Миг преди винаги

Дванадесет

Предполагам, че промените в настроението се запазват за известно време дори и след… ами, след бременността. В рамките на един час Камрин изпадна в обичайното си еуфорично настроение, характерно за Ла Ла Ленд^[4]. Но изглежда щастлива, а кой съм аз, че да я съдя за това как е решила да го покаже?

Обаче фактът, че внезапно поиска да напусне Ралей и да отиде на съвсем различно място дори само за един уикенд, ми се струва странен и просто трябва да я попитам.

– Защо толкова скоро? Аз наистина съм изцяло за това да отидем, но мислех, че искаш да си тук, да потърсиш апартамент и така нататък?

– Е, да, така е… – казва тя, но не е много убедителна. Все още някак разсеяно се усмихва, което ми се струва странно. – Просто мисля, че трябва да отидем на гости, докато имаме тази възможност, защото, след като започна работа тук, не е много сигурно дали ще намеря свободно време някой уикенд.

Тя скръства ръце върху корема си и непрекъснато движи пръстите си, като че ли не я свърта на едно място.

– Ти добре… – спирам по средата на изречението. Няма да направя точно това, което тя каза, че трябва да престанем да правим – да се тревожим непрекъснато за нея и през цяло време да я питаме дали е добре. Усмихвам се и казвам: – Пак ще се обадя на Ейдън и ще му кажа, че ще отидем при него и Мишел през този уикенд.

Чакам я да каже дали е съгласна за продължителността на гостуването ни и когато не казва нищо, добавям:

– Това означава, че няма смисъл да се връщам в Тексас за нещата ни, докато не се върнем от Чикаго.

Казах го повече като въпрос. Трябва да призная, че от тази несигурност къде ще бъдем на следващия ден започва да ми се замайва главата. Съвсем различно е от времето, когато пътувахме по магистралите, живеехме за момента и изпълвахме със съдържание думата спонтанно. Тогава целта ни беше да не знаем какво ще ни донесе следващият ден. Обаче точно сега не съм сигурен какво става.

Тя кима и придърпва един кухненски стол, където никога не сяда. Освен когато си яде закуската. Струва ми се, че има нужда да поседне.

Чакай – казвам внезапно. – Теб устройва ли те да се наставям в апартамент? Можем да намерим малка къща някъде – мисля, че като я карам да отговаря, ще разбера как е, без да питам: какво ти е?

Тя клати глава.

– Не, Андрю, нямам нищо против апартамент. Тази въпрос няма връзка с каквото и да било. Освен това не смятам да ти позволя да похарчиш наследството си за къща в щат, който сам не си избрал.

Придърпвам стола до нея и сядам с ръце върху масата пред мен. Поглеждам я и казвам:

Ще отида там, където идеш и ти. Знаеш го. Стиг а да не поискаш да купим някое иглу в Арктика или да се преместим в Детройт. Все ми е едно. А и ще правя каквото си поискам с наследството си. Всъщност какво друго мога да направя с него, освен да купя къща? Това правят хората. Купуват големите неща с големите неща.

Имаме 550000 долара, които наследих от баща си, когато почина. Братята ми получиха стадо по толкова. Това са много пари, а аз съм обикновен човек. Какво друго, по дяволите, мога да направя с такива пари? Ако Камрин не беше влязла в живота ми, щях да живея сам в скромна къща с една спалня някъде в Галвестън, щях да ям японска юфка и да вечерям пред телевизора. Скромните сметки, които имам, щяха да бъдат платени и щях да продължавам да работя за Били Франк, защото харесвам миризмата на двигатели. Със своите скромни изисквания Камрин много прилича на мен и това прави връзката ни идеална. Ала понякога наистина се дразня, че тя просто нс може да приеме факта, че моите пари са и нейни. Дори не ми позволява да възстановя тези от кредитната ѝ карта, които беше похарчила по време на пътуването с автобуса, когато се срещнахме. Баща ѝ и беше оставил 600 долара в кредитна карта за извънредни разходи. И тя много упорито настоя сама да ги плати. И го направи с половината от изкараното за изпълненията ни в Левис.

Ако има нещо, което изобщо ме тревожи в нея, е тъкмо това. Аз съм решил да се грижа за нея, независимо дали го иска или не. И тя трябва да се примири с това.

– Нека просто се позабавляваме няколко дни в Чикаго, а когато се върнем, ще тръгнем да купуваме жилище. Заедно.

Ставам и бутвам назад стола си, с което искам да кажа: Това не подлежи на спорове.

– Не, ако ще купуваме къща, аз ще трябва да спестя…

Махам рязко с ръце пред себе си.

– Престани да си толкова упорита – викам аз. – Щом като толкова много се тревожиш за “твоята половина” от парите, винаги ще можеш да ми се отплатиш със секс и стриптийз от време на време.

Тя остава с отворена уста и широко отворени очи.

– Какво, по дяволите? – вика Камрин през смях и не успява да се направи на обидена. – да не съм проститутка!

Става и удря леко с длан по масата, но мисля, че го прави повече за да запази равновесие, отколкото да протестира.

Усмихвам се и се каня да изляза от кухнята.

– Сама си го изпроси – казвам и се отправям към входа на кабинета, като поглеждам за миг през рамо и виждам, че та не се е помръднала, вероятно защото още е в шок. – А ти ще бъдеш такава, каквато аз пожелая! – провиквам се аз, след като се отдалечавам. – Няма нищо лошо в това да си моя проститутка!

Забелязвам с крайчеца на окото, че се втурва към мен. Притичвам през кабинета, прескачам дивана от другата страна като някоя нинджа и се измъквам през задната врата на къщата, а тя ме следва. Писъците и смехът ѝ огласят къщата, докато се опитва да ме настигне.

Самолетът ни каца на летище, О’Хеър” в петък следобед. Благодаря на Бога, че не виждам планини от сняг. Вземам си думите назад за едно нещо, което казах на Камрин – че можем да отидем да живеем навсякъде, където тя поиска. Категорично ще отстоявам мнението си, ако някога реши, че иска да живее някъде, където през зимата обикновено има сняг и студ. Мразя ги, И го страстно. И съм леко замаян, също като Камрин във вторник, когато виждам безснежния пейзаж и усещам върху лицето си, че е малко над десет градуса над нулата. Сравнително топло за това време на годината в Чикаго, но не се оплаквам. Глобално затопляне? Че то не било толкова лошо нещо.

Ейдън ни посреща на аерогарата.

– Отдавна не сме се виждали, братле – казвам аз, стискам ръката му и го прегръщам, а той ме потупва няколко пъти по гърба и поглежда към Камрин.

– Радвам се да те видя – казва Ейдън.

Тя силно го прегръща.

– VI аз теб – отговаря Камрин и се отдръпва. – Благодаря за поканата.

– Заслугата е на настоятелната ми жена – казва той и повдига вежда. – Не че не съм искал да дойдете, разбира се – намигва ѝ.

Камрин се изчервява и аз я хващам за ръка.

Докато стигнем до къщата им, Мишел ни е приготвила късен обяд. Жената може да готви. Тя е като Ейдън и мен, когато стане дума за храна, затова не се изненадвам, че е приготвила дебели чийзбургери с много сирене. И бира. Аз съм на седмото небе.

Четиримата ядем в гостната и гледаме филм на шестдесетинчовия телевизор на Ейдън, като разговаряме по време на по-скучните моменти за това-онова. От началото на пристигането ни тук малко се безпокоях да не би Ейдън и Мишел да кажат нещо, което, макар и отдалече, да засегне темата табу за помятането на Камрин. Но почти бях уверен, че няма да го сторят. Като ги гледам, дори не мога да кажа, че изобщо мислят за това. Ейдън вероятно не толкова. Той се държи настрана от подобни сериозни теми. А Мишел си изигра картите, както трябва, като накара Камрин да се почувства напълно удобно и не ѝ даде никакъв повод да се замисля за това, което искаше да забрави.

Никога не съм виждал Камрин да се държи с Натали така, както сега се държи с Мишел, и това е хубаво. Изглежда, че неочакваното пътуване ще се окаже по-ползотворно, отколкото си представях.

По време на един от разговорите Ейдън отмята назад глава и избухва в смях. Никога няма да понеса спокойно онзи момент в присъствието на който и да било от братята ми.

– Ами да, Андрю беше пиян като мотика – обяснява Ейдън на Камрин, въпреки че непрекъснато му правя знаци с очи, – когато онзи моден агент отиде при него в бара ми през онази нощ.

О, ето че се започва. Ейдън наистина започна да разказва прекалено драматично онази случка. Камрин се е ухилила до уши и без съмнение се кефи, като ме гледа как се гърча до нея.

– Онзи седна до Андрю на високата табуретка и му каза нещо за това как бил изглеждал – Ейдън спира за малко и клати глава. – Обаче преди човекът да е свършил, Андрю се обръща към него и казва с безумно изражение като на Чарлз Менсън: ..Абе, приятел, ти ли ми изяде проклетите фъстъци?” Не мога да ти опиша онзи как го погледна. Беше уплашен и дори се отдръпна, защото си помисли, че Андрю ще го удари.

Камрин и Мишел се смеят.

– После онзи извади визитната си картичка от портфейла и каза: “Да си мислил някога да ставаш модел?” И му я подаде. Андрю само я погледна, но не я взе.

– Взех я – казвам аз.

Ейдън ме поглежда лукаво и се усмихва.

– Е, да, но след като така красноречиво обясни как никога няма да станеш манекен, защото това било “за мъже без топки” и…

– Е, добре, Ейдън, достатъчно – прекъсвам го и отпивам бързо от бирата си.

– Защо ли не съм те виждала толкова пиян преди? – пита Камрин.

Не може да изтрие усмивката от лицето си и се наслаждава на всяка минута от всичко казано, а това ме кара и аз да се усмихна и да се примиря. Протягам ръка и поглаждам златистата ѝ плитка с върховете на пръстите си.

– Ами – започвам аз, – никога не си ме виждала толкова пиян, защото съм пораснал оттогава.

Мишел се задавя от смях.

– Хей – викам и я соча с пръст, – я да поговорим пък за теб, Шел. Спомням си, че последния път, когато бях тук, ти танцуваше като пияна стриптийзьорка на бара, след като изпи твърде много питиета.

Тя остава с отворена уста.

– Не съм правила стриптийз, Андрю!

Ейдън се смее и отпива от бирата си.

– Знам ли, ако не бях там в онази нощ, можеше и да се разведем.

Мишел го перва леко по лицето с възглавницата от дивана, на която се е облегнала.

– Никога не бих си свалила дрехите – казва през смях тя.

Ейдън не се впечатлява от атаката и не може да спре да се смее.

Същото прави и Камрин. За момент се захласвам по усмивката ѝ, доволен да я видя, че си прекарва толкова добре.

Мишел добавя:

– Вие двамата сте ужасни, когато се съберете.

– Ами да – казва Ейдън. – Бъди доволна, че и Ашър не е тук, защото той не е толкова невинен, колкото го мислиш.

Абсолютно е прав. Онова малко лайно може да бъде много коварно, когато поиска.

– Е, аз твърде дълго нося името Париш, за да знам това. Повярвай ми.

Тя събира чиниите и Камрин ѝ помага да събере салфетките и няколкото празни бирени бутилки.

– Защо си толкова мълчалива, Камрин? – пита Ейдън от дивана. – Може и да не си още женена за брат ми, но може и да бъдеш, така че трябва да участваш наравно с всичките в играта.

Той вдига бирата си като за тост към нея и отпива, като се усмихва дяволито.

Хитър брат си имам. Ако не беше толкова грозен, бих го целунал по устата за това. Последното нещо, което искам, е Камрин да се чувства изолирана.

Тя му се усмихва многозначително, като внимава да не изпусне нещо от нещата, които държи в ръцете си.

– Това, че още не знаете нищо за мен, ме радва.

– Още – казва той и кимва веднъж с глава, като да подчертае неизбежността на думата. – В такъв случай предполагам, че и ти имаш доста неудобни моменти, които стават за майтап, нали?

Камрин бърчи нос към него и следва Мишел в кухнята.