная напълно чувствата, които изпитвам. Плача, но същевременно и се смея вътрешно. Развълнувана съм, но съм и нервна. Поглеждам пръстена, който той току-що сложи на пръста ми, и ми е ясно, че е похарчил много пари за него. Поглеждам и неговия, който е почти еднакъв с моя, макар и в мъжки вариант, и не мога да му се ядосам. Просто не мога. Чувам Марна да хлипа зад мен и не мога да се сдържа да не ида при нея и отново да я прегърна.

– Добре дошла в семейството – казва с разтреперан глас тя.

– Благодаря – усмихвам се и избърсвам сълзите си.

Андрю обвива кръста ми с ръка, а пасторът се присъединява към нас. След като той и Марна започват оживено да разговарят, Андрю и аз се отдръпваме на няколко крачки от тях и той не престава да ме гледа. Това ме кара да се изчервя.

– Какво има? – питам аз.

Той клати глава и продължава да се усмихва.

– Обичам те – вика Андрю и от това ми се иска отново да се разплача, но успявам да се сдържа.

– И аз те обичам.

Изкарахме медения месец в апартамента ни много нетрадиционно, защото искахме да изчакаме до първото ни пътуване извън страната, за да изкараме истински меден месец.

– Къде мислиш, че ще бъде? – пита той.

Седим отвън в два шезлонга, пием бира и слушаме живата музика, която се чува някъде от плажа или от парка.

– Не знам – казвам и отпивам от бутилката. – Искаш ли да се обзаложим за това?

Андрю търка с палец долната си устна.

– Хм – замисля се, отпива нова глътка бира и казва: – Мисля, че първото листче, което ще извадим от онази шапка… – свива устни – ще бъде Бразилия.

– Бразилия ли? Хубав избор. Ама не знам… Имам странното усещане, че по-скоро ще бъде Италия.

– Така ли?

– Да.

И двамата отпиваме от бирите си.

– Може пък да се обзаложим – вика той и трапчинката на дясната му буза става по-дълбока.

– Да се обзаложим ли? – разбира се, съгласна съм.

– Е, добре, ако е Бразилия, тогава ще трябва да минеш заедно с мен по плажа в истински стил Рио де Жанейро – казва той и дяволито се усмихва.

Трябва ми малко време да разбера за какво говори и когато се сещам, оставам с отворена уста.

– Няма начин.

Андрю се смее.

– Няма да се разхождам насам-натам по плажа без сутиен!

Той отмята назад глава и се смее още по-силно.

– Не, момиче, не мисля, че там наистина ходят така – казва Андрю. – Имам предвид, че ще трябва да носиш бразилски бикини, а не онези твърде скромни неща, с които се покриваше във Флорида. Ти имаш страхотно тяло.

Отпива нова глътка и оставя бутилката върху масата пред нас. Аз се замислям за момент и дъвча устната си.

– Договорихме се – казвам аз.

Той изглежда малко изненадан, че се съгласих толкова бързо, но кима.

– А ако е Италия – казвам и на свой ред го поглеждам дяволито, – ще трябва да ми правиш серенада на Испанските стълби^[14]… на италиански.

Премятам крак върху крак. Знам, че последното ще изостри похотливото му съзнание.

– Не говориш сериозно – протестира той. – Как, по дяволите, ще изпълня това?

– Не знам – викам аз. – Предполагам, че ако спечеля, ще трябва да измислиш нещо.

Той поклаща глава и свива устни.

– Добре. Договорихме се.